Видите ли кукери да хлопат с чанове, нестинари да пристъпват по жарава, коледари да благославят, лазарки да пеят, кушии да се вихрят, мартеници да се засмеят помнете, че в тях е духът на дедите - Българите!
   

 

ПРАБЪЛГАРСКИЯТ КАЛЕНДАР – ОПИТ ЗА РЕКОНСТРУКЦИЯ. БОГОМИЛСКИ КАЛЕНДАРНИ ТЕРМИНИ. НЯКОИ ПАРАЛЕЛИ НА КАЛЕНДАРНАТА БЪЛГАРСКА НАРОДНА ОБРЯДНОСТ.

Д-р Живко Г. Войников (e-mail: wojnikov@mail.ru ), Иван  Г. Войников

http://www.protobulgarians.com/PODSTRANITSA%20NA%20DR%20ZHIVKO%20VOYNIKOV/PRABULG-KALENDAR.htm

 

Вече близо век въпросът за прабългарския календар стои открит в нашата историография. Изказани  са множеството хипотези, но  все още липсва стройна теория, която да обясни неговата структурата  и  същност.

Официалната ни наука го смята за тюркски по произход, позовавайки се на мненията на Й.Маркварт, Дж.Бъри, В.Златарски, Йожеф Микола, Геза Фехер.

През 1988 г. проф. Моско Москов се опита да обобщи натрупаното да момента, в авторитетния сборник “Именник на българските ханове – ново тълкуване”, с презумпцията че прабългарският календар е тюркски.

Нов етап в развитието на изследванията около прабългарския календар постави писателят и публицист Йордан Вълчев. Той издига тезата, че астрономическата същност на прабългарския календар не е нито лунна, нито лунно-слънчева, а е чисто слънчева. Но това го прави apriori, без никакви налични доказателства!  Идеята му бе доразвита от П.Добрев. Опитите му да търси негови двойници в Средна Азия се оказват неуспешни.

В последните години сме свидетели на едно абсурдно митологизиране на прабългарския календар, от много лаици експлоатиращи темата. Оказа се че древният ни календар бил най-стария в света, залегнал в основата на календарите на маите, на египтяните и дори на догоните, че бил най-точния календар, много по-прецизен и от григорианския.

Необходимо е да се абстрахираме от апологетиката и да анализираме въпроса – какво все пак реално се знае за този календар?

Днес са известни само три документа, в които се използват древнобългарски календарни изрази. На първо място това е „Именникът на българските канове”. По същество той представлява списък на прабългарски владетели, като за всеки един от тях е отбелязана годината на възкачване на престола.

Другият извор е Чатларския надпис на кан Омуртаг. В него наред с обясненията за строежа на аул и мост на р.Туча /дн.Тича/ се казва: ”Времето пък, когато се съгради, беше по български сигор елем, а по гръцки 15 индикт” .

Третият документ, от който можем да съдим за прабългарската календарна система, е приписка на черноризец  Тудор Докс  за  смъртта  на княз  Борис-Михаил: “В същата година /907. б.а/ на 2 май в събота вечерта почина божият раб, бащата на този княз ... .Този Борис покръсти българите в годината етх бехти.” От цитираните по-горе извори могат да се извлекат следните датировки: дилом твирем, дохс твирем, шегор вечем, верени алем, теку читем, дванш шехтем, тох алтом, шегор твирем, имен алем, сомор алтом, дилом тутом, сигор елем и етх бехти. От достигналите до нас откъслечни данни е видно че няма как да се изгради ясна представа за календара. Липсва каквато и да е информация за неговата, астрономическа същност и структура. Поради тази причина се налага да се прибегне до услугите на сравнителния анализ.

Данните, с които разполага съвременната историческа наука, относно календарите използвани от народите, обитавали Средна и Централна Азия  в  древността  и  ранното средновековие са оскъдни. Причината за това е, че с кървавото налагане на исляма, по-голямата  част от изворовия материал е бил унищожен. Много са малко културните паметници оцелели до днес и то главно в района на бившите  Средноазиатски руски и съветски владения. Голяма заслуга за съхраняване на информацията за  доислямските календари в Средна Азия има хоремзийския учен-енциклопедист Абу Рейхан Мохамед ибн Ахмед Ал Бируни, живял в края на 10 и началото на 11 век. В капиталния си труд “Паметници на изминалите поколения”, той подробно описва всичко онова, което е било известно по негово време за согдийския и хорезмийския календари. Тези данни са потвърдени и допълнени с откритите, в края на 30-те години на 20 в., документи в планината Муг /дн.Таджикистан/. Вярно е че календарните термини в тях принадлежат към по-късно време /8-9 в./ и се отличават от тези в прабългарския календар, но тук наред със зороастрийските наименования на месеците и дните се срещат и по-стари названия, подобни по смисъл, с тези в прабългарския календар: Например:”в годината на тигъра, шести месец, петнадесети ден”. /вж.Фрейман Документи от планината Муг/.

О.Прицак (Българският именник и езикът на протобългарите. Висбаден 1955 г.) цитира китайска география от 10 в. в която са предадени данни от изчезнал труд писан през 7 в. Тук е посочен любопитния факт, че 12 годишния цикъл е използван за календарни цели от жителите на областта между Самарканд и Бухара.  Но тук трябва да  отбележем че след 567 г. /края на Ефталитската държава/ тюрките стават господари на Средна  Азия. Техни представители се сливат с управленческия елит на завареното население. Започва един дълъг, няколковековен процес на мирна тюркизация на региона. А това вече показва че може да търсим  по-късно тюркско влияние, изразяващо се и в разпространение на цикловия календар. Подобни  календарни термини са откривани и в късните будистки текстове, написани на тохарските езици, в Синцзян. Може да се мисли за пряко китайско влияние, започнало да се усеща в района на т.нар. Западен  край, /на китайските хронисти, т.е.съвр.Синцзян/ още във 2 в.пр.н.е. с целенасочената експанзия осъществявана от  Империята Хан.

Ю.Гаглойти, в своя фундаментален изворов свод “Аланика”, е събрал всички известни извори и документи споменаващи аланите. Тук е публикувано писмо, писано от аланските князе до папа Бенедикт ХIII /1334-1342 г./, с което го молят за помощ срещу мюсюлмантие. Според юлианския календар, то е датирано на 14 юли 1336 г., наред с това стои и друга датировка – „година на мишката, шести месец, трети ден, новолуние”. /ЮГ-А/

 Аланите, чиито наследници са съвр.осетинци и прабългарите са сродни народи, или част от общия алано-източноирански  масив, залял Източна Европа в 2 в. пр.н.е.-2 в.н.е. В културно отношение те принадлежат към една и съща общност, факт доказващ се както от археологията и така и от езиковите съпоставки. Това дава основание да се смята че са ползвали общ календар. От въпросното съобщение е видно че първия ден на шестия месец се е падал на 12.07.1336 г.  Поглеждайки движението на луната, по данни на НАСА /http://sunaerth.gsfc.nasa.gov/eclipse/phase/phases1301.html/ се вижда, че новолунието е започвало на 09.07. първа четвърт – на 16.07., пълнолунието  е  било  на  24.07.  и  последна четвърт на Луната – на  01.08.1336 г. Така че датата 12.07. когато е започвал въпросния 6-ти месец, не съвпада с началото на новолунието, но все пак е през самото новолуние. Не може да се каже това лунно-слънчев календар ли е, или чисто слънчев, респ. не можем да кажем със сигурност дали и прабългарския календар е бил чисто слънчев или лунно-слънчев, тъй като нямаме никакви податки за дните в известните ни месеци. Но споменаването на новолунието накланя везнити към лунно-слънчев календар. Изхождайки обаче от иранските календарни традиции, ще допуснем  вероятността че прабългарския календар е бил слънчев. Само тогава може да направим някаква примерна, доста условна въстановка и съпоставка с датите на известни събития! При лунно-слънчев календар, при липсата на повече  податки, подобна  реконструкция е невъзможна.

 За календарните традиции при древните индоевропейци може да се съди единствено по данните, отнасящи се до келтите, германците, славяните и иранците. При всички тях изследователите единодушно определят, че в началото са ползвали лунни календари. Римсикят историк Плиний в 1 в.н.е, сочи че келтите, са измервали времето, съгласно изменението фазите на Луната. При римляните, германците, както и славяните за наименованието на месеца и луната се използва една и съща дума, което доказва лунния характер на използваните от тях календари. Свидетелствата от

иранската Авеста и индийските Веди също доказват, че и при тях е съществувало в началото лунно изчисляване на времето. /АД-ТПИК/

С.В.Алкин съобщава че, в 1970 г., китайски археолози откриват в провинция  Кансу, край  гр.Лянчжоу, малък  бронзов диск, с диаметър 6,5 см  и  дебелина  1 мм, с  изображение  на две спирално обвити змии. Върху телата на змиите са нанесени от 69 за дясната и 49 за лявата, напречни щрихи. Общият им  сбор, 69 + 49 = 118. А 118,12  денонощия  се равняват на 1/3 от лунната година, сътояща се от 354,57 лунни денонощия. Ако разделим 69:29,53/1 лунен месец/=2,34 месеца, съотв. 49:29,53=1,66 месеца. А 2,34+1,66=4 месеца, или точно 1 сезон. Ако се добавят като знаци главите и езиците на змиите се получава съотв. 71 и 51 знака. Общият им сбор е 122 денонщия, равняващи се на около 1/3  слънчева година. Виждаме че притежателите на диска са познавали лунния календар. Според археолозите дискът е датиран между 9-8 в.пр.н.е. Като се има  предвид местонахождението, находката е от ареала на карасукската археологична култура, чийто носители са прототохарите, племената ди, от китайските хроники. Индоевропейските митологични представи се виждат от сюжета – змия. Змията, респ. Драконът  гони и пленява Слънцето, през зимния период и в деня на пролетното равноденствие Богът на доброто побеждава Дракона, освобождава Слънцето и светът се събужда за нов живот. Затова началото на  Новата година при много индоевропейски народи е свързана с това космогонично събитие – пролетното равноденствие.

 В началото на 1хил.пр.н.е., на територията на днешните Афганистан и Таджикистан се появява чисто слънчев календар, състоящ се от дванадесет месеца по 30 дена плюс пет допълнителни или общо 365 дена. Подобен е и египетския слънчев календар, създаден 1000 години преди това. Той се появява сред т.нар “авестийска култура”, представители на високоразвита за времето си цивилизация от уседнали земеделски популации, обитаваща по това време района на Бактрия, Маргиана, Южна Согдиана, от които са го заимствали по-късните източноирански /сакски, сарматски/ племена.

В нашето изследване приемаме, че прабългарският календар бил от същия тип. Годината се е състояла от 365 дни, разделена на 12 месеца от по 30 дни плюс  5 допълнителни дни. Нямаме никакви данни дали са използвали  високосни  години, нещо което е изключително малко вероятно, предвид тогаващното състояние на календарните традиции. Важно място в изследването на древнобългарския календар има и етимологията на достигналите до нас календарни термини.

Названия  на  животните  от  прабългарския  циклов  календар, етимологичен анализ:

1.  СОМОР – самур, белка, или плъх, мишка, лалугер. Волжките татари от групата на мишарите, употребяват названието sömöran– лалугер, в останалите тюркски езици sungar – лалугер, сходно с тунгусоманчжурското singeri, sigar – мишка. /ММ-ИБХ,стр.86/ В татарски, турски, гагаузки samur, тюркменски samyr, чувашки săvăr, хакаски sarbax, шорски šarbaq, ойратски čîrbîq, якутски sārba – самур, собол, в английски sable (Mustella/Martes zibellina), по зоологическата класификация. В чувашки săsar, турски sansar, карачаевобалкарски, киргизки suusar, татарски, казахски susar, узбекски savsar – белка, Martes. Старостин посочва общия произход на уралоалтайската протоформа šiŋere– мишка и синотибетското srāiŋ - белка. В древнокитайски srēŋ, тибетски sre-moŋ, бирмански  hrań` - белка, китайски  shu– мишка. /ММ-ИБХ,стр.82,65/. В удмурски, коми šir, удмурсдки šэr, коми šør, мордвински šeer, čejeŕ, čeveŕ, šejer, фински hiiri, естонски hiir, вепски hir', вотякски iiri  – мишка. Също в марийски sэrmэ, šurmaŋše, коми śer, удмурски śor, хантски śurэm, селкупски suurem – златка, белка, пор. Мансийското sovar – заек, е аналогично на хинди-урду sabart – заек и чувашкото săwăr– белка, самур. /UE/ В осетински sælаbыr, sælаvыr - златка (Martes martes). /ОРС/ Пехлевийското smūr– самур, партянското sîmur, съвр.персийското sаmūr – самур, са вероятни алтайски заемки. /ИС-ПРС/ По подобен начин, явно възникват, в гилянски susmеr, персийски  susmar – гущер. /VS-ETD/ Интересна податка дава Старостин, като въстановява протоиндоевропейската дума *smī- полска мишка, изхождайки от  старогръцкото smis, sminθos, латвийското smicęns – полска мишка. /IEE/  Като основа трябва да посочим протоалтайската форма е *sēma, тюркското *sаm, монголското *samur, тунгусоманчжурското *sēm, японското *sámá – скривам  се, изчезвам. Обяснява произхода на думата самур – животно живеещо в дупка, скриващо се в земята, респ. мишка, лалугер. /S-АE/ Връзката на алтайското singeri, sungar – лалугер, с башкирски  songor, sungur – дупка, показва аналогичност в семантиката.  Виждаме че в основата на прабългарския календарен термин сомор, стои най-вероятно  алтайско, или угрофинско, понятие, означаващо  животно живеещо в земята, в дупка. Не е задължително сомор  да означава точно мишка, както по инерция се смята поради механичното налагане на китайската и производната и тюркска циклова, календарна система. Най-вероятно сомор е означавало дребен горски хищник от рода на белките, лалугерите (сем.Marmota) и е аналог на общотюркския самур.

