Видите ли кукери да хлопат с чанове, нестинари да пристъпват по жарава, коледари да благославят, лазарки да пеят, кушии да се вихрят, мартеници да се засмеят помнете, че в тях е духът на дедите - Българите!
   

 

ВЪРХУ СТАРОБЪЛГАРСКИЯТ КАЛЕНДАР

Петър Добрев


 В началото на проучванията върху българския календар някои учени предположиха, че той принадлежи на лунните календари, при които годината се измерва с помощта на лунни месеци и продължава 354 дни. Този сравнително несъвършен начин за измерване на времето е характерен най-вече за арабите и за повлияните от тях народи ­ турци, азърбейджанцзи, татари и други източни етноси. Най-убеден привърженик на идеята за лунния произход на древния български календар беше проф. В. Златарски, който, придържайки се към нея, преизчисли всички календарни данни, посочени от древните български канове, от слънчеви в лунни години и промени значително числата, посочени като периоди на царуване на ранните български владетели в Именника на българските канове.
Всичко това наложи да се да се подложи на тест тази доскоро популярна в България идея на базата на конкретни календарни материали. Направената проверка показа, че древният български календар определено не е от лунен тип ­ той се различава от лунните календари по всички свои основни особености. Работата е там, че лунните календари имат две специфични свойства, които изцяло отсъстват при българските календарни данни: първото е по-малката дължина на годината, която при лунните календари се състои от 354 дни; второто е променящото се начало на новогодишния ден, което непрекъснато се мести от един месец към друг. Поради тази особеност лунните календарни години се движат с допълнителна лунна година, поради което между лунните и слънчеви години липсва пряка кореспонденция и синхронност.
В българския календар се наблюдава обаче една постоянна и силно изразена синхронност с датите, записани с помощта на слънчевите календари. Особено ясно личи това от следния обобщаващ пример: според хрониката на Зигеберт, датирана в слънчеви християнски години, преселението на Аспарух е станало в 680 г., а възцаряването на кан Телец ­ в 760 т., т.е. точно 80 години след основаването на България. А според Именника на българските канове Аспарух е дошъл отсам Дунава в Годината на дракона (Верени) по древния български календар, която е 680 г., а Телец се е възцарил в година с име Сомор (Плъх), съответстваща на 760 християнска година. Срокът от време между тези две събития е абсолютно еднакъв по хрониката на Зигеберт, датирана чрез слънчевия християнски календар, и по данните, записани с помощта на древния български календар. И в единия, и в другия случай той се равнява на 80 години. А това съвсем не би било така, ако българският календар беше от лунен тип. Тогава в хрониката на Зигеберт щеше да стои величината от 80 години, но в българския летопис щяха да бъдат вписани не 80, а не по-малко от 82 години, поради което в него нямаше да се появи като година на възцаряване на Умор годината с име Сомор, а съвсем друга година ­ годината на тигъра или барса.
На този фон става очевидно, че българският календар е бил не от лунен, а от слънчев тип. Дължината на годината в него не е била 354 дни, както предполага проф. В. Златарски, а 365 дни, колкото е във всички слънчеви календари.
Остава сега да проверим от какъв точно слънчев тип е нашият стар календар. Защото от древни времена до наши дни слънчевите календари по света се делят на два вида ­ обикновени слънчеви календари и лунно-слънчеви календари, в които на всеки две-три години се правят специални процедури (интеркалации), за да се приравни годината към средната дължина от 365 дни. Най-важната особеност на обикновените слънчеви календари е, че в тях новогодишният ден се мести около една специфична календарна ос поради периодичната добавка на допълнителен тринадесети месец, чрез която се поддържа слънчевата дължина на годината. Българските народни традиции показват, че от най-древни времена в България новата година се чества в един строго определен неизменен ден ­ 22 декември, наричан с народните имена Еднажден, Единак и Поляз. Смисълът на всички тези народни имена е “единствен ден”, “отделен ден”, а също и “ден, с който започва (полазва) новата година”. В ранните исторически дати, записани в древния български календар, се проследява една силно изразена корелация със слънчевия християнски календар, в който като постоянен новогодишен празник се е чествал някога 25 декември, а в последствие 1 януари. Тази особеност показва, че древният български календар е принадлежал към календарите със строго фиксиран новогодишен ден, т.е. към обикновените слънчеви календари, а не към лунно-слънчевите, характерни за китайците, тюрките и други източни народи. Според народните разбирания измерването на годината с лунни месеци е “турска особеност”.
