Видите ли кукери да хлопат с чанове, нестинари да пристъпват по жарава, коледари да благославят, лазарки да пеят, кушии да се вихрят, мартеници да се засмеят помнете, че в тях е духът на дедите - Българите!
   

 

ТЕОРИИ ЗА ПРОИЗХОДА НА ДРЕВНИТЕ БЪЛГАРИ

Д-р Живко Войников

 http://protobulgarians.com/

 

Темата за произхода на прабългарите е жизнено важна за нашата историческа наука. Може би сме единствения народ в  Европа, дори в Евразия, който няма ясна представа за собствения си произход. Най-общо можем да обособим теориите за произхода в няколко групи:

 

1. Автохтонна

Формулирана в началото на 20 в. от работещият в Германия проф.Г.Ценов. Основава се на произволно тълкуване на изворовия материал. Авторът отрича грандиозни събития като Великото  преселение на народите. За Ценов прабългари, траки и славяни са едно и също. Името българи той свързва с думата бъл, с която  уж започвало името на първия хунски цар Баламир /всъщност Баламбер/. За него Баламир е аналог на българското Въло, а хуните също са славяни. Тези наивни схващания, отдавна не са актуални за сериозната наука, въпреки упоритите опити на някои дилетанти у нас напоследък да ги реабилитират.

 

2. Угрофинска.

Издигната от унгарски учени през Австроунгарската епоха. Според нея прабългарите са родствени с древните унгарци. Почива върху отъждествяването хоногури-унгарци, хоногури-оногондури-българи. Според  д-р Бернат Мункачи (1895 г.), бул-гар, е двусъставна дума, от деформираното туркско büük – голям и ogur – угри, т.е. „велики угри”. Като алтернативно решение, допуска че  бул, може да отразява деформираното тюркско beš –пет, т.е. „пет угорски племена”. /ХТ-Б-ИБ,стр.54/

У нас, Марин Дринов, смята че прабългарите са чуди /сборно название на угрофинските народности от Поволжието, използвано в 19 в./ и прародината им е била в района на Чудското езеро. Той е фанатичен привърженик на тезата че съвременните българи са изцяло славяни по произход, а прабългарите не са взели участие в българската етногенеза. Дори изказва абсурдната нихилистична мисъл че: “Нас твърде малко ни занимава потеклото на /пра/българите, защото тоя въпрос си няма мястото в историята на нашия народ, който не е техен потомък и няма нищо общо с тях.”

А.Ф.Хилфердинг твърди че прабългарите са вотяки и удмури, обитавали Северното Поволжие. Р.Рьослер, ги смята за самоеди и ненци, обитавали Северозападен Сибир, по долното течение на р.Об. Й.Маркварт, П.Шафарик, В.Григоревич, смятат древните българи за фини, дошли от Урал. /ИБ-ХА,стр23/ Подобни възгледи, за угорски произход, имат и някои руски автори от Съветската епоха: Л.Н.Гумильов и М.Артамонов, както и съвременни унгарски автори. Л.Н.Гумильов, смята  прабългарите за тюркизирани  угри, появили се  в Европа  едва в  463 г., заедно със савирите, които според него също са угри.

 

3. Славянска

Теза, неактуална за съвр.наука. Първоначлно се открива в труда на Мавро Орбини „Историография на славянския народ” – 1606 г., който смята българите за славяни, дошли от Скандинавия. Възприета и залегнала в основата на „История славянобългарска” от Паисий. Издига се също в 19 в. от Ю.Венелин, Егор Классен, Д.Иловайски. Йеромонах Спиридон извежда българите от шестия Яфетов син – Мосох, който, съвсем произволно и невярно се свързва, с московците, русите. В.М.Флоринский в 1884 г. свързва името българи с гр.Булгар, но тълкува името по славянски: Бол-гар, Веле-град, или большой город. /ХТ-Б-ИБ,стр.45,75/ 

 