2.  ШЕГОР – бик, вол, бивол. П.Добрев посочва като решение санскритското šakvara- бик, šikara – рогато животно и памирското  шег и искашимското  цег – бик. /ПД-ДБЕ,стр.118/  В кумански  sыеr, узбекски sigir, карачаевобалкарски, казахски syjyr, татарски syer, гагаузки syyr, турски sıg'ır, тюркменски sygyr – крава, говедо, в казахски syjyr – добитък, едри рогати домашни животни, в кумански sigir - бик. /ПРС/,/VS-ETD/ В основата е алтайското sigo, тюркското si`g, монголското seenek, тунгусоманчжурското sig, seg, японското sika – елен и сходното suku, тюркското sukak, монголското sogu`a, тунгусоманчжурското soge, японското suu`karu – кошута. /S-AE/ В тохарски se - елен,  karse– сърна, осетински sag – елен, sæg - козел, xъug, шугнански x'ij', сариколски x'ej', тохарски osko, санскритски ahi, авестийски azi, арменски  ezn, английски ox – вол, ягнобски čak, белуджи zah- козел. /VS-ETD/ В тох./б/ kaurs, осетински kuыr – бик, също в тох./б/ kurāriwo, в хотаносакски kuraraiāwo – рогато животно, произлизат от нозванието на рога, в тох./б/krořya, тох./а/ kror. Също и в иранските езици, това название е свързано с названието на рога, рогато животно, осетински sag, ягнобски šox,  кюрдски şax, пущунски ssker, xkur, x.ax, талишки šox, персийски šax, шугнански xōx', гилянски šax, сариколски šox, кховарски surung, хинду-урду sing, нуристански chin– рог. /VS-ETD/ Названието на елена предхожда названието на бика и е ностратическо. Ако приемем че прабългарите са имали понятие шегъ – бик, вол, аналогично на осетинското xъug, може да мислим за източноирански произход на думата, но българският календарен термин показва и алтайски паралели.

3.  ДВАНШ, ДВАН – заек. П.Добрев ги свързва с “памирските” дванд, дванчи, дъвак – заек. Той посочва язгулемските δwag – бързо, малко зверче, заек, davan - бързоног. /ПД-ЦБД,стр.86/ Извежда го от индоиранското дван – тичам. /ПД-ППБК,стр.93/ Интересна податка е персийското dāmak – заек. В санскритски dhani, dhanv, dhаvana, drava, палийски dava, бенгалски dhābana, непалски dhāwā, dhāwanti, dhāunu, кашмирски dav, dawān, dawöni, маратхи tavana, пущунски tag, tabah, персийски davan, davandeh, таджикски davidan– бяг. Подобно е осетинското понятие tærqus – заек, от tærk– бърз. Сравни също пехлевийски sahōg, искашимски si, вахански sы, ийдга sigh– заеки санскритското sighra– бърз, стремителен, както и язгулемското xitum, сариколското xūtum – заек, може да обясним диалектния български израз “изнесе се на хутата”, т.е. избяга много бързо и хитам - бързам.  В енисейските езици, протоформата на заек е beś, кетски bį`s, котски peš, pačan, пумпоколски but. /S-YE/ В китайски tù, baitu – заек. В алтайските езици протоформата на заек е ti`ǒ`gsu, тюркски togus, монголски togsi, *čindaga, тунгусоманчжурски tuksa, корейски thóskí, toggi старокорейски /когурски/ *wus/i/kam, японски *bэsákí, *ùsákí, usagi, старояпонски *tusaki. Свързва се с корен означаващ бяг, бягам, бягащо животно. В тюркски tab`lgan, чагатайски tauš, tawuš, монголски tawlai, тунгусоманчжурски  tēb, японски tapasir- бяг. /S-AE/ В балкарски tavšan, азърбайджански dovšan, турски tavšan, гагаузки taušan, тюркменски tovšan, татарски qujan, киргизки ko`n, шорски kozan, хакаски xozan, якутски kuobax, тувински kodan, узбекски qujon, казахски, карачаевобалкарски qojan, чувашки kujan, кумански qoyan– заек. /VS-ETD/ Последните форми показват ностратическа близост с кимвърски konin, бретонски konikl, латински cuniculus, в германските езици, в датски kanin, холандски /дуч/ konijn, фризки knyn, исландски kanína, немски kaninchen – заек. Като етимологично решение смятам че П.Добрев е прав, търсейки основата в индоиранския корен *dhav/*dav – бърз, бягящ, придобило в прабългарски формата дванш, аналогично на алтайското название на заека. Ако думата беше алтайска заемка, то логично е да очакваме начален корен *tav-, а не *dav-, показващ индоирански произход.

4.  ВЕРЕНИ – змей, дракон. Според М.Москов названието верени е от индоирански произход. В пали /староиндийски/ wayrani– чудовище, vāŕa, vōdra – змей, в сингалски /производен на пракрит/, говорен на о.Шри-ланка, barana е змей. В пущунски paran, в изразите kagaz-paran, gudi-paran означава “книжен змей”, “книжен дракон”, респ. хвърчило. П.Добрев посочва сариколските varan– голям гущер, varendak – дълга змия. /ПД-ЦБД,стр.86/ От същия корен е названието на комодския  варан, голям двуметров гущер, реликт от динозавърската епоха, обитаващ о.Комодо в Индийския океан. Авестийското verevrayna, староиндийското vrtrahan, персийското varhran, weretranga, са  названия на Веретранга – бога на победата. Според индоиранските легенди Веретранга, при индоарийте  Индра, е спасил човечеството като е убил злия демон, змей Врита, който пленил Слънцето. Всъщност   Веретранга  е  двусъставно  понятие от вар, варан – змей, дракон и гна, ган – убивам, т.е. “убиващ дракона”. /ММ-ИБХ,стр.90-91/ Може да посочим също древноиндоарийското pr.ādāku, pr.ādākusānu, prdā – голяма змия, персийски burji – змия, barghaman – змей, дракон. /L-IAIL/ Също в санскритски uraga, uragasya, палийски ura, бенгалски uraga, uranga, urangama, непалски urag, кашмирски örü, pohur, маратхи uraga, virola, хинди-урду  uragād, barjatiya – змия, също  в  хинди-урду  uragād, uragsthān - червей, санскритски  maha-uraga – голям  змей, чудовище. В ягнобски argunčok, пущунски arxax, язгулемски wērxant – змия. Може да посочим баското  herensuge, бурушаското *hargín – змей, дракон, заето в шугнански hargín – змей, дракон. Виж и съвр.българското върлина – дълга тояга, дълъг човек, възможна  връзка с древния корен  var, ver, ur – дълъг, голям, респ. дълга, голяма змия.  По този начин от българското върлина, или от верени, в румънски е заета думата vărlan, vîrlan – змиьорка. /БЦ-ИБЕ-2 стр.53/ Интересен паралел е ирландското beithir – змей, чудовище. /EDGL/ Интересен, напълно удачен паралел прави Старостин, като сравнява чувашкото vэre-śэlen – дракон, букв.превод - огнен  змей, от vere – змей  и чувашкото śolъm, тохарското sāollye, памирското šale – пламък, угрофинското *śala – светкавица, с  прабългарският календарен термин vereni. В останалите  тюркски езици, се среща форамата *ebren – дракон, змей, респ. в турски evren, дало и лечната име Еврен, гагаузки ievrem, кипчакското ewren – змей, огнен змей. В тунгусоманчжурски /улчийски диалект/ се среща  were(n) – змия, в останалите  ТМ-говори  ūre – червей, в японски woroti, wòròdì, óròchì – голяма змия, далечен, палеолитен паралел в америндското *oro – змия. В източнокавказките езици, в андийски berča, аварски boróx, цезки bikori - змия, в тибетски sbrul, *рrūl – змия. В европейските езици, този корен е  дал и друго разширение, в балтийски vařma-s, аналогично на тох./б/ warme – мравка, пълзящо насекомо, в старонорвежки  orm-r, норвежки, шведски, датски orm – змия, в староанглийски wyrm, wurm, weorm – змия, дало съвр.английското worm – червей, съвр.немското wurm – червей. В латински vermis, кимвърски gwraint – червей. Така, виждаме древно палеолитно понятие *w`urm`v – змия, червей. Прабългарското календарно понятие е вероятно от индоирански произход, с паралел в алтайските езици, като непроменената форма се е запазила само в улчийски, отчасти и в японски. Ако верени беше тюркска дума от езика на „тюркоезичните” прабългари, то трябваше да имаме еврен или ебрем, но не и верени. Чувашката дума, разбира се е запазила старата индоиранска форма.

5. ДИЛОМ – змия. Показват аналогия с тюркските названия, в старотюркски jīlan, тюркменски, гагаузки jylan, турски ylan, карачаевобалкарски žīlan, казахски `ylan, южноалтайски d'ylan, узбекски ilon, тувински čylan, якутски  syyl, чувашки çĕlen – змия, оиратски d́īl – пълзи, по същия начин в хакаски čīl- пълзя, čīlan – змия, киргизки dzīl - пълзя, dzīlan – змия, татарски jīl – пълзи, jīlan – змия. В тунгусоманчжурски *sulama/*salama  - змия, dzabda, манчжурски dzavэdzi, японски *datua – голяма змия. /ССТМЯ,стр.239/,/S-AE/ Виждаме ясно семантичната двойка пълзи-змия. Прабългарското *дил, би трябвало да означава пълзя, респ.производното му е дилом – змия. Старостин изследва дадения ностратически корен, даващ разширение в монголски *dzil- гладък, равен, в тунгусоманчжурски *dzul`v- гладък, гол. В индоевропейските езици, посочва арменското solim, балтийското *sel-ē- (*sel-a-) – пълзя. Тук може да посочим българското сулна, сълна, шмулна – пълзя. В.Абаев посочва осетинското kalm, мн.ч.kælmыtæ – змия, като производна на тох./а/ aca-kalm – голяма змия, боа. Като второ значение на думата в осетински е червей. В тохарски yel, осетински хilаg, хеlаgе, хеlun, yelgina, uallon – змия, червей, пълзящ. /ОРС/ Ясна тохаро-осетинска аналогия е тохарското yel – червей и осетинските uallon – червей, yelgina – змия, аналогично на старобългарското хъхлъ – змия. В основата на названията на червея и змията стои основното им  качество – пълзенето. В санскритски jaluka, ирландски geal, gel, кимвърски gel, корнуелски ghel, бретонски gelaonen – пиявица /вид червей/. /EDGL/ В бурушаски *γalγo – червей. В угрофинските езици, в удмурски kel, коми škol, хантски kul, селкупски *kals, юкагирски kel – червей. /UE/  П.Добрев посочва сариколски δiw – голям червей, δigufs - змия. /ПД-ЦБД,стр.86/ Показват интересна семантика. В староиндийски dhvajá – знаме, флаг, авестийски dvaž – плосък, приплеснат, староирански *dwak-s – змия, също в индийски /маратхи/ divala, шугнански divūsk, вахански fuks, искашимски woхs, voks, сариколски tafъsk, – змия. В протогермански *dwōka, старовисоконемски tuoh, съвр.немски tuch – плат, протоиндоевропейски *dhweg- знаме, парче плат, флаг. Този корен има близка връзка с протоиндоевропейското *dhwes-, староиндийското dhvamsati, авестийското dvas- духа, вее се от вятъра. /IEE/ Интерес представлява индийския диалект маратхи, където откриваме doluka– глава на змия, divala – вид змия. Произходът  на  дилом  е  спорен, но наличието на начален корен *dil- говори ясно че се касае за алтайски произход.

6.  ИМЕН – кон, имник – коняр, първият сред конярите. /ЦС-ВАСБ,стр.94/ В унгарски mén, марийски imnе, мордвински išme – кон. /VS-ETD/  В етруски tamna - кон, в готски getamjon- оседлан. /EG/ Прабългарският календарен термин е вероятно от угрофински  произход. Използвал се е и в разговорната реч, за което говори прабългарската титла. Б.Симеонов също привежда като пример хунската титла  еммедзур – управител на конюшня. /ММ-ИБХ,стр.92/ Факт показващ че сред хунну е имало и угорски племена. В тюркските езици откриваме в хакаски, казахски ön`men, узбекски ömgэn, татарски ömgön – конски гърди, предната част на коня, от тюркското  ön, un – лице, предна част и `men - кон. В японски uma – кон. Вероятна угрофинска заемка. /VS-ETD/ В монголски эmээl– конско седло. В кумански еlkы – кон. /ПРС/ Монголското название на коня morinе древна индоевропейска заемка. Също в китайски ma – кон. Вероятно се касае за несъхранила се тохарска дума, идентична с келтско-германското mark – кон. Но също в тох./а/ yme, тох./б/ ymye – път, така че може да предположим хипотетична връзка с имен – ездитно животно за предвижване, аналогично на тох./б/ ykwes·s·e* - предвижвам се и yakwe - кон. /DA-DT-b/ 

7.  ТЕКУ – овен, овца или козел. В пехлеви tagar - овен. /ИС-ПРС/ В  таджикски  takka, осетински  dalæs, toxyæl, чувашки  taka – овен, кашмирски  dushāla - коза. В кховарски dah, zogh – тибетското животно як, tho – козел, ut – овен, вахански  tugh,пущунски ttakah – планински козел, персийски takeh, tooshtar – козел за разплод, пръч. /IED/ В бурушастки *ḍágar – овен, заемка от санскритското, палийското, пракритското *ḍaŋgara – бик, едър рогат добитък, в бурушастки и шугнански thugár – козел. Във фригийски attagos – козел. В източнокавказките езици, в аварски de`én, цезки, бежитски toq-či – козел, хуритски паралел taγэ – мъж, мъжко животно. В баски zik/h/iro, грузински tuk`an-i, мингрелски cik`an-i – козле. /БКС/ Също в  протоалтайски *t`ukv, тюркски *tokl`, монголски *tugul, тунгусоманчжурски *tuku – агне, теленце. Исконното  алтайско понятие за овен е koč`v, тюркски koč, монголски kuča. /S-AE/ В старотюркски  kony, kyun, koyn, koy, hoy, старомонголски konin, koni, koin, koina, hoyin, hoy – овца, овен. /ММ-ИБХ,стр.83/ Прабългарският календалрен термин теку – овен, козел, е от вероятен, ирански произход.

8.  ТОХ – петел, кокошка. Старостин посочва протоалтайското *ti`ak`a, тюркското tiak`gu, монголското takija, тунгусоманчжурското tiaku, японското taka/m/pai – кокошка, патица. /S-AE/ В старомонголски  takiya, tayan, taqa, съвр.монголски taka, takan, taxa – кокошка. /ММ-ИБХ стр.93/ В тюркменски tovuk, гагаузки tauk, турски toyuk, кабардинобалкарски tauuq, татарски tavyk, казахски tauyk, узбекски tovuq – кокошка. В угрофинските езици, в манси taht, хантски tаgtan, коми tokti,  марийски tokta, фински tohtaja – птица, в естонски tukk, фински tykka, лапландски topkuz, марийски tupka, коми tupjur – сова, вепски t'ik', естонски tikk, фински tikka – кълвач. В адъгски  адакъа, адакъ – петел, вероятно заето от осетниското atakæ – петел, същата дума я откриваме  в  татрски eteč, казахски eteš, башкирски atač - петел. В пехлевийски  ardāg– петел, в сариколски tukhi– кокошка. Също протоенисейското tak, кетското γe, tāuγ, симското tāk  означава жерав, а протоенисейското  tōq, кетското toŗə, симското to/h/x, toxįn – вид гъска. Според Кастрен, старокетското teoq-pas е означавало петел. Старостин го свързва с протосинокавказското  dvg/v/g – петел, в  източнокавказските езици táqa– петел, в бирмански u-dauŋh – паун. /S-YE/ В угрофинските езици коренът tukозначава също пера, козина, докато в алтайски tuke козина. Така че прабългарското тох – петел или някакъв вид птица, е явно  от урало-алтайски произход. 