След като изяснихме този принципен въпрос заслужава да разгледаме и някои съвсем нови опити да се докаже, въпреки изложените вече съображения, че в древния български календар годината се е измервала не в слънчеви месеци, а в лунни месеци, при което периодично се е добавял тринадесети допълнителен месец ­ така наречения емболичен месец, характерен за лунно-слънчевите календари. Подобни опити у нас предприе най-вече М. Москов, който по този повод изказа предположението, че чрез особените термини Алем и Елем в Именника на българските канове са записани имената на тринадесетия допълнителен месец.
По-горе посочихме, че срещу тази идея въстава един съвсем елементарен факт ­ в България от стари времена началото на годината се свързва от народа с един строго определен ден ­ 22 декември, докато в лунно-слънчевите календари началото на годината се мести в интервала от 16 януари до 15 февруари. Но към това трябва да добавим и още един интересен факт. Неотдавна в Рилския дамаскин не открита старинната българска дата ЕЛМА ВЕШ ОСМЪ ДНЕ (месец Елем, осми ден). Но с особеното име Елма (вариант Елем) в случая е наречен не предполагаемия от М. Москов тринадесети месец, а месец септември, когато се е празнувал празникът Вяра, Надежда, Любов. Ето защо предположенията, че с термините Алем и Елем се е наричал допълнителният 13-и месец, който в лунно-слънчевите календари се слага винаги след декември, не се потвърждават. С тях са се наричали у древните българи обикновени годишни месеци, а не предполагаемия тринадесети месец.
След като ясно изпъкна принадлежността на българския календар към слънчевите календари с твърдо фиксирано годишно начало, остава един последен въпрос: по какъв начин са били разпределени месеците в древната българска година. Да отговорим на този въпрос ни помагат отново българските народни традиции. Според тях в началото на годината е стоял т.нар. Голям месец, наричан Голям Сечко, а самата година се е деляла на четири равни части, извън които е оставал един-единствен ден ­ така нареченият Единак. Има следи, че някогашните българи са поддържали това свое специфично деление на годината в течение на много векове. И за да може то по-лесно да се разбира и помни, са измислили дори специални нагледни описания и гатанки, които са разказвали на своите деца. В едно от тези описания годината се оприличава на дърво с 365 листа, от които 364 са оцветени и само един е останал неоцветен. Този отделен лист несъмнено е деня на Нова година, която българите са чествали като специален ден, невключен в никой месец и затова наричан Единак.
С помощта на фолклорни материали се установява, че обикновените месеци в българската година са имали 30 дни ­ едно традиционно число, което се среща във всички източни слънчеви календари с постоянно начало, като се започне от древноегипетския календар, където всички месеци от най-древни времена са имали по 30 дни и се продължи с персийския, согдийския, хорезмийския, сакския, арменския, грузинския и множество други източни образци, разпространени най-вече сред народите от иранския и кавказки кръг.
В основата на древния български календар е стояла също тази, константна за посочения тип слънчеви календари, величина. Но той имал една своя особеност ­ за разлика от посочените по-горе календари, в които извън стандартните месеци от 30 дни са оставали 5 допълнителни дни, в него, като неразпределен остатък, е оставал само един-единствен ден ­ Новата година, и това ставало благодарение на това, че част от месеците в годината били големи, т.е. удължени и са се състояли от по 31 дни. Общо в годишния цикъл са се включвали четири удължени месеци ­ по един на всеки годишен сезон и ако се съди по това, че първият голям месец и до днес стои в началото на зимния сезон може да се предположи, че и другите дълги месеци са стояли в началото на съответните сезони. Чрез тази своя специфична структура древният български календар се откроява като един от най-рационално подредените календари в света. И макар че по принцип е твърде трудно да се установи как и откъде се е взела тази негова изключително проста и хармонична вътрешна подредба, заслужава да се спомене един неотдавна открит от науката факт: в Близкия изток преди повече от 2000 години е съществувал един древен календар с почти същата вътрешна структура като българския. Това е известният Кумрански календар, намерен през 1947 г., в който годината се е деляла на четири равни части от по 91 дни, всяка от които е съдържала по един голям месец от 31 ден и по два обикновени слънчеви месеци. С откриването на този близък двойник на нашия стар календар става ясно, че българските календарни традиции отразяват идеи и познания, възникнали преди хиляди години в най-цивилизованите райони в древния свят. А това обяснява окончателно най-важното свойство на древния български календар ­ неговата висока точност и прецизност, която с нищо не отстъпва на най-високите световни образци.

 

 

     

Copyright © 2009 Daniel Iliev