4. Хунотюркска

Има най-много последователи. В 1709 г. шведът Ф.И.фон Сталенберг, пленен в битката при Полтава, после преминал на руска служба, свързва етнонима българи с р.Волга и гр.Булгар, наричан от татарите Булган. Съвременникът му В.Татишчев, възприема и популяризира тази идея. /ХТ-Б-ИБ,стр.73-74/ В 1771-74 г. руските учени от немски произход Шльотцер и Тунман, свързват прабългарите с казанските татари, обитаващи земите на Волжка България. В 1837 г. немският учен Цойст вижда в прабългарите,  хуни. /ПД-ИРК-1,стр.90-95/ През 1896 г. Н.А.Аристов изследва „Именника на българските канове” и стига до извод че прабългарите са част от древнокиргизкия етнос, тъй като при киргизите се срещало името Ернак, аналогично на Ирник, както Еспер, подобно на Испор. Като друг пример посочва обичая на прабългарите да бръснат главите  си и да оставят плитка, тъй като това се практикувало от киргизите. /ХТ-Б-ИБ,стр.16/ Б.а.: Все пак Аристов, явно не отчита че съвременните монголоидни киргизи, рязко се отличават по расов тип, от древните протокиргизи, каркари, гегун, описвани в китайските хроники, с висок ръст, бяла, румена кожа, руси и рижи коси и синьозелени очи, т.е. типични европеиди, сродни с тохарите и усуните.

Нашите Възрожденци (Гавраил Кръстевич) възприемат и популяризират хунския произоход. Схващанията на Кръстевич са доста объркани. През 1871 г. той се опитва да свърже етнонима  уни, хуни със славянското  венди, венети. Смята че ун произлиза от юнны – млад, силен.

След Освобождението проф.Вл.Златарски издига хунския произход, като официална теория, в едва прохождащата ни историческа наука. Негови последователи са Д.Дечев, Ст.Младенов, П.Мутафчиев, англичанина  Ст.Рънсимън. /ИБ-ХА,стр.23/

Имената на митичните владетели, Авитохол и Ирник, без никакви исторически доказателства се отъждествяват с Атила и Ернах. Атила  е  известен в скандинавските саги и германските предания, като Атли  и Етцел, но никой никога не го е наричал Авитохол. Няма и никакви изворови данни за участие на българи сред племената водени от Атила. Дори и в издигната от Ст.Лишев хипотеза, позовавайки се на Павел Дякон, за сблъсък на лангобардския крал Агилмунд и сина му Ламисион с българи, при което Агилмунд загива, а после Ламисион отмъщава на българите, никъде в текста на „История на лангобардите” не се споменават хуни, няма  и  намек за Атила.

В 1936 г. историкът-любител Димитър Съсълов, забелязва в издадената на немски език ”История на хуните” от Де-Гроот, китайски топоними от Синцзян наподобяващи българското етническо име. Древният китайски хронист Сима Цян, в своите ”Исторически записки” (Ши-цзи) споменава градовете-държавици По-ле и  Бугур в Западниякрай. Така според китайската географска традиция, се наричат земите на съвр.провинция Синцзян и Средна Азия. Съсълов популяризира идеята си в книгата „Пътя на България”- 1936 г., но погрешно свързва древното европеидно население на Синцзян /Източен Туркестан/ с хуните /хунну, сюнну/. Авторът въвежда  измисления, от  самия него, термин „хунори” за означаването на това европеидно  население и така лишава труда си от научност.

Така например тохарската женска мумия открита и описана от Свен Хедин, Съсълов определя като “хунорска”. /ДС-ПБ,стр.258-259/ Произволното отъждествяване на монголоидите “хунну” с европеидното тохарско население, упорочава идеята и води до погрешни изводи. Например в китайското название бей-ди /бели ди/ авторът погрешно “разчита”  като българи. Стига до там, че  където е срещнал сричките  бу, бей, би, бар, навсякъде „вижда” българи. Така например, Баркул става „българско езеро”, Борохоро – „българска  планина”, Болганди-курган – „българска могила, българско гробище”, р.Булгун – „българска река”. Съсълов дава воля на фантазията си, а етемологичните му интерпретации са изключително наивни. Пише че в подножията на Кавказ, хунорите от народа по-ле, асимилирали местното кавказко племе вх`ндр, в 177-178 г.пр.н.е., от които произлезли оногондурите. Хунорите по-ле били дясно крило на хунну, чиито владения достигали от Синцзян до Кавказ !!? Известните ни от археологията „карасукски ножове”, типични за прототохарската карасукска, археологическа култура, от средата  на  2 хил.пр.н.е., които са използвани като образец за изготвянето на  първите китайски монети, за Съсълов, естествено са „хунорски  ножове”.