9. ЕТХ, ИТХ – куче. В тюркските езици названието на кучето е в  чувашки jytă, тюркменски, турски, карачаевобалкарски, казахски, узбекски, киргизки it, татарски et, тувински, якутски yt, хакаски adaj. Виждаме ясна връзка с прабългарското термин  итх – куче. Вероятна първооснова е  угорското, хантското  uxыt – вълк. Друга форма за куче е, в манси amp, хантски ämp, унгарски eb. /VS-ETD/ Във връзка с последните угорски понятия, които са явна алтайска заемка, може да посочим интересното протоалтайско понятие *ēpo, в тюркски *āb, /вж. българския турцизъм авджия – ловец/, монголски *aba, тунгусоманчжурски *wā, *ebā, японски *эp – ловувам. В алтайските езици хрътка е ŋi`ā`k`u, *ŋìndó, тюркски eker, монголски nokaj, тунугусоманчжурски ŋōke, *ŋinda, корейски n`kori, японски *ìnú. /S-AE/ Виждаме че тюркската форма е заимствана от някой източноирански или угорски език, за разлика от останалите алтайски езици. По сходен начин е образувана изцяло върху славянска основа, думата гонче – ловно куче от гон – лов, производно на гоня - преследвам. /СИ-РРОД,стр.87/ Предложението на П.Добрев че българския календарен термин итх не е от алтайски, а от угорски произход, сравнявайки го с унгарското eb, както виждаме се оказва погрешно, поради също алтайската му основа. Така че етх/итх е от алтайски произход.

10. ДОКС - глиган. В осетински tuškа, džir - глиган. Етимологията на тушка е детайлно изяснена от В.Абаев. Той я свързва с английското tusk, старофризкото tusk, староскандинавското toskr, ирландското tosg – бивни. /ВА-СEИ,стр26/ В санскритски daānt, протоиндоирански hdant, авестийски dan·tan, согдийски  t'k, хотаносакски  dandaa, съвр.персийски  dandān – зъб, също в авестийски daitika, хотаносакски data – диво животно с големи зъби /респ.глиган/. /L-IAIL/ Интересен паралел е протоугрофинското *tika, лапландски šagk, фински sika, естонски siga, мордвински tuvo, tuva, вепски čugu, вотякски sika, марийски šu, удмурски, коми zu, унгарски diszno, gyisno – прасе. /UE/,/VS-ETD/ В сардински  tzotzu, tzotzoi, ирландски и шотландски torc, кимвърски  twrch, бретонски turch, протокелтски *t-orko-s – глиган, прасе. Така че тушка докс означава животно с бивни, глиган. Осетинската /аланската/ етимология на прабългарския календарен термин докс е очевидна!

От десет известни названия на животни, използвани в календара, 3 са с алтайски произход, 4 – с ирански, 1 – с угрофински, 1 – с урало-алтайски и 1 - с ирано-алтайски паралели.

Числителни в прабългарския календар.

1. АЛЕМ – първи, или начален. В тох./а/ alym, ālim,тох./б/ al – старши по възраст, в готски alan, ŷl– висок, израстнал, висок уровен. /P-IEW/ В келтски alim, ирландски ailt,древноиталийски alo, древногръцки nealhs, санскритски un-ula, авестийски arêdat, арменски aloj, фригийски аlmo, немски alt, alan английски old, старонорвежки aldr, старосаксонски aldar, старовисоконемски  altar – възрастен, също  висок. /P-IEW/,/VS-ETD/ В рушански и хуфски awwal- начален, awwalin– пръв, alam, olam – първи, ōli – върховен. /ВС-РХТ/ В ягнобски  awal– начален, пръв. /МА,ЕП-ЯТ/ В  татарски  освен  общотюркското  bir, се  използва  и  jalgъz – едно. /РТС/ В санскритски alam, таджикски, талишки alejn – първи. /ПД-ДБЕ,стр.117/ Сравни с осетинското ældar, кюрдското  āldar, унгарското aladar– старейшина, вожд, предводител, осетинското ældar, кюрдското êldar, ягнобското ald – челен, първи, преден, главен. В осетински  wæl, ягнобски oliugon, кюрдски alo, пущунски alvutel, талишки ali, гилянски  yalaxanen – висок. От същият корен е осетинското ulаjg – великан. Също в угрофинските езици, в  манси  al, хантски elti, удмурски vyliyn, лапландски ālā, фински ylā, естонски  ülal, мордвински  vel'ks, вепски  ülez, ulahan – горен, висок, върховен. В тюркските езици al, aldа, aldy – преден, фронтален. В  карачаевобалкарски аlgъа – начален. Също в киргизки al, казахски əl, турски alet, гагаузки alat – силен, в  монголски *aldar – слава, почест. /VS-ETD/  В езика на баските  ale – едно, единица. Аlе явен предностратически корен, както и българският календарен термин е с много древен произход. Може да търсим връзка с прабългарския календарен термин ал, алем – челен, старши, респ. пръв, както съвсем правилно предлага П.Добрев. Може да посочим тохарското alme– пролет, съответно прабългарското алем – първи месец, началото на който съвпада с началото на годината през пролетта, както е  началото на общоиндоевропейската година. Но етимологията е ностратическа.

2. ТУТОМ – втори. В тох./б/ wate – втори, чифт, двойка, в тох./а,б/ wu - две. /DA-DT-b/ П.Добрев посочва прабългарското тут, тутом – две, втори като го свързва с памирското δuw, δuwtan – две, втори. /ПД-ЦБД,стр.93/ В талишки duu, средноперсийски tuw, осетински dyuua – две, dыkkаg – втори, в дардски zi, калашки du, кховарски ju, нуристански dui, хинду-урду do, пущунски dwa– две, пущунски duwwom- втори. В ягнобски juft– чифт. /МА,ЕП-ЯТ/ В другите езикови семейства, в баски zal, esl, в дагестанските езици zы, za, chьa, co, ce, ceb – две, в еврейски štajim, арабски tinin, грузински ori, мингрелски ziri, лазки žüri, свански jori – две. В  алатайските езици, в чувашки ik, в останалите iki, äkki, в монголски qyor, xoyor, тунгусоманчжурски zhör, juur, zhuwe – две. Прабългарското чисилително е с ясен ирански произход.

3. ЧИТЕМ – трети. В авестийски и  санскритски čitiā – три. В пехлеви se, sīdīgar – три, трети. /ИС-ПРС/ В хоремзийски arcivak – три, се  доближава до осетинското artæg, artægtæ – три, трети. В талишки čijĕm, язгулемски cuī, хуфски и  рушански array, искашимски rui, вахански trui, шугнански arran, сариколски haroi, сангличи  trai, мунджански  sharai, йидга shuroi – три. /ВС-РХТ/,/IED/  В калашки  tre, tchi, кховарски  troi, нуристански tere, хинду-урду tin, дардски tri, пущунски dre– три. В тох./б/ trai, traiya – три, трети. /DA-DT-b/ Интересен паралел е етруското ci, урартското kig - три. /EEG/ В дагестанските  езици, štы, xы, kho,lъob, gъabu – три, в еврейски šaloš, арабски tlati, грузински  sami, лазки sumi, свански semi– три, в алтайските езици, в чувашки vis, в останалите тюркски uch, üch, монголски ghurban, тунгусоманчжурски ilan, elan – три. В унгарски hàrom, вогулски hurum, фински kolme– три. Прабългарското понятие е с ясен ирански произход.

4. ТВИРЕМ – четвърти. П.Добрев го свързва с памирското teur– четири. /ПД-ЦБД,стр.93/ В пехлеви cahār, cahārom – четери, четвърти. /ИС-ПРС/  В тох./а/ satwar, štwer, тох./б/ sātwer, stwer – четири и е заето в  тюркските езици като dört, tört - четири. /DA-DT-b/ В осетински е съответно cыppаr, cыppæræm – четири, четвърти. Също, в санскрит cavtarah, авестийски tujreā, персийски čahar, искашимски tsafur, вахански  tsabur, сариколски  tsavur, сариколски  tsavor, сангличи  safor, мунджански  tifar, cafir, кховарски chror, калашки  chao, нуристански shtewo, дардски kor, арменски čork`, балтийски keturi, латински quattuor, древногръцки tessares, келтски cethair, немски vier, английски four – четири. /VS-ETD/,/IED/ В  тюркските езици, старотюркски  tört, чувашки tawat, останалите dört, в монголски  dörben, durbon, тунгусоманчжурски dügün, duin – четири. В баски sa, в дагестанските езици  pli, pšti, phi, di, unk, bugъu– четири.  В  еврейски, арабски arba, грузински otho, свански wochtwu – четири. В унгарски nègy, вогулски  nyila, фински nelya – четири.  Прабългарският  календарен  термин  показва най-вече тохаро-ирански  произход.

5. ВЕЧЕМ – пети. П.Добрев превежда дава пример с памирското пена, патси – пет, пети. /ПД-ЦБД стр.93/ В тох./а/ pana, pinkte, тох./б/ pic, piš – пет, пети. В  осетински  fоndz, fændzæm – пет, пети. Сравнявайки  с  веч, вечем  виждаме  преминаването  “п”  съответно във “ф” при осетинците и във в при прабългарите, както и сходен начин на образуване на  числителните редни с наставка  - æм  и  - ем. В  талишки wэžэ, widžem – пет, пети, кховарски poch, нуристански push, хинду-урду pudu, пущунски salor – пет. В пехлеви panj – пет. Общоиндоевропейската етимология на  понятието не се нуждае от коментар. В езика на баските mash, в дагестанските езици  štu, šti, ištu, tъu, šhi, huba, hwi, phi, в  еврейски hameš, арабски hamse, грузински huti, свански wohwishwid, унгарски öt, вогулски at, фински  viszi– пет. В тюркските езици, в старотюркски  bech, чувашки pilek, в  останалите bish, besh, което е тохарска заемка, в монголски tabun, tuban, taw, tawu, тунгусоманчжурски tunga, sunzha – пет. Българският календарен  термин  е с явни тохаро-ирански  паралели. 

6.ШЕХТЕМ – шести. П.Добрев прави аналогия с общоиндоиранското šhas, šattama, средноперсийски šettem, сариколски хšei – шест, шести. /ПД-ДБЕ,стр.117/ В пехлеви  shas, shashom – шест, шести. /ИС-ПРС/ В санскритски shash, дардски shuh, кховарски chhoy, калашки sho, нуристански shu, хинду-уруд che, пущунски  chpag – шест. В ирландски sи, sиa, sia, кимвърски chwech, корнуелски wheh, бретонски  c'houec'h, sveks – шест. /EDGL/ В осетински съответно  æхsæz, æхsæzæm – шест, шести. В тох./а/ sāk, тох./б/ skas - шест. В другите езикови семейства наблюдаваме: в езика на баските sha, huth, еврейски šeš, арабски sĕttĕ, грузински ĕkwsi, мингрелски amchwi, лазки anshi, свански  usgua– шест, в дагестанските езици, названието на шестицата е съответно hы, fы, cы, anlъ, inli и пр. В алтайските езици, в чувашки ult, в остналите alt, alti,  монголски dzorghaa, jirghoon, тунгусоманчжурски ningun, nungu – шест. В унгарски hat, вогулски hòt, фински kùszi – шест. Прабългарското числително понятие е с ясен  индоирански произход.

7. АЛТОМ – последен. П.Добрев го извежда от келтското alt– заден, долен. /ПД-ЕАКБ,стр.20/ В подкрепа може да посочим тохарското  al – отдалечен, протогерманското *altian – притискам, натискам надолу. /DA-DT-b/ В угрофинските езици, във фински, естонски  ala, мордвински al, коми-ерзя, мокша alo, удмурски, коми, манси il, хантски jalēk, jolan, унгарски al, alatt, селкупски illé, лапландски vuollen, юкагирски al – най-долен, най-низък, също в хантски alэŋ, манси awэ.l, owl – край, последен, а във фински alka, естонски alga, лапландски aĺge, означават начало. В  тюркските  езици *al, altĭn,  alt , в корейски  *àrái, arä, японски  oru, orí – най-низък, най-долен, в  дравидски *el - долу. В бурушаския  език *alto – две, втори. Палеолитен паралел с протосинокавказкото *ł`i, америндското *ali – надолу. /СД-ПМ/,/UE/ Виждаме твърде древен, палеолитен, предностратически корен. Наблюдава се следната закономерност, в ностратическите езици, двойката *ala/*alka, показва смислова двойственост, „пръв-последен, висок-нисък” т.е. илюстрира се семантичното езиково развитие, на постепенно разширяване на понятията за пространствена ориентация, изхождащи от един начален корен, *al. Същото може да кажем и за прабългарските  алем/алтом, респ.начало и край на годината. А това  доказва, правотата в превода на П.Добрев. 

8. ЕЛЕМ – неизвестно значение, най-вероятно е друга форма или неправилен запис на алем. Сравни с осет. ælæm – знаме. /ОРС/ Още повече че “елем” е в съчетание със  „сигор” – също нетипично изписване на шегор! Вероятни диалектни разлики в изговора. Трябва да посочим и открития в Рилския дамаскин календарен израз “елма веш осмъ дне”. Тук явно имаме форма на алем-елем, или първи месец. Думата “веш” показва сходство с прабългарското “ае/уе”, или “ве” – названието на Луната в „Розетката от Плиска”.

9. БЕХТИ – пролетно равноденствие, вероятно първи ден на годината, аналог на иранския Невруз. П.Добрев го обяснява с памирското /хуфско/ бехт – главен, горен. Предполага се че прабългарското бехти отговаря на пролетното равноденствие – главен ден, начален ден, началото на общоиндоевропейската Нова година, аналогично на иранския Невруз. В ягнобски bahor, кюрдски bihar, пущунски bahar, талишки и персийски bāhar, таджикски baxor, шугнански bāo, гилянски  bêhar – пролет. /VS-ETD/ В кашмирски с bođu-do`h, се обозначава деня на лятното слънцестоене. В шумерски ves е означавало деня на пролетното равноденствие, началото на годината. Сравни със славянското весна – пролет. Възможна е семантична връзка  beh – bêhar, т.е. хубав, добър и пролет, добрия сезон, когато природата  се събужда за нов живот. Идването на пролета е отбелязвано тържествено от древните общества, особено от  земеделците. Така че “бехти”  може да е  означавало и пролет – начало на годината, от про – първи и летъ – период от време. Като латинското primavera– пролет, респ. първи сезон, начало на годината. В авестийски yārā, протоиндоирански hiahr, ирландски еarrach, старовисоконемски jar, английски year – година. /L-IAIL/ Откриваме сходни алтайски понятия, протоформата *biujri, монголското*bürü-dü, тунгусоманчжурското*bira, корейското *ù, старокорейското /когурско/ *wol, японското *bì – пролет. /S-AE/ Българите наричат Пасхата Велик-ден, по аналогия с езическата обредност. Началото на прабългарската Нова година някои невярно свързват с 22.12 – зимното слънцестоене основавайки се единствено на писателя Йордан Вълчев. Освен при българите и при чувашите Пасхата се нарича Велик ден /Калам-кун или Мен-кун/ и отразява по-старо езическо понятие – началото на Новата година. По същия начин  ваханците  наричат  невруза /иранската  Нова  година – 23.03./“шо-гун”, което  буквално  означава  “велик-ден”.  Ако се приеме за начален ден пролетното равноденствие, то се получава най-пълно съвпадение на известните събития датирани по прабългарския  календар, паралелно с християнския календар.

Названията на числителните, или месеците от каландара показва индоирански, тохарски паралели, вкл. и ностартическата двойка алом/алтом. Окончанието –ом, -ем, за образуването на числителните бройни е типично за осетинския език.

Спроед историческите данни животинския цикъл се използвал от алтаийските народи /тюрки, монголи, манчжури, корейци и японци/, китайците, тибетците, виетнамците, хорезмийците, согдийците, аланите и прабългарите. Малко известно е че той по произход не е китайски, а е възприет от самите  китайци едва около 2 в.пр.н.е. и то както предполага В.Цыбулски (“Календари и хронология стран мира”.М.1982) от народите на Централна  Азия. Джао Ин, известен китайски учен от 17 в., проследява наличието на животинския циклов календар в Китай до 1 век, твърди, че цикълът произхожда от “северните варвари” и че “в епохата на Хан, западната граница на Китай била нарушена от пришълци, които се заселили в Ухуан и се смесили с местното население. Тогава именно цикълът се разпространил в Срединното царство”. Въпросното събитие е е свързано със заселването на южни хуни и сянби, в 1-2 в. от н.е. Китайският  учен  Санпиен Чен  уточнява че китайците са използвали животинския циклов календар, малко по-рано, от “Епохата на Воюващите царства” обхващаща периода 480-222 г.пр.н.е. Но съществува и легенда че цикловия календар е изработен от  митичния “Жълт Император” в 2698 г.пр.н.е.

Единствените индоевропейци, ползващи дванадестете животински години са прабългарите, аланите, хорезмийците, согдите, все източноиранци, имащи древни контакти с алтайската езикова общност, докато живеещите в Сибир и Далечния Изток алтайски народности си служат с тях  и  до днес.

При угрофините също има данни за използването на животни в означаването на месеците /вж. посочената схема/. Интересна е находката на бронзов пръстен, на левия бряг на р.Вычегда, до святилища Джуджыд Яг /Высокий Бор/ в с.Сторожевска, Корткеросски район, република Коми. Върху външния и вътрешния ръб на пръстена са  нанесени щрихи, а върху самия диск има нарисувани 9 животни: лисица, видра, пор, росомаха, елен, мечка, самур, белка. Находката е датирана, твърде  широко, в интервала 1-10 в. /1 хил.сл.н.е./ и представлява  лунно-слънчев календар. Виждаме качествена разлика с класическия циклов календар. /ВЛ-СКФУ/

Кога е възникнал животниския календар при алтайските народи, не може да се каже, но в началото не всички са го познавали. Например монголците не са го познавали в древността, а са го  заели от уйгурите. В преданията на хакасите се казва че именно те са го създали, по-точно техните предци във времето на Киригизкия каганат. Древните киргизи не са тюрки по произход, те са описвани  от китайските хронисти, като антропологични европеиди, високи и русокоси като динлините. Тюркизацията им е вторична. При теленгитите, тюркски народ  обитаващ Алтай, цикловия животински календар също е бил непознат. Едва с разпространението на ламаизма /тибетската религия/ възприемат  12-годишния животински цикъл, с названия, сходни с монголските. /ИН-НКА/

Тюркски календар. Според някои изследователи /Ирина Захорова/ цикловия  календар е създаен от саките и отразява типичния за тях животински, “зверин” стил. Разбира се не може да се твърди нищо със сигурност. Например при хакасите имаме малко по-различни названия на годините.

Арабският хронист Махмуд Ал Кашгари е записал тюркската легенда за произхода на календара. Според нея, един от тюркските кагани решил да се въведе календар. По време на лов, хайката му  подгонила дивеча към една голяма река. По вида на първите 12 животни втурнали се към реката, той наредил да бъдат наречени 12-те поредни години. Така всяка година имала име на животно. Според друга /татарска/ легенда, животните научили че хората искат да нарекат годините със животински имена. Камилата, кравата, кучето, мишката и другите се събрали и решли, който пръв види слънцето, с неговото име  да започва първата година. Хитрата мишка се качила върху гърбицата на камилата и първа видяла изгрева. Така първата година била наречена на мишката, а камилата останала без година. С различни вариации, тази легенда е позната на киригизи, казахи, буряти, монголци. Смята се че  цикловият календар е свързан с една пълна обиколка планетата Юпитер около Слънцето, която е  приблизително 12 земни  години.

В анонимното грузинско съчинение, известно като „Хронограф от 14 в.”, за ролята на уйгурите се съобщава следното: ”Те създали календар във вид на короникон [цикъл] от дванадесет години, като всяка година носи названието на едно от дванадесет безсловесни животни, като някога в древността мъдрите елини [създали] дванадесетте зодии и отговарящи на дванадесет съзвездия”. /ДП-ХМВМИ/

 Тюркските народи свързват всяка година с различни поверия. Например годината на мишката е благоприятна, с много дъждове и  богата реколта, годината на бика/кравата/ е лоша, неблагоприятна със студена зима и болести по добитъка, годината на тигъра /барса/ е със студена зима, болните и  слаби хора са зъстрашени болести и смърт, но родените деца са много красиви, годината на заека носи богат урожай, но е неспокойна и хората са склонни да враждуват и да започват войни, родените в годината на дракона стават много известни преуспели, а годината е дъждовна, родените в годината на змията стават много мъдри, годината на маймуната е засушлива, а родените през нея, стават хитри, ловки, измамници и ненадежни, годината на коня може да донесе войни, но родените през нея са весели, проницателни, талантливи и независими, годината на овцата е хладна, а родени през нея са  податливи към религиозните учения, родените в годината на петела, са егоисти, себични и много смели, родените в годината на кучето са честни и става борци за справедливост, годината на прасето е  лоша, реколтата е слаба, но родените през нея са много храбри. Тюрките свързват характера на човека със годината в коята се е родил, но това е явно влияние на китайската астрологична традиция. Тюркският  календар е лунно-слънчев, използват се лунни месеци и се правят допълнителни добавки от дни за изравняване със слънчевата година. Всяка лунна година се разминавала със слънчевата с 11 дни, затова на всеки три години се добавя допълнителен, 13 месец. Всеки месец се отчита между две новолуния. Началото на всяка година е в деня на пролетното равноденствие, наричано от всички тюркски народи – “науруз”, название което е явна иранска заемка. Другото му название е “ел-сырты” хребет на годината. Тюрките също отбелязвали деня на зимното слънцестоне, наречен “нардуган” или  “малката Нова година”. На този ден се почитала паметта на предците, устройвали се пищни трапези и след това се провеждали повсеместни танци и игри в селището. Денят на лятното слънцестоене бил смятана за ден на Тенгри – върховното божество. След жертвоприношението се устройвали веселби, борби, надстрелвания с лък и конни състезания. /ТК/ Тези ритуали са много сходни с календарните ритуали на източните иранци.

За първи път название от тюркския циклов календар е споменато в т.нар. Бугутски надпис, където се споменава годината на заека – 571 г. /СК-НЭРМ/

Всичко това неизменно води до извода, че специфичните наименования на годините най-вероятно, прабългарите са възприели първоначално от съседните им алтайски народи, с които са имали продължителни контакти. Но не и от тюрките, а много по-рано. Издиганата от някои автори (Питър Буудберг, А.Габен) идея че календарът е бил първоначално хунски, в последствие зает от китайците /Империята Хан/, не намира потвърждение сред наличните китайски  хроники. Китайците много добре са познавали хунну, така че не биха пропуснали да отбележат този факт. Нещо повече, южните хуни и  техните преки наследници тюрките, както и близките им родственици  жужаните не са имали нито календар, нито писменост, а са броели дните и  смятали с резки по дърветата или с овчи изпражнения. Според китайския автор  Го Можо, животинския  цикъл е далечно отражение  на  древногръцката предсатава за зодиака, а тя пък води своите основи от шумеро-акадската култура. Как обаче е станало това заимстване, остава  неизвестно  и  съмнително.

Опит за въстановка на прабългарския календар. В късните тохарски текстове се споменават названия  на  животни от цикловия календар, но те са изцяло тохарски и са различни от  прабългарските. Възможно са  по-късно китайско или тюркско влияние. Това обяснява защо цикъла е познат единствено на източноиранските племена. От друга страна прави впечатление, че имената на месеците в древнобългарския календар са различни, от познатите в  старобългарски, респ. с прабългарска, неславянска етимология, /напр. итх  и  огъръ – хрътка, куче, имен  и  фарижъ - кон, дилом  и  хъхълъ, краса, теръ - змия, сомор  и  съсел /в чувашки  шуши/ – мишка, дребен  гризач, тох  и  кърка, куатар, саблъ – кокошка, петел, верени  и  кракан, ламя - дракон, теку и бърде – овен/ което предполага, че е използван единствено от жреците, т.е. бил е чужд за обикновеното население. Точно поради тази причина, нито у нас, нито при  съвременните осетинци  /наследниците на аланите/ е останал какъвто и да е спомен за специфичните наименования на годините и месеците. Практиката показва, че навсякъде по света обикновените хора са назовавали всеки месец с най-характерното за климата или основната земеделска работа, която трабвало да се свърши през дадения сезон.

Тезата, за жреческата принадлежност на календара се доказва и от  факта, че датировките никога не са преведени, макар аналогични наименования да присъстват и в гръцкия и в старобългарския езици. Това показва че авторите на документите /Именика, Чатларския надпис и Преписката/ не са познавали смисъла на календарните изрази, а са ги взимали наготово, съобразно жреческата традици. Най-вероятно, самият календар е служил само за астрологични предсказания и определяне времето на  празниците, но  не и за хронологизиране. Използването му за последното е станало по-късно, по подражание на  Византия. Може би точно поради това в родните датировки винаги липсва номера на деня. В средноазиатските календари не са използвани високосни години, поради което приблизително на всеки четири тропични години, началото на календарната година изостава с едно денонощие, т.е за 120 години  разликата е вече месец. Макар и това да се създава редица неудобства, едва в 632 година персийския шах Йездигерд III /632-651г./ се осмелява да извърши реформа в календара, която обаче така и не получава разпространение, поради арабската инвазия, довела до края на Сасанидската държава и култура. Тези факти косвено подсказват, че и прабългарите не са прибягвали до високосните години /интеркалации/. Поради тази причина календарнта година е плавала свободно във  времето. Но най-вероятно, съгласно индоиранските традиции, в началото, отправната точка е била пролетното равноденствие, и на  всеки  120 години, Новогодишният ден се е измествал с един месец, а на 1440 години се е връщал отново в деня на  пролетното  равноденствие.

В изследванията на Й.Вълчев, П.Добрев и техните последователи е издигната тезата, че Новата година у древните българи е започвала твърдо, фиксирано на 22 декември – деня на зимното слънцестоене.  В основата на твърдението стои факта, че в някои краища на България, съществува поверието, че на Игнажден /20 декември/ започва годината. На този ден се изваршва и обряда “поляз”, при който от една страна се гадае каква ще е следващата година, а от друга се извършват ритуали за благополучие. Най-лесно е по начина на отбелязване на Игнажден да се заключи, че прабългарската Нова година е била на този ден.

Фолклорната обредна система у българите е известна в състоянието си от края 19 век. На това ниво, в нея вече са се влели традиците освен на прабългарите, но и на славяните, траките и т.н. Освен това цялата празнична система е преосмислена през призмата на християнството. Обръщайки се към календарните традиции на древните индоевропейци се вижда, че в началото те не са смятали годината като нещо единно, а  са я делели на два сезона, лято и зима. В началото на всеки един е имало празници, с които отбелязвано започването му. Зимния цикъл се е  празнувал през съвременниите ни октомври-ноември, а летния през  апри-май. С появата на представата за годината като нещо цяло различните народи са приели началото на един от двата сезона за изходен пункт на местнине си календари. Така например Новата година при ирландците, готите, някои германски, скандинавски и келтски племена, е започвала около октомври-ноември, докато при при галското племе секвани /в района на дн.френски град Лион/, алеманите, франките, исландците, норвежците, част от славяните, иранците, през март-май. Келтите са отбелязвали Белтайн – началото на годината, респ. на  пролетно-летния сезон, през май. Началото на зимата се е отбелязвал с друг празник, в края на ноември, прерастнал в съвр. Хелуйн, прилепил се към християнския /католико-протестански/ Ден на вси светии, традиционно празнуван в англоезичните страни, където келтските  традиции са много силни. С приемането на християнството езическите празници придобиват нов облик, а датите на тяхното честване са съобразени с християнския каленадар. Така например празника отбелязващ началото на зимата, е слят с Рождество Христово /25 декември/, а този на пролетнолетния сезон, с Възкресение Христово /март-април/. Известно е че в 274 г. император Аврелиан, обявява 25 декември за официален празник в Римската Империя, тъй като според митраистите, тогава се е родил  бог Митра, Всепобеждаващото Слънце. Митраизмът тогава има дълбоки корени в римското общество. Император Аврелиан се стремил да обедини Римската империя около култа на „Непобедимото Слънце” /персонифицирано с иранския бог Митра/. На този ден хората се веселили, събирали се в храмовете за извършване на жертвоприношения и тържествени процисии. След 60 години, когато християнството става официална религия, този празник е вече пуснал дълбоки корени в обществото и християнските догматици си присвояват целенасочено 25.12. като “Рождество Христово”. Изобщо много митраиските схващания са “плагиатствани” от ранните  християни. /ИШ-ССПС/

Точно поради тази причина българското Коледуване е на 25 декември, а Игнажден бележещ началото му е пет дена по-рано /на 20/. От  друга  страна, Конските кушии, слагането на мартениците, са начало на пролетната обрядност, преплела се с християнската Пасха, наричана от българите Великден. Традицията за гадаене и пожелание за благополучие в началото на зимата е древноиндоевропейска, вкл. и общославянска. Така например при съвременните бретонци по първите 12 дни на януари се гадае за времето през цялата година. При памирските таджики, ритуал идентичен с коледуването съществува, но  се празнува около началото на пролетта, съобразно иранския Невруз, началото на иранската Нова година, в деня на пролетното равноденствие. При тях в същото време се раздават и боядисаните яйца, един много древен езически индоевропейски обряд, който пък при келтите е свързан с почитане на заека, който е спътник на Богинятя-майка, символ на плодовитостта, оттам се използва  понятието Великденски  заек.