С въвеждането на произволното название хунори, Съсълов се опитва да приспособи фактите свързани с наличието на европеидно население обитавало Източен Туркестан, към модната в България по това време теория на Златарски за хунския произход на прабългарите. Под натиска на водещите тогава в Германия “теории” за държавнотворчески и недържавнотворчески народи, хунорската теория на Съсълов получава временна преднина. /БВ-2-2000,стр.11/. Тя се явява като антипод на традиционното отнасяне на българите към славянските народи, недолюбвани от Хитлер, в синхрон с тогавашната политическа конюнктура. Теорията на Съсълов не почива на никакви сериозни доказателства, липсва сравнителен анализ на извори и никакви доводи от страна на археологията. Четейки обемистия му труд, човек трудно може да отдели, действителните исторически факти, цитирани по Де-Гроот, от  волния  полет  на  фантазията  и  наивната  интерпретация  на  автора.

Идеите на Съсълов, са възприети от редица писатели, публицисти, които дори създават своя „просветна” организация – „Българска  орда”, наподобяваща  на  тогавашното „Общество Туле”  в  Германия.

Съвсем естествено е, че претърпялата две поредни национални крушения, българска патриотична общественост, загубила всякакви надежди за обединение на българския етнос в една държава, се нуждаела от издигането на българското национално самочувствие. И тъй като тогавашните /както и сегашните/ реалности са неблагоприятни за българите, то изворът на националното самочувствие се търси  в “героичното  минало”. Но подобен подход е пагубен, за всяко безпристрастно, историческо изследване, води единствено до профанизирано изкривяване на оскъдните факти, създаване на националистически митове, ненужна идеологизация и натрупване на заблуди. Днес идеите на Съсълов се издигат и реабилитират от различни писатели, интелектуалци, публицисти и любители на историята.

През 1942 г. Иван Пастухов, стига да странните изводи, че „прабългарите живеели по горното течение на р.Иртиш, около гр.Кобдо, заедно с хуните, аварите, печенезите, куманите които  принадлежели  към  източните  турци” /б.а. И.П. не прави разлика между турци и тюрки/. В 3 в.пр.н.е., те влезли в държавата на Мотун, като единият им клон се нарекъл угури, а другия, западния, тинлинг /т.е. динлини/. След разпадането на хунну, прабългарите се преселили в руските степи и станали известни като оногури, което  означавало 10 угорски племена, от тюрк. оn– десет. /ХТ-Б-ИБ,стр.19/ Подобна тясна локализация по поречието на Иртиш, при липса на извори, е нереална. За Пастухов не е известно че в древността Об-Иртишкото  междуречие не е заселено с тюрки, а с ираноезични, сакски племена, наследници на андроновската археологична култура. Дори названията  Иртиш  и  Об са  ирански по произход, означават съотв. „бърза река”  и „вода, река”.

След 09.09.1944 г. се заговори за тюркски произход на прабългарите. Славянството отново е на мода. Тюркската теория е изключително удобна, тъй като съвпада с идеологията на времето. Малката тюркска ордица на Аспарух за по-малко от два века се разтваря в славянското море почти без следа оставила само 12 предполагаеми, древнотюркски думи в българския език. Така българите си оставаме почти 100% чисти славяни.

Теорията е удобна и на съветските учени от татарски произход, които смятат казанските татари за  преки наследници  на  волжките  българи. На пръв  поглед, промяната е минимална, хуни или тюрки, каква е разликата, нали тюрките са преки наследници на хуните. Но  се натъкваме се на един, твърде важен факт, до сега не коментиран в нашата историография. На 09.08.1944 г. с постановление на ЦК на ВКП/б/ /Всесююзна комунистическа партия – болшевики/ се приема че казанските татари са преки потомци на волжките българи. На 25-26.04.1946 г., на Научна сесия по произхода на казанските татари, тази „теория” е официално обявена и става основна концепция за етногенезата на татарския народ. Днес тази постановка е наследена  и  доразвита в писанията на съвременните татарски  „булгаристи”. /ИИ-СТСЭК/ През 1940 г. Сталин възнамерява да пресели казанските татари в Сибир. Той ги смята за потенциално опасни. По аналогичен начин депортира карачаевобалкарците в Казахстан. Но след като това мероприятие се оказва трудно осъществимо, „Бащата на народите” решава да промени съзнанието на татарите. Забранява се изучаването на Златната Орда и нейното значение за произхода на татарите и се стимулира издигането на волжкобългарския фактор, като основен в тяхната етногенеза. По този начин той смята да разчлени многолюдния татарски етнос. Обособяват се кримски татари, сибирски татари, астрахански татари, ногайци, башкири, мишари, покръстени татари, които нямат пряко отношение към волжките българи. Другата цел е да се омаловажи ролята на Златната Орда, представяна съвсем тенденциозно и целенасочено в съветската литература като дива, примитивна, номадска, антицивилизационна, подтисническа  и  съответно да се издигне  ролята  на  Московското  княжество  и  Русия, като цивилизатори, освободители, носители  на прогреса в Евразия. /РХ-ИТТ/ Руската експанзия към Поволжието, Сибир, Чукотка и Аляска, в 16-18 в. се представяше като освобождение, докато експанзията на Западните държави  към  Новия свят и Африка, е агресия и колонизация. Типичен имперски двоен стандарт.