Съвременният ни фолклорен календар в никакъв случай не може да се използва като надежден източник, тай като е резултат от смесването на много традиции. Поради несъвършенността на  древните календари, разминаването на даден празник с календарната  дата е било обичайно явление.

За да се премине към пълна реконструкция на даден календар е нужно освен структурата да има поне една точна датировка на едно и също събитие по този и по някой друг известен календар. За нуждите на настоящото изследване ще се използва единствено известната такава, а именно – писмото, писано от аланските князе до папа Бенедикт ХIII,  датирано като 14 юли 1336 г., и “година на мишката, шести месец, трети ден, новолуние”. За удобство при приравняването ще се използва юлианския календар, използван в Християнския свят по времето отразено и в българските календарни податки. Като се има предвид че прабългарската година е била 365 дни и не са използвани добавачни дни или  месеци, лесно може да се извърви пътя от 1336 г. до 153 г. първата дата отбелязна в Именника на българските канове. За по-голямо удобство предлагам следните таблици с помощта, на които може да направят съответните изчисления.


Приравняването се извършва по следния начин. В Таблица I и II са посочени началната точка на всяка прабългарска година. Тъй като тази точка е една и съща за всеки четири юлиански години, то затова в третата и пета колона са дадени началната и крайна година на този мини цикъл. Към всяка юлианска година е посочена и приравнената и прабългарска. Пример: кога  е започвала годината  тох в началото 40-те години на 9 в. Годината на петела е десета по ред в 12 годишния цикъл. От колоните 4 и 6 на Таблица II, се вижда че това е било на 11.05.841 г.

Последният владетел отразен  в  “Именника на българските канове”  е Умор - “Умор 40 дни. Родът му Укил/Вокил, а годината му дилом тутом”, т.е. змия-година, месец втори. За този владетел са писали двама византийски хронисти - патриарх Никифор и Теофан Изповедник, но датировките им се разминават с близо година. Първитят казва: “В третия индикт Константин нахлул в България, понеже българите свалили от властта поставения от Сабин техен вожд Умар и провъзгласили за вожд Токт, брат на Баян.” Споменатия трети индикт, обхваща времето от  01.09.764 г. до 31.08.765 г. Според предложената  схема за приравняване на прабългарските датировки към юлианския календар, годината на змията “дилом” е започвала на 30.05.765 г., а втория месец “тутом” е продължил от 29.06 до 28.07.765 г. От 29.06.765 до края на трети индикт – 31.08.765 има точно 64 дни, т.е. 40-дневния период на управление на Умор и неговото сваляне от власт напълно се вместват в хронологичните рамки дадени от Никифор. Всъщност последния, разказвайки за похода прави следните уточнения: “Българските беглеци отидоха в горите по р.Истър /дн.р.Дунав-б.а./, не малко от тях загинаха между които били и убити и Токт, заедно с брат му Баян и други. Друг едни вожд техен, когото наричали Кампаган /т.е кан Паган-б.а./, избягал във Варна, както се види, за да се спаси бил убит от собствените си слуги. През същата година Контстантин се отправил на поход срещу българите.” Същият този наказателен поход на император Константин V Копроним, според другия хронист Теофан е траял от 21 юни до 17 юли на 4 индикт”, т.е. в 766 година. Както и В.Златарски предполга Никифор е ползвал освен общия източник с Теофан и друг допълнителен материал, който не е достигнал до нас. Както е добре известно между свалянето на Умор и описания  и от двамата византийци поход са се случили и други събития. Паган отправя искания за мир към императора. На срещата между двамата владетели присъства и бившия кан Сабин. „Докато траяли преговорите Константин нареди да заловят вожда на северите Славун, като и разбойника Християн”. Сключения договор се оказва нетраен, тъй като византийците нахлули отново, според Теофан на 21.06.766 г., и едва тогава, според Никифор, Паган е бил убит във Варна. Като се има предвид, че през тази епоха мирни преговори са траели обикновено няколко месеца, въпросният поход вероятно е започнал на 21.06.766 г. Въсщност пишейки за свалянето на Умор, Никифор правилно отбелязва трети индикт. Базирайки се на допълнителнтие си данни, той посочва за византийска наказателна акция, станала през трети индикт, предизвикала убийството на Токт и брат му Баян. Но това не е похода описан и от двама хронисти, тъй като той е станал безспорно през лятото на 766 г..

Преди Умор в Именника е посочено: “Телец три годнии, рода му Угаин а годината сомор алтом”, т.е година на мишката, месец  дванадесети, за Телец  това  е 760 г.  Византиййските автори посочват за край на управлението на Телец в 763 г., когато бил разбит от византийците  в  битка, провела  се  на 30.06.763 г. на Анхиалското поле. Както пише Никифор, ”Българите като видели злощастието на Телец, въстанали, убили го и поставили за свой господар едного от своите първенци, комуто името било Сабин.” Може да се предположи че вероятно това се е случило в юли 763 г. Годината на  мишката /сомор/, започнала на 31.05.760 г. Месец алтом /дванадесети/ се е падал между 26,04 и 25,05,761 г. Третата година на Телец е тази на барса, продължила от 31.05.762 до 30.05.763 г., т.е. излиза, че реалното управление на въпросния владетел е с два месеца /може би и месец и няколко дена/ повече от три години. Най вероятно хронистът е сметнал, че разликата е пренебрежимо малка, за да му даде четири години и за това е оставил три. Възможно е също така и да е имало прекъсване на властването в следствие на преврати. Посочения владетел преди Телец е Винех: “Винех 7 лет, а род ему Укил, а лето ему имя  шегор алем” Названието “шегор” очевидно е грешка, защото в този период вол-години са 749-50, когато управлява Кормисош и 761-62, когато владетел е Телец. Всъщност става въпрос за годината на коня “имен”/година на коня месец първи/.  Интересно защо тогава е вмъкнат израза “шегор” ? Едва ли авторът го е изписал случайно или се е объркал. Много възможно е в оригинала действително са били написани  едно до друго и “имен” и “шегор”, поради факта, че Винех вероятно е бил на два пъти владетел, единият път в кон-година, а другия във вол. Не може да се приеме твърдението на П.Добрев, че се касае за ново календално понятие  именшегор, който той свързва с кон, паралелни с теку, което също било кон /пропускайки факта че теку-кон е изцяла тюркско понятие/?

За края на Винеховото управление Теофан, и Никифор пишат, че българите “избили тия, които по наследство имали властта над тях и поставили някои си Телец”, следователно търсената вол-година в никакъв случай не може да е 761-62, тъй като Винех вече е бил убит, т.е единствените възможни са  749-750 или 737-38, Много вероятно е Винех да е бил съперник за престола и временно /за няколко дни или месеца/ да е изместил Кормисош. Ако се сметне годината на възкачване на Телец – сомор /31.05.760-30.05.761/ за седмата година на Винех, и се отброят още шест години назад /760-59; 759-58; 758-57; 757-56; 756-55; 755-54/, се получава че първият месец на годината  имен се е падал между 02.06 и 01.07.754 г. За съжаление липсват данни от други източници за този кан  и няма как да съпоставят резултатите. Преди Винех в Именника е записано: “Кормисош – 17 години родът му Вокил, а годината му шегор твирем”. Отчитайки годините на властване, единствената възможна шегор-година е започвала на 06.06.737г., а месеца твирем /четвърти/ е траял от 04.09. до 03.10.737 г., когато се възкачва на престола и Кормисош. Ако  вол-година  е първа  на  този  кан, то седемнадесетата  ще е тази на змията /дилом/, а както е известно неговия наследник се възкачва на следващата, кон-година. За причината на разминаването възможностите са две: или управлението на Кормисош е било пракъснато за около година, поради междуособни борби и може би  точно в този промеждутък е първото властване на Винех, или въпросните борби за избухнали  след смъртта на Кормисош  и  престола  се  е оказал  вакантен за  около година.

За предшественика на Кормисош, Севар е казано че е управлявал 15 години, а годината му била “ тох алтом”. Годината  тох – петел, а  месеца  алтом – дванадесети месец. Тя е десета от цикъла и продължила от 10.06.721 до 09.06.722 г. Петнадесетата година на Севар е докс /глиган – 12 в цикъла/, траела от 07.06.735 до 05.06.736 г. Видно е, че между този  владетел и наследника му Кормисош съществува интервал от цяла една година /тази на мишката/. Може би точно заради това е посочено и уточнението “Сии же князь измени род Дулов рекъше вихтун” /Този княз смени, низложи рода Дуло/. Зад това изречение в Именика, вероятно се крие информация за продължили повече от година борби между отделинте аристократични родове за престола.

Преди Севар се намира е най-загадачния пасаж от именника. - “твирем 28 години, родът му Дуло а годината дванш шехтем” /т.е. заек-година, месец шести/. Ясно е че периода от 28 години е сгрешен от преписвачите на документа, защото ако той  беше верен този владетел би следвало да се е възкачил на престола около 694-695 год. /т.е. по времето на Тервел/. Поради тази причина по-полезно ще бъде ако се за база се вземе самата прабългарска датировка /дванш шехтем/, защото поради специфичността на думите, които определно не са славянски е по-малка вероятността да бъде допусната грешка при преписването. Последните споменавания на кан Тервел във византийските източници е 711 г., след което следите му се губят.

Единствената дван година между 711 и 721, когато се възкачва Севар, е траяла от 12.06.715 до 10.06.716 г., а шестия месец шехтем е продължил от 09.11.715 до 07.12.715 г. Това е и единствено  възможното време, 715 г., през което би следвало да се е възцарил този владетел. За този период византийските хронисти не говорят много, но в едно сведение на Теофан Изповедник се говори за искане да бъде подновен договор, сключен между император Теодосий III /715-717 г./, патриарх Герман /715-730 г./ от една страна и “Кормесий, господарят на  българите по онова време.” В.Златарски произволно определя годината на сключване на договора 716 г. Единственият му довод за това е импелатор Теодосий III “е  царувал само през тая пълна година”, но това не е от съществено значение. Важното е че за разглеждания период има данни за български владетел с името Кормесий. За него се споменава като “Крумесис, архонта” и в надписа от Мадарския конник. В.Златарски обявява за анахронизъм споменаването на Кормесий от Теофан, тъй като го отъждествява с кан Кормисош от Именника, властвал по-късно. Това обаче е преднамерено тълкуване. В изследването си “Българско-византийските отношения при управлението на Тервел и Кормесий” Г.Цанкова-Петкова, базирайки се основно върху сведенията на хронисти, също достига до извода, че след Тервел е управлявал кан с името Кормесий. Тази теза косвено се потвърждава и от сведението на монаха Алберих: “Година 750, Над българите пък....вече царувал трети владетел, на име Кормесий”. Датировките на Алберих, отоносно българската история по принцип са недостоверни и поради това не бива да си вземат под внимение. Интересното тук е че той ясно определя Кормесий за трети владетел. Около Тервеловия наследник са изказани няколко версии. Така например Дж.Бъри и М.Москов смятат, че всъщност са управлявали не един, а двама неизвестни владетели. Доказателствата им обаче са изцяло в сферата на нагласянията и произволните тълкувания на източниците. О.Прицак и П.Добрев пък смятат, че неизвестния владетел се е казвал Товирем /Прицак/ или Твиремик /П.Добрев/. Няма каквито и да е убедителни доказателства за съществуването двама неизвестни владетели, а хронологизирането на Тервел по-долу отхвърля тезата на Москов и Бъри. Ето защо следва да се приеме, че загадъчният  кан е само един – Кормесий. Преиодът на властването му е продължил от  ноември-декември 715 до юни 721, или юни 722. Това е  единственото обяснение, което е в хармония със всички източници, включително и Именника. Въпросната дума “твирем” е вмъкната най-вероятно по погрешка. Много възможно е тя да е част от някакво обяснение за станали събития, което е било съкратено от някой преписвач или не е било разбрано от него, в резултата на което вместо владетелското име бил поставен наименованието на месеца твирем.

Преди Кормесий в Именника е споменат за български владетел - “Тервел 21 години, родът му Дуло, а годината му теку читем” /овен-година, месец трети/. Ако се приеме годината на възцаряване на Кормесий - дванш /заек/ за 21-ва на Тервел, то действително той е станал кан в годината теку /овен/. Третия месец на тази година е обхващал времето от 16.08 до 15.09.695 г. Повечето български историци под влиянието на западноевропейския хронист Зигберт, определят за начална точка на властване на Тервел 700 или 701 година Всъщност както и М.Москов забелязва, Зигберт не пише години на възцаряване, а само отбелязва към дадена година, кой е бил на власт.В този смисъл дори и по данните в Именника  в 700 година дейстиветлно Тервел е управлявал България. За предшественика на Тервел в именника се казва: „Исперих княз 61 години, родът му Дуло, а годината му верени алем” /година на дракона, месец първи/. Посочените 61 години управление за Исперих, са нереалистичен срок, защото в 635 г. няма как да е властвал този кан. Поради това отново следва да се използва за база цикловия календар на древните българи. Единствената релистична  верени  година, в която се е възцарил Исперих е траяла от 23.06.668 до 22.06.669. В следващата верени година 680/81 Исперих вече е станал владетел, а в предишната 656/57, Кубрат все още е жив. Първия месец на въпросната верени година е продължил от 23.06 до 22.07.668 г.

Преди Исперих за владетел на българите е посочен Безмер управлявал 3 години, „родът му Дуло, а годината шегор вечем” /година на вола, месец пети/. Историците обвързват Безмер, като славянизиран вариант на известния от византийските данни най-голям кубратов син  Батбаян или Баян. Въпреки че това е много спорно, защото името Безмер не е славянско, а иранско. В.Бешевлиев го въстановява като  Бозмихр - „скъп на Митра”, докъто Баян, по-правилно  Боян има съвсем друга етимология, в иранските езици boyan означава богат. Така че въпросът, дали Безмер и Боян са една личност, или различни хора, остава открит. Ако се приеме верени-годината на Исперих за трета на  Безмер, начало на неговото властване би следвало да бъде годината на тигъра, барса /чието название използвано от прабългарите, е неизвестно/ а не на вола, както е в Именника. Така или иначе началната точка на властването на Безмер, петия месец на шегор-година е бил между 26.10. и 20.11.665 г. Вероятно в този промеждутък от време е починал и кан Кубрат. Всички византийски хронисти, пишещи за Кубратовата смърт единодушно съобщват, че това е станало в “годините на Константин, който управлявал /умрял според Никифор/ на Запад.” Общоприето е схващането, че въпросния Константин, всъщност е император Констанс II /641-668 г./. През 664 г. той премества резиденцията си в гр.Сиракуза  на о.Сицилия и започва да управлява империята оттам. Тук е убит през 668 г. Годината 665 наистина се вмества във въпросния период, през който императора е бил в Сицилия.

Предшественици на Безмер са Курт /Кубрат/, Гостун, Ирник и Авитохол. За тях липсват датировки от други източници, за да направи съпоставка. Съгласно приложената схема за приравняване на прабългарския календар към юлианския се получават следните резултати.  Курт /Кубрат/ - 60 години управление, година шегор вечем /вол-година, месец пети/ - периода от 06.11 до 05.12.605 г. Наместникът Гостун - 2 години, година дохс твирем /глиган, прасе-година, месец  четвърти/ - периода 08.10-06.11.603 г. Ирник – 150 години  на  властване, година дилом твирем /змия-година, месец четвърти/ - периода 14.11-13.12.453 г. Авитохол – 300 години  на  управление, година дилом твирем /змия-година, месец четвърти/ - периода 28.01.-26.02.154 г. П. Добрев посочва за начална година на управлението на Авитохол – 165. Предположението му обаче е погрешно. Той изчислява съввсем произволно, че Именника обхваща период от 600 години и като ги извади от последната 765 г. получава 165. Главната причина за неговата заблуда  е  приемането за началната година на Испериховото управление – 680, когато той се преселва отвъд Дунава. Исперих е бил вече владетел на отделилата се с него група племена много преди 680 г. Както пише Теофан Изповедник: “не след много време от смъртта му /на Кубрат -б.а./ тия негови пет сина дошли до несъгласие, разделили се един от други, като се отцепил всеки от тях с подчинения нему народ”. Израза не след много време напълно съвпада с дадения в Именника срок от три години на Безмер. Вярно е че Безмер, /или Боян/ е останал да управлява в бащините си земи, но вече не е бил владетел на онази група прабългари, заселили се по-късно отвъд Дунава. Поради това за него са отредени само три години. Доказателство, че Исперих е управлявал и преди 680 г., е Арменската география“Ашхарацуйц” от 7 в. В нея се казва: “в Тракия има две планинини и реки, от които едната е Дунав, като се дели на шест ръкава, образува езеро и остров, наречен Пюки. На тоя остров живее Аспар-хрук, синът на Хубраат, който побегна пред хазарите от Българската  планина и прогони аварите на запад. Той се посели на това място.”От приведения цитат ясно личи че Исперих още преди да се засели на юг от Дунав е възприеман от тогавашния свят именно като владетел, разполагащ със свое владение. П.Добрев също така и погрешно изчислява годината на Кубратовата смърт - 677 г. Както е добре известно от византийските източници Кубрат е починал в годините на император Константин, който “управлявал, според Никифор “умрял”, на запад. В годината 677 на власт в Константинол е бил император Константин IV Погонат /668-685/, но той нито е управлявал, нито е умрял на запад. Освен това от цитирана Арменска география – „Ашхарацуйц”, става ясно че Исперих, най-напред се е  обособил след разделянето на бащината си държава в т.нар Българска планина, която всъщност е част от склоновете на Западен, отчасти Среден Кавказ, достигаща на юг до хребеда Париадр/Пархар, впоследствие е бил прогонен от хазарите и чак тогава се е установил в Дунавската делта. Самия поход на Константин IV в 680 г. е бил реакиця на заселването на българите. Всички тези събития няма как да са се случили в рамките на няколко месеца  на 680 г. Това прави и несъстоятелни опитите на П.Добрев за корекции на данните в Именника. В действителност кановете от Авитохол  до Исперих включително са датирани неправилно, тъй като авторът на Именника не е съобразил, че последната година на единия владетел е първа за следващия, т.е. допуснато е съществуването на нулеви години. Поради тази заблуда датировката “Сий 5 князь държаше княжение об оная страна Дуная лет 515” също е неточна, тъй като вярната сума е 510 години.

За личонстта на Авитохол и Ирник е писано много. Широко застъпената теза, че това са хунските вождове Атила и Ернах на практика е невярна, защото нито един друг източник не нарича АтилаАвитохол. Хунският вожд е наричан Атли, Етцел, но не и  Авитохол. Тезата на П.Добрев, опитваща се да свърже Ирник с вожда на кавказките хони, хайландури /б.а. известни и като олонди и като олхонтор-болгар/ Еран, включил се в арменско-персийската война около 450 г. също е недоказуема, макар и оргинална.

 Трябва да се има предвид, че в древността всички владетелски родове обикновено са водели  потеклото си от някой легендарен герой с божествен или полубожествен произход. По този начин се е доказвала божествениата предопределеност на управляващите. Заради небесния си произход родоначалниците на династиите по правило са живеели много повече от обикновените хора. В този аспект следва да се разглеждат Авитохол и Ирник. Тъй като устната памет на българите от началото на 8 век е стигала до Гостун, то затова и преди него непосредствено са били добавени двамата легендарни владетели, за които е имало някакви  избледнели митологични спомени в народната памет. Годините на  властване са произволно определени, поради което и не бива да се взимат като отражение на някакви реални събития, а са чисто митични персонажи. Годините на управление на Ирник са точно половината от тези на Авитохол. Явен намек за произволно изчисление, а не за реално събитие. Също неслучайно годините на управление на Авитохол е точно 300 гдини. Според аланският „Епос за нартите”: „Сътворил света Бог и решил да създаде хората. По негова воля, на земята се  появили уадмирите. Това били хора-великани, които в планинска  клисура  не  са  можели  да  съберат и земята трудно издържала  тежестта  им.

Триста  години минали  и  сътворил  Бог  след  уадмирите, народа  на камбадите  –  с ум  и  сила  като на  уадмирите,  а  на  ръст  невисоки,  колкото десетгодишни деца. Прекалено малки били камбадите за  живота  на  земята.

Триста  години  минали  и  сътворил  Бог  след  камбадите, гамерите, но и те били твърде високи и силни за живот на земята. И след още  триста години минали и сътворил Бог след гамерите, народа гумирите. Триста години минали още и сътворил Бог след гумирите новия 
народ на Нартите и те по ръст и по силой били подходящи за живот на земята”. (Нарты. Осетинский героический эпос. Книга 2.  С.  6. Москва. Наука, 1989)  /ДМ-ТАНЭ/ Виждаме че и при аланите цифрата 300  години  има  особено  сакрално  значение, явно означаваща  една  епоха, в която завършва даден „исторически” цикъл, така че годините на  Авитохол  всъщност  са  точно  такава  митологична  епоха.

Вторият извор, откъдето може да се съди за прабългарския календар е Чатларския надпис. В него както вече бе споменато е посочено че годината сигор елем, отговаря на византийския 15 индикт. Както е известно от историята кан Омуртаг, по чието време е съставен надписа управлява от 13.04.814 до 831. Единственият 15 индикт през този период се е падал между 01.09.821 и 31.08.822 г. Този отрязък на време отговаря на прабългарската година на вола, шегор или сигор, започнала на 16.05.821 и завършила на 15.05.822. Напълно възможно е елем да е  погрешен запис на алем – първи. Както ясно се вижда този месец действително се е падал в 15 индикт. Третият документ, в който се съдържат понятия от прабългарския калнедар е приписката на Тудор Докс. В нея се споменава че българите били покръстени “в годината етх бехти”. За съжаление Докс не е посочил на коя дата от византийското летоброене отговаря тази година. В един друг извор, руската “Повести  временных лет” е дадена, по-ранна датировака, в 6366 г. от сътв.на света, в седмата година от  управлението си, се е покръстил българският цар Михаил, заедно с народа си. По същото време /на българския цар  Михаил/ варягите, наричани  “урмани” респ. нормани, в  лето 6370  от ст.н.св., водени от Рюрик се заселили в около Новгород, респ. в 862 г. Борис І  управлява от 852  до 889 г., седмата му година  от възкачването е 858. Ако от 6366 г. извадим вероятната 858 г., седмата година на  Борис, се получава 5508 – стандартното изчисляване на годините “на съществуване на света” преди раждането на Христос. Явно датировката е неточна, разминаваща се с нашите извори. В църква намираща се в с.Балши /дн. в Албания/ съществува надпис, в който се казва че се е покръстил  “от бога владетеля на българите Борис, преименуван Михаил, с дадения нему от бога народ в годината 6374. Датирането от “Сътворението на  Света” е взета от т.нар. Симеонов сборинк. В него се цитира откъс от съчинетие на гръцкия църковен историк Евсевий Кесарийски, в което се твърди, че от “сътворението на света да рождество Христово” са изминали 5508 години. В историческата наука са известни оклоло 200 датировки от “сътоворението на света”, дело от различни автори. 

Тази година обхваща времето от 01.09.865 до 31.08.866 г. Годината на кучето етх, обхваща периода от 05.05.866 до 04.05.867 г. Наистина първите четири месеца на годината влизат във времето на 6374 г. от сътворението на света. Прави впечатление че докато наименованията на месеците завършват на -ем или -ом, то “бехти” се отличава съществено от другите.

Самият термин БЕХТИ е с незизяснено съдържание. Предполагаме  /вж. етимологията на  думата/, че прабългарското  бехти  отговаря на пролетното равноденствие – главен ден, начален ден, началото на общоиндоевропейската Нова година, аналогично на иранския Невруз.

В аналите на реймския архиепископ Хинкмар под година 866 се казва: “Българският крал, който в предната година ....бе намислил да стане християнин прие светото кръщение”. Осевн това както е известно пратениците на кн.Борис при папа Николай I пристигнали в Рим през август 866 г. т.е. по това време вече бунтът на боилите е бил потушен. В средновековието в Западна Европа началото на годината е започвало в няколко възможни дати: 1 януари, 25 март /Благовещение/ и 25 декември /Рождество Христово/. Като се имама предвид, че става въпрос за висш католически духовник, то може със сигурност да се пропусне първата дата. Ако се приеме, че Хинкмар е ползвал рождественския стил, то значи, че упомената от него 866 г. е продължила от 25.12.866 до 24.12.867 г., но това противоречи на другите данни от източниците, което доказва, че става въпрос за благовещенския стил, т.е., че споменатата от Хинкмар 866 г. се е простирала от 25.03.866 до 24.03.867 г. От тези данни и се вижда, че покръстването е станало между 25.03 и август 866 г., а не в края 865, както смята В.Златарски. Напълно реално  е това да е било наистина в дните около 05.05.866 г. – началото на  годината етх.

 Трябва да отбележим че при иранците Невруза, Новата година е на особена почит. Например при персийските шахове, официалната коронация е винаги в деня на първия Невруз, след встъпването на   владетеля  в  управление, независимо кога е починал, или е отстранен предшественика му. Така че неслучайно кан Борис е избрал точно тази дата – едно Ново начало за страната и народа! Прилагайки разшифровката на прабългарския календар може да се заключи, че самият акт е извършен някъде около май-юни 866 г. В този случай обаче би следвало да бъдат отбелязани месеците алем или тутом. Това, както и езиковия анализ, недвусмислено подсказват, че терминът “бехти” не е означавал име на месец, а е някакво по особено календарно понятие. Съществуват две възможвости, или това да е първия ден на календарната година, или да е деня на започване на пролетта, но и в двата случая е сигурно, че самото покръстване е станало през май 866 г.

Предложената схема се оказва подходяща при приравняването на дати по прабългарския към юлианския каленадр. За разлика от останалите опити да се разбере летоброенето на древните българи, тук е направен опит да не се изпозват математически еквилибристики, нито пък преднамерени изопачавания  и нагласяния. 

По-късните ни хронисти, най-вероятно не са познавали структурата и същността на календара. Това личи от факта, че Тудор Докс, който живее малко след покръстването не само че не превежда календарния израз “етх-бетхи”, но дори и не отбелязва, на коя година според християнското летоброене отговаря.  Те  възприемат наименованията на годината и месеца като едно цяло, съпоставимо с византийския индикт  или  годината от сътворението на света.

От  всичко  казано  до  тук  може  да  направим  няколко  извода:

    1. Не може да се отговори окончателно на въпроса за характера на прабългарския календар – слънчев или лунно-слънчев. Предложената въстановка е направена с изричната уговорка и хипотетично допущане за слънчев календар. Въпреки това споменаването на новолунието в аланския календарен израз, навява на мисълта че най-вероятно ако е съществувал общ прабългаро-алански циклов календар, то той е бил лунно-слънчев.

2. Така нареченият „прабългарски календар” е една разновидност на цикловите календари, използващи животински стил в названията на годините.

3. На един ранен етап от своята етногенеза, прабългарите, или част от източноиранските, сарматски, алански племена, влели се в ранносредновековния прабългарски етнос, са заели този календар от  неизвестен, съседен, вероятно алтайски  народ  в  Централна  Азия.

4. Календарът не е бил за всеобща употреба, а използван съобразно жреческата традиция, за означаване на важни исторически събития, възкачване на  владетели.

5. С течение на времето, първоначалните неиндоевропейски, чужди календарни названия, започват да се забравят и числителните се заменят с ирански по произход понятия, но названията на годините остават, паралелно с използвани от прабългарите свои названия на същите тези  животни.

6. С приема на християнството, прабългарската календарна традиция, езическа по произход е постепенно изхвърлена от употреба и забравена. Тя липсва изцяло през  ІІ-Бълг.д-ва. Аналагично при осетинците също няма спомен за използването му, въпреки цитирания  документ.

7. В последно време, се изказва идеи че началото на Българската държавност е 165 г., базирайки се не на реални извори, а на митологична датировка на митологичен персонаж от “Именика…”. Датировките на управление на митичните Авитохол и Ирник, по която се “изчислява” тази хипотетична държавност, са произволно изчислени срокове отразяващи една митологична епоха. Епоха явно наситена с бурни събития свързани с прародината и преселенията на древните българи, за съжаление почти неизвестна за нас. Управлението на Ирник е точно половината от управланието на Авитохол. Неизвестният автор на Именика, е пропуснал факт че нулева година в календарнат практика, не съществува.

 

БОГОМИЛСКИ КАЛЕНДАРНИ ТЕРМИНИ

 

В 1939 г. Антон Глогов публикува книгата “Богомилското учение”. Тя е написана по две стари богомилски книги, едната на глаголица, другата османотурски, за които има спомен от разказите на своя дядо. В нея въстановява основните положения на богомилското учение, включително и наличието на специфичен календар. Не бих се ангажирал с достоворността на тази  книга, след като нейните извори, богомилските книги на дядо му, не са запазени и за тяхната съдба Глогов мълчи. Въпреки това нека анализираме календарните назавния.

Богомилите са имали 10 месеца по 36  дни, всеки месец се е състоял от 6 шестдневия и пет допълнителни “мъртви” дни в края на годината. Названията на месеците се отличавали от официалните християнски форми. Те са доста странни по звучене и вероятно показват прабългарски, или друг източен произход. И.Стоев прави също сравнително успешно дешифриране на тези думи, но може да се  доизяснят  някои детайли.

аръ/яръ – земята. Пръвият месец е посветен на земята. Връзката с  ностратическото ar*/*er – земя е ясна. Но може да го обясним и с  германскoтo *jar – година, произлизащо от индоевропейското *var – пролет. Възможен е и славянски произход от името на Яр, Яровит, Ярило – славянският бог на  възраждащата се природа.



месеци

значение

1

аръ/яръ

земята

2

шо/фияръ

водата

3

му/маръ

слънцето

4

ко/раръ

зачатието

5

йо/юаръ

трудът

6

хо/авраръ

горещините

7

цо/севаръ

плодът

8

ри/окаръ

есента

9

со/ноаръ

пазарите

10

зъ/декаръ

веселието

шо/фияръ – водата. В тохарски su, suwam, swase – дъжд, sāwo – езеро. В  чувашки šыv – вода, šыvar- напоявам. Що се отнася до втарата част на названието, може да го свържем със санскритското vāri, тохарското wār, авестийското vaiari – валеж, вода, и най-вече с осетниското  uarыn– дъжд.

му/маръ – слънцето. Може да посочим искашимското mi – ден, maujогън, както и българското мараня, омара – горещина, слънчев пек, В  тох./б/ emaya, emalle, в тох./а/ sarme, om.l – горещина, висока температура на нещo, тох./б/ omotruññais.s.e. – южен. /DA-DT-b/ В чувашки  sur – пролет.

ко/раръ – зачатието. Ко може да свържем с общоиранското *kos, санскритското gabha – вулвa, старобългарското кочанъ, санскритското  koza, kostha, тохарското tso – пенис, или тохарското  kal.l – утроба, матка, /DA-DT-b/  Виж също осетинското rajguыræn– раждане, ræzыn- разтеж.

йо/йоаръ – трудът. И.Стоев свързва  термина с глагола ора, в тох./б/ āre, или с общогерманското *werk – работа. Може да посочим още тох./б/ yāmor – работа, труд, тох./б/ w.r, wark – практика, работа, българското върша. Също в авестийски varšao, varāz, персийски varêz, чувашкото awăr и осетниското arazыn– работя, върша. /VS-ETD/

хо/авраръ – горещините. В чувашки věri – горещ. Но имаме и общославянското *varъ – горещина. И.Стоев предлага връзка на авараръ с протосемитското *barar, угаритското brr, еврейското bārar, амарското abärar– огън. Понятието е ностратическо. За първата част хо, може да се посочи  общоиранското  *xur – слънце, или осетинските  xus – изсъхнал, kærd, k`yrd – пещ.

цо/севаръ – плодът. Втората част показва пълно сходство с осетински syvær – матка. И.Стоев свързва цо с общоиндоевропейското *tcoh  - семе, зародиш, тохарското cmol - раждане. 

ри/окаръ – е  месец посветен на есента, наричали го жълтия месец. И.Стоев го свързва с прабългарското окхро, съвр.българското охра – жълт цвят. Може да добавим тох./б/ korosāna, в  хотаносакски gorocanā – ярко жълт,  в осетински, ахоræn– боя, ахоrыn – боядисвам, ærхu – мед, жълт метал. Интересно е че в чувашки имаме идентично название на есента – kěr.                     

со/ноар – пазарите. Месецът е посветен на разменната търговия между богомилските общини. Откриваме интересен паралел в иранските езици, в осетниски nærsyn, ягнобски narma – продоволствия, хранителни продукти. За “со” откриваме в пущунски savda, талишки savdy, персийски savdo, шугнански, язгулемски sawdo, искашимски saudai – търговия, тохарски  seseti– търговци.

зьъ/декар – месец на веселието. За първата част може да посочим ирансикте, в осетински  simыn– танцувам, кюрдски  şa, пущунски  šаd, талишки  šo, персийски  šad, язгулемски  sox - веселие, искашимски  saz – песен. И.Стоев посочва още, китайското dzi, санскритското  su– щастие. /АГ-БУ,стр.87-90/,/ИС-ОГ,стр.51-61/

Виждаме изцяло иранските, отчасти тохрските паралели на предполагаемите богомилски календарни названия с вероятен прабългарски произход.

 

 

НЯКОИ ПАРАЛЕЛИ МЕЖДУ ОСЕТИНСКАТА, ЧУВАШКАТА, ПАМИРО-ТАДЖИКСКАТА И БЪЛГАРСКАТА КАЛЕНДАРНА ОБРЯДНОСТ

 

1.Осетинци. Един от най-тачените празници е “цæппорæс”, съвпада с православното Рождество. Самото название означава “четиридесет” и е свързано с 40-дневния коледен пост, което показва че имаме късно християнско название. Народното веселие се изразява в украсяване на домовете с клонки и венчета, а младежите запалвали   голям  огън, който прескачали, за да остане злото в него.

В първата сряда след Рождеството е празника “бундор”, коли се яре или черна кокошка. Венчета от ясенови клонки се окачват по дрехите и домашните животни, за здраве.

 С християнската традиция, 7 дни след “цæппорæс”, осетинците отбелязват “ногбон”,”науæгбон” – нов ден, респ. Нова година. На другия ден, се празнува празника на Небесния огън, “Æртхурон” или  “родзингæ”, последното означава прозорец. Същата вечер в огнището се слага голям ритуален пън, наречен “ногбон къудах” – букв. новогодишен  пън. Аналогичен е на българския “бъдник”. Горенето му символизира обезпечеността на дома и семейството с топлина за цялата година. Също групи от деца, носещи клонки обикалят къщите и пожелават здраве на стопаните. Те пък ги гощават. Ритуал идентичен с  българската “сурва”.

На втория ден след “родзингæ”, се провежда “фыссæн æхсæб”, празник на девойките, когато всяка мома гадае дали ще се  задоми през идващата година. Аналогична е българската   “сивуйница”.

На 6-тия ден след Новата година, младежи и девойки отиват на реката или извора и хвърлят късчета ритуален хляб, като произнасят молитва за вода. Осетинците наричат този ритуал “донскъæфæн” – носене на вода. Аналогичен е на българския празник “водици”  Йордановден  и  хвърлянето  на  кръста.

В нощта на първия понеделник след Новата година се извършва почит на мъртвите предци и родственици. Изготвят се ритуална кукла на починалия родственик. Тя се оплаква, поднася и се храна и арака /ракия/. Този ритуал има древни корени. Типично за ефталитите, представителите на таштъкската култура в Минусинск и тохарите в Синцзян е било изготвянето на глинени кукли на починалите родственици, ритуални маски на покойниците. В Средна Азия се изготвяли и алебастрови /гипсови/  кукли.

В събота след първото новогодишно новолуние се провеждал празника “наф”. Посветен е на родилките, на  семейството и  рода, за да се раждат повече деца. Аналогичен е българският “бабинден”.

 Пръв празник от пролетния цикъл е празникът на Тотир. Това е езическо божество, покровител на вълците. В първия понеделник след началото на Великденския пост, се почита Тотир и вълка. При  българите има аналогичен празник, т.нар. “вълчи ден” или “вълчи  празници”, „куряци”, но се провеждат около 30.11. Трябва да отбележем че тези ритуали са типично български, непознати дори за съседните сърби. До времето на І-та Св. война, българското по произход население на Поморавието е отбелязвало “вълчите празници”, както и други специфични празници, мишкин ден, петльов ден, бабин ден и др. Съседите им сърби, които нямат такива обичаи, подигравателно ги наричали “луди бугари”. /ТП-БТМ,стр.86,119/  

На втората седмица след Великденския пост, в много райони на Осетия се празнува “празник на първата бразда”. Този празник се среща при всички източноиранци и при народите от Поволжието. Орачът  който трябва да изоре първата бразда, облича кожуха си на опаки, та да е гъста нивата, както козината от кожуха.

Две седмици преди Великден, се провежда празника на елхата – “зозхæсæ”. Елхово или тисово дърво се украсява с дребни сладки и малки играчки, изобразяващи битови предмеи, оръжие, конски седла. Мъжете изготвяли специален култова хоругва наричана алæм, æлæм, представляваща кръстообразен голям жезъл от елхови клони, украсен с играчки редставляващи оръжието на конния войн. Алемът се слагал в къщата в памет на загинал или починал мъж-войн. Например Ибн Фадлан казва че волжките българи почитали паметта на загинал войн, като близките забивали украсено копие пред дома му, със сложено знаме, явно алем. Самата дума алем – знаме,е разпространена още в татарски, уйгурски, турски, казахски, киргизки aläm/äläm, чуваши эlem, среща се и в куманския език. Смята се че е заемка от арабски  - äläm. /МФ-ЭСЧЯ-2,стр.477/ Всъщност се касае за ностратическо понятие, което също осветява българския календарен термини алем – начало, знаме на годината. 

Една седмица преди Пасхата, се провежда празника  “къутутæндæн”, изразяващ се в състезания  по стрелба с лък между децата и младежите. За мишени се изготвяли специални тестени фигурки. Китайската хроника „Тан-шу”  пише че народите на Западния край, почитали Сйявуш в деня на пролетното равноденствие, със стрелби с лък, конни състезания, борби, ритуални схватки. Сравни с аналогичния, наш Тодоровден и “конските  кушии”.

Една седмица след Пасхата се провежда празника “касутæ”. Той е предимно женски празник. Всички моми и млади невести се събират край реката. От мъжете се допускат само новобрачните и сгодените. Има веселие, танци, богата трапеза. Всяка жена поднася на най-възрастната участничка, чаша с вода, а тя ги благославя.

На 09.05. се извършва жертвоприношение на бик или теле. На 50 ден след Пасхата се провежда празника на Устарджи – св.Георги, покровителят на Осетия. В този персонаж се е превъплатил езическия Уац – Конния бог, сходен с Митра и Сйявуш, покровител на войните и  върл  враг  на  лъжците, измамниците, хитреците, доносниците. Самото  осетинско  uac, или  wac, аналогично  на  тохарското  wac, означава  войн. На този ден задължително се коли агне. Аналогичен по съдържание на нашия Едрелес или Гергьовден, празник  на  войните.

В деня на лятното слънцестоене се извършва ритуално измиване на житото на реката от жените. Почита се Уацил, превъплатил се в  св.Илия. Ритуалът е свързан с очакването на добра реколта.

В първата седмица на юли се провежда празника “хетаг” или  “хетаджи-устарджи”. Също е посветен на Устарджи. На този ден младежите са маскират с ритуални маски, обличат кожуси на опаки, и  с дървени жезли в ръци, обикалят къщите като пожелават здраве и многодетност на младите невести. Аналогия с нашите кукери.

В края на ноември, отново има  голям празник на Устарджи, който продължава цяла седмица. Колят се телете, бикове и се провеждат  конни състезания. Отново аналогия с нашите “конски  кушии”. /ВУ-ОК/

Виждаме в осетинската символика наслагване на езически с по-късни християнски обичаи, както и поразителни паралели с българската  обрядност.

2. Чуваши. Особено почитан е зимния празник “сурхури”. Съвпада със зимното слънцестоене. Младежи обикалят по къщите с поздравления за приплод по добитъка, здраве на стопаните, с виковете  “сурхури, сурхури”. Наподобява нашата  сурва. Сега се смята че сурхури означава “овнешко краче”, тъй като има и ритуал, младежите като прогонват злото, да хванат по една овца за крачето. Сурхури може да  го изведем с помощта на иранските езици и би означавало “свято слънце”.

На 25.12. се провежда празника “нартукан”. Протича като карнавално шествие. Участват  маладежи и девойки, които се маскират, сответно мъжете като жени и обратно. Слагат и маски. Обикалят по домовете като разиграват типични битови сценки и персонажи, търговеца-татарин, циганина с мечката и пр. Пеят и танцуват, забавляват се цяла нощ, а на сутринта отиват на реката, като всеки хвърля по сребърна монета, за почитане на водния дух. Далечна аналогия с нашите кукери.

Новата година, “сене-сул” се отбелязва съобразно руската православна традиция на в средата на януари. Това е късна провославна  наслойка. На “сене-сул”, девойките гадаят с разтопено олово /леене на  куршум/ дали ще се задомят през идната година. Сравни с нашата сивуйница.

“Саварни” е друг голям празник. Съвпада с руската масленица. Близките си изкат прошка един от друг, аналогично на българския обичай на “сирна неделя”. Саварни е езически празник посветен на  слънцето. Групи от младежи обикалят домовете. Със специални сплетени от клонки жезли, потупват гърбовете на стопаните, домащните животни, за да прогонят злото, с виковете “серен, серен”. Стопаните  задължително гощават младежите с варени яйца. На другия ден се провеждат, задължително, конни сътезания. Самото понятие саварни, днес е загубило древното си значение. Смята се че саварни е  директен превод на руската масленица. Но ако погледнем през призмата на иранските езици, саварни  означава конници, респ. конските състезания, аналогични на нашите “кушии”. Виждаме много паралели с  българската  обрядност, коледуването, сурвата, конските кушии. Само че тук празниците са изместени към пролетното равноденствие, което чувашите свързват с началото на езическата Нова година.

чувашки  месеци

значение

съвр.к-р

карлач, в  някои  райони  на 
Чувашия, се  разделя  на 
кесен-карлач  и  ман-карлач,
т.е. малък  и  голям  карлач

студен

януари

нурас

месец на невруза

февруари

пуша

пуст месец

март

ака

месец  на  плуга

април

су

летен  месец

май

хер, сертме

месец  на  девойките

юни

вут, ута

месец  на сеното

юли

сорла

месец  на  сърпа, жътвата

август

аван

месец  на  вършитбата

септември

юпа

месец  на  жертвоприношенията

октомври

чок

месец  на  стълба

ноември

риштав

месец на рождеството

декември


Около пролетното равноденствие се провежда големия празник “калам-кун” или “мен-кун”. Превежда се като “голям, велик ден”. Това е древен езически празник отбелязващ началото на езическата Нова година, аналог на иранския “навруз”. След християнизацията, естествено езическия празник се прилепва към големия християнски празник – Възкресението, но в народните предстани се съхранява  старото название – Великден. В Средна Азия, пролетното равноденствие е било пищтно отбелязвано като ден на Сйявуш – богът олицитворявал

възраждането на природата, символ и превъплащение на Слънцето. Неслучайно при българите пролетния ритуален цикъл е особено богат.

Със завършване на земеделската работа, когато земята се засява, се провежда празника “ака-туй” – първата бразда. Рогата на воловете се украсяват с ритуални хлябове. Прокарването на браздата се  възприема като космогоничен полов акт на Върховния Бог с Майката-Земя. Засяването се възприема  като бременост на земята с новите посеви. В ритуалната бразда се заравяли и сварени яйца. Провеждали се и  конни състезания.

 Например при аварците в Дагестан, съседи на савирите /предците на чувашите/, през ранното средновековие, празникът на първата бразда се провеждал след навруза. По рогата на воловите се закачали ритуални хлябове. Орачът обличал кожуха си на опаки, със същото поверие, като при осетинците. След оранта орачът не трябвало да бръсне брадата си 40 дни. Има спомени че в древността, в езическите времена, орачът е трябвало да бъде новобрачен и след оранта, новобрачните двойки извършвали ритуален полов акт в браздата, за да бъде спорна годината и да има богата реколта.

Следва празника“симек”. Той е празник на цъвтежа. Тогава жените събират по 77 билки, аналогично на нашия Еньовден. Отбелязвя се поникването на реколтата. Земята се освобождава от своята  бременост. Устроиват се големи трапези, като се колят патици, волове и коне. Празникът завършва с молитва за дъжд и къпане в реката. Аналогично на описаните от Ибн Фадлан, общи къпания при  волжките българи.

Празникът “хер-сари” е празник на девичото пиво. Това е един подчертано женски празник. Събират се само девойки и младежи, без семейни. Приготвя се голяма трапеза, много пиво и се веселят през цялата нощ. /ДМ-ПСЧВ/

При чувашите названията на месеците са подчертано земеделско. Месеците са 12, но в  миналото  са  били 13. Чувашката  обрядност, също  показва  паралели  с  осетинската  и  българската.

3. Таджики и памирски етноси. Петдесет дни преди навруза, се  отбелязва “сад”. Сега “сад” е в края на януари, но в миналото е бил  привързан към зимното слънцестоене, наричана от таджиките  Сарисол. Хуфците смятат “сад” за празник на първата бразда, наречен “раж-зед”, а ваханците – “ртък-динган”, рушанците – “жьмонд”. На други места Сарисол се смята за начало на Новата  година. /АН-ЗКДТ/

При римляните sat, satre е бил празник, отбелязващ  началото на сеитбата. Корените му са твърде древни. Свързвал се е с планетата Сатурн, отъждествявана с земното начало. При евреите Сатурн се е свързвал и с божеството Satana, първоначално олицитворявало Земята и земеделските работи. Аналогичен е и древноегипетския Сет. Но по-късно Сатана става бог на подземното царство, аналог на древногръцкия Аид, римския Плутон, славянския  Волос. Християнското учение, водещо началото си от юдейската кумранска секта, запазва персонажа Сатана, като владетел на Отвъдното. Самото християнско понятие Сатана-ил, от юдейски означава буквално бог Сатана. С развитието на християнската догма, наслагванито на иранските, митраиски схващания, Сатанаил става олицитворение на Злото, подобно на иранскиа Ахриман. Арабите го заимстват от юдеите, под името Шейтан. /ИШ-ССПС/

При памирците в деня на първата бразда се провеждат конни състезания, състезания с овни, стрелби с лък. Китайската хроника Тан-шу описват подобни състезания с козли в Куча, през празниците на Сйявуш около пролетното равноденствие.

Навруз или невруз е голям празник, почитан в целия ирански свят. Буквално означава “нов ден”. Интересно е че при ваханците, навруза се нарича “шо-гун”, което буквално означава “велик-ден”. На навруза, задължително трябва да има 7 ястия, както на българската “бъдна вечер”. Вероятно това е древен езически ритуал, а седемте ястия са за седемте божества, почетани от древните саки.

По времето на Сафаридите /873-903 г./ в деня на навруза, се провеждали конски състезания и  преглед на войската, с въвеждане на “летните доспехи”. Ал Бируни описва такъв обичай и сред жителите на Сакастан /Сев.Пакистан/. Подобен обичай имат и прабългарите.

При памирците, на навруза, групи от младежи обикалят къщите, държейки дълги дървени жезли, обкичани с цветя. Пеят песни и пожелават здраве на стопаните, които пък ги гощават и черпят с вино. Отново виждаме аналог на нашата сурва. Задължително е разменяннето на боядисани яйца.

Около 5 юли, в Иран през 17 в., по данни на Пиетро дел Вале, се провеждало ритуално поливане с вода на хората. По данни на Ал Бируни, в предислямските времена, жителите на гр.Амул, намиращ се на  брега на Хазарското море /Каспийско/, в 14 ден, от 4 месец тир, т.е. около 7, 8 юли, се къпели в морето голи, мъже и жени и се забавлявали. Според поверието на този ден цар Хушанг /смятан за полубог от  иранците/ дал на хората дрехи, на всекиго според ранга в обществото. Идентичен ритуал Ибн Фадлан описва и при волжките българи. Но той не е изключение от древната индоевропейска обредност. При  славяните, в деня на лятното слънцестоене, през празника Купала, мъже и жени се къпят заедно в реките и езерата и се веселят. В България  далечен отглас на този ритуал е обичая на Еньовден, жените да се къпят в реките и езерата или да се търкалят голи в утринната роса.

През лятото във Вахан и Искашим се провеждат празници на жътвата, а на есенния празник Мехраган /есенното равноденствие/ се провеждали конни състезания, преглед на войската и въвеждане на  “зимните доспехи”. Ал Бируни съобщава че този ритуал е съществувал сред иранските народи в  предислямския период.

На 27.08. се празнувал празника на огъня – “азарчесн”. Според средновековния автор А.Хуршид-мобед, в древността този празник е бил наричан “празник на тохарите”. Явно е свързано с особена почит  към  огъня. Според китайските хронисти, тохарите особено почитали огъня. Край  Куча, в полите на  Тяншан е имало храм с горящ “вечен  огън”.

Както виждаме, българската календарна, ритуална практика показва много паралели с древните ритуали на източноиранските народи.

 

Използвана  литература:

 

/АГ-БУ/ - Антон  Глогов. Богомилското учение.С.1943 г.

 /АД-ТПИК/ - А.Джафари. Точны и простой иранский календарь. -www.аvesta.org.ru\home.html

 /БЛ-ВТДРС-1992/ - Восточный Туркестан в древности и раннем средневековье. Под редакции  Б.А.Литвинского. М – 1992 г.

 /ВА-СЕИ/ - Скифо-европейкие изоглоссы. На стыке Востока и Запада. Васо Абаев. М.1965 г.

/ВЛ-СКФУ/ - В.Е. Ларичев. СРЕДНЕВЕКОВЫЕ КАЛЕНДАРИ ФИННО-УГРОВ. Važ Kalendar финно-угров северо-востока европейской России (реконструкция систем счисления времени эпохи средневековья) http://www.sati.archaeology.nsc.ru/sibirica/pub/index.html?id=1330

/ВС-КПАБ/ - Кумано-печенежки  антропоними  в  България  през  15 в. В.Стоянов. С. 2000 г.

/ВС-РХТ/ - Рушанские  и  хуфские  тексты  и  словари. В.С.Соколов. АНСССР М.Л. 1959 г.

/ГД-Н/ - Навруз. Галина Дресвянская. Сп.”Санат-арт” бр.1, 2003 г. www.sanat.orexca.com/rus/archive/1-03/navruz.shtml

/ДМ-ТАНЭ/ - Даурбек МАКЕЕВ. Теологические аспекты нартского эпоса. Интернет-списание:”Дарьйял” бр.1, 2006 г. - http://www.darial-online.ru/2006_1/makeev.shtml

/ДП-ХМВМИ/ - Дмитрий Поспеловский. Материалы францисканской миссии 1245 года
ХРИСТИАНСКИЙ МИР И «ВЕЛИКАЯ МОНГОЛЬСКАЯ ИМПЕРИЯ» Подготовка латинского текста и перевод С. В. Аксенова, А. Г. Юрченко. Экспозиция и иследование А. Г. Юрченко. Издательство «ЕВРАЗИЯ» Санкт – Петербург. 2002 г. http://www.agnuz.info/book.php?id=259&url=index.htm

/ЭБ-ХДМ, приложения / - Э. Бикерман. Хронология Древнего мира: Ближний Восток и античность. Перевод  с английского И.М. Стеблин-Каменского. Сретенск: МЦИФИ, 2000.

Земеделческие календарные праздники древних таджиков и их предков. А.Э.Негметов. Душанбе.1989г.

/ИС-ОГ/ - Илко  Стоев. Отвъд  глаголицата. Ст.Загора. 2005 г.

/ИС-ПРС/ - Пехлевийско-русский  словарь. Искандер Санзари. - www.avesta.org.ru/

/ИШ-ССПС/ - Ирина  Шумская. САКРАЛЬНЫЙ СМЫСЛ ПЛАНЕТАРНОЙ СИМВОЛИКИ (лекция, прочитанная 19.06.2004 в Минском планетарии; составитель – Шумская, Ирина, кандидат культурологии) - http://somord.org/literature/sh_sakral.php

Календарь в культуре народов мира – сборник. М.1993 г., стр.102-138. “Формирование календарь славян”. В.Г.Власов.

/МА,ЕП-ЯТ/ - Ягнобские  тексты. М.С.Андреев, Е.М.Пещерева. АНСССР М.Л. 1957 г

/ММ-ИБХ/ - Именник на българските ханове – ново тълкуване. М.Москов. С. 1988 г.

Осетинский  календарь – В.С.Уарзити. www.anaharis.ru

/ОРС/ - ОСЕТИНСКО-РУССКИЙ СЛОВАРЬ 3-е ДОПОЛНЕННОЕ ИЗДАНИЕ ОКОЛО 28 000 СЛОВ. Состовили: Б.Б.Бигулаев  К.Е.Гагкаев, Н.X.Кулаев, О.Н.Туаева. ИЗДАТЕЛЬСТВО «ИР» ОРДЖОНИКИДЗЕ - 1970. – електронна версия, от сайта: Осетинский язык. On line. http://lingvo.osetia.ru/index.html

Памятники  старой  чувашкой  веры. Дюла  Месарош. Будапешт. 1909 г. http://gov.cap.ru/hierarhy_cap.asp?page=./86/3743/3437

/ПД-ДБЕ/ - Древнобългарска  епиграфика. П.Добрев, М.Добрева. С. 2001 г.

/ПД-ЕАКБ/ - Езикът  на Аспаруховите  и  Куберови  българи. П.Добрев. С. 1995 г.

/ПД-ППБК/ - Преоткриването  на  прабългарския  календар. П.Добрев. С. 1994 г.

/ПД-ППБК/ - Прабългарите. Произход, език, култура. Нов  прочит. П.Добрев. С. 1991 г.

/ПД-ЦБД/ - Царственик  на  българското  достолепие. П.Добрев. С. 1998 г.

/ПРС/ - ПОЛОВЕЦКО(КУМАНСКО)- РУССКИЙ СЛОВАРЬ. По мотивам Codex Cumanicum. -  http://odnapl1yazyk.narod.ru/polovtzy-rus.htm

/СИ-РРОД/ - Речник  на  редки, остарели  и  диалектни  думи  в  литературата  ни  от  ХІХ  и  ХХ век. Стефан Илчев. С. 1998 г.

/СК-НЭРМ/ - С. Г. КЛЯШТОРНЫЙ. НОВЫЕ ЭПИГРАФИЧЕСКИЕ РАБОТЫ В МОНГОЛИИ (1969-1976 гг.) -http://uighur.narod.ru/uigur2/article36.html

/СС-АППЯЯ/ - Алтайская проблема и происхождение японского языка. С.А. Старостин, М. 1991 г. - www.starling.rinet.ru/texts/altii.htm

/ТК  - http://bezertinov.narod.ru/stat/kalendar.htm/  - Тюркский  календарь.Газета “Безнен юл” N 6, ноябрь. 1998 год

/ТП-БТМ/ - Българите в Тимошко и Моравско. Тихомир Павлов.С.1931г.

/ЦС-ВАСБ/ - Власт и авторитет в ранносредновековна България. С.1999 г.

/ЮГ-А/ - Ю.Гаглойти. АЛАНИКА. Сведения греко-латинских, византийских, древне-русских и восточных источников  об аланах-ясах . Составление и комментарии Ю.С. Гаглойти (Окончание бр.4-2000. Начало см. “Дарьял” 1-4’99, 1-3’2000) - http://www.darial-online.ru/2000_4/gagloiti.shtml

/Ch-DIV/ - A Dictionary of the Iranian Verb. Cheung. http://www.indo-european.nl/cgi-bin/main.cgi?root=leiden

/DA-DT-b/  - A dictionary of Tocharian B. - D. Adams. http://www.indo-european.nl/cgi-bin/main.cgi?root=leiden  This database, created by S.Starostin and A.Lubotsky, reflects the text of the book by Douglas Q. Adams A dictionary of Tocharian B, Leiden Studies in Indo-European 10, Rodopi: Amsterdam - Atlanta, 1999 (the book is still available at the „Editions Rodopi”, information at: http://www.rodopi.nl/home.htm). Only the most obvious typos have been tacitly corrected.

/EDGL/ - An Etymological Dictionary of the Gaelic Language MacBain, Alexander Gairm Publications, 1982 Published by Gairm Publications, 29 Waterloo Street, Glasgow G2 6BZ Tel. 041-221 1971
Printed by Clark Constable (1982) Let, Edinburgh ISBN 0 901771 68 6 1st edition – 1896 2nd edition (revised) – 1911 Photolitho Reprint of 1911 edition – 1982 Keyed in by Caoimhín P. Ó Donnaíle, Sabhal Mór Ostaig.
HTML version by John T. McCranie, San Francisco State University. - http://www.ceantar.org/Dicts/MB2/index.html

/EG/  - Etruscan Glossary. http://www.geoocites.com/Athens/Forum/EtruscanGlossary.htm

/IEE/ - Indo-European etymology by S. Starostin.   http://starling.rinet.ru   The Indo-European database, compiled on the basis of Walde-Pokorny’s dictionary by S. L. Nikolayev. All etymologies are also linked - whenever it is possible - to Pokorny’s on-line etymological dictionary.

/IED/ - Iskaskimi – English  dictionary. www.angelfire.com/sd/tajikistanupdate/isheng.html

/L-IAIL/ -  Indo-Aryan inherited lexicon. - А. Lubotsky http://www.indo-european.nl/cgi-bin/main.cgi?root=leiden

/P-IEW/ - Indogermanisches etymologisches Woerterbuch. J.Pokorny. http://www.indo-european.nl/cgi-bin/main.cgi?root=leiden 

/S-AE/ - Altaic etymology. S. Starostin. Copyright 1998-2003.- www.starling.rinet.ru

/S-YE/ - Yenisseian etymology. S. Starostin. - www.starling.rinet.ru/

/UE/ - Uralic etymology  by S. Starostin. http://starling.rinet.ru  This is the database that had been originally (in the early 90’s) started by E. Helimski on the basis of Redei’s dictionary (UEW), but left unfinished. The material from UEW was ultimately transferred into the database by S. Starostin, so it is available as a more or less complete product right now. Meanwhile, S. Nikolayev is working on expanding it considerably and constructing a number of subordinated databases, so we expect a renovated Uralic database system shortly.

/VS-ETD/ - “Etymological Table dictionaries of language families, Indoeuropean, Turkic,  Finno-Ugric, Iranian,Germanic”. Valenyn Stetcuk - http://www.geocities.com/valentyn_ua/

 

 

 

     

Copyright © 2009 Daniel Iliev