Неслучайно Л.Н.Гумильов, е репресиран и недолюбван от съветските власти, защото изследва историята  на Златната орда, от съвсем друг ъгъл, като доказа че това не е било диво номадско формирование, а средновековна държава с градски тип цивилизация, оказала положително влияние в израстването на Московското княжество и превръщането му в основен център на Русия, явяваща  се неин наследник.

Естествено, за да не се получи разнобой, по татарското  направление,  „съветските другари”  налагат и в  България, своята  концепция, за тюркския произход, а от друга страна, доказвайки, колко нищожен е бил този тюркски примес, закрепят „вечната дружба” със 100%-славянския български народ. Може би по-красноречив пример за подчиняване на историческата наука, на политичиската конюнктура и волята на един диктатор, трудно може да се намери, както и за подобен безсмислен експеримент с националното съзнание на  татарския народ, засегнал, косвено и нас  българите.

Учените от съветската епоха, А.П.Бернштам, В.Ф.Генинг, Н.Я.Меперт, С.Г.Сиротенко, издигнаха идеята че прабългарите са самостоятелен, рано обособил се тюркски народ, различен от съвремените тюркски  народности, със специфичен език, родствен на хазарския, чийто далечен наследник е съвр.чувашки. В разработените от съветските учени, класификации на алтайските езици, прабългарския, заедно с хазарския /като мъртви езици/ и съвр.чувашки, се отделят в самостоятелна булгаро-чувашка група, клон на тюркското езиково семейство. Само че подобен нагласенчески подход влиза в разраз с тюркската етногенеза. Излиза ча прабългаро-хазарската общност се е отделила още на ниво общоалтайско езиково семейство, т.е. трябва да се разглеждат като директни потомци на хуните на Атила и да са с ярко изразен монголоиден расов тип, което се отхвърля от антропологическите изследвания. Идеята за „древнобулгарския пратюркски език” и днес фигурира в рускоезичната литература.

През 70-те год. Борис Симеонов, под влияние на Съсълов, отново се обръща към китайските хроники. Той сравнява По-ле и Бугур с племената Пу-гу, Пу-ку от “Тан-шу” /История на Династията Тан/. Авторът прави връзка между споменатия народ Булодзи около Куча и между Кансу и Източен Тяншан, със съвременното китайско название на България – Баодзялия. Изводът на Симеонов е твърде интересен, но има един, съществен недостатък. Той приема, че населението на  Източен Туркестан и Северен Китай е изначално тюркско. Не прави разлика между названията от различните епохи, от Хан до Тан, като игнорира мащабните миграционни и етногенезисни процеси в региона станали между, 2 в.пр.н.е.-6 в.от н.е., които явно не са му известни.  /В-5/

Иван Богданов /1980 г./ се спира на факта че арменските  хроники  съобщават  името  българи, още  в 1 в. около Кавказ, както и наличието на топоним Оногурис в Колхида. Той приема компромисно решение, че прабългарите са самостоятелен тюркски народ, възникнал около 2 в. В Средна Азия, от смесването на източните хунну /б.а. известни са не като източни, а като южни/ със сарматските  племена, в района между Каспийско море и Балхаш. За най-ранен етап от етногенезата, смята „възникването на туранските народи, в степите между Западносибирската равнина, Алтай и Тяншан”. Но към тези турански народи, той причислява динлините, в които вижда предците на оногурите, защото и за двата народа, е било известно че търгуват с хермелинови  кожи. /ИБ-ХА,стр.29/ Трябва да отбележем че този автор, твърде погрешно възприема историческото понятие Туран. За него това е изначалната тюркска прародина, простираща се от Алтай до Тяншан, където „тук-таме битували сармати” сред туранците. Всъщност Туран е изцяла иранско, авестийско понятие, с което се означават земите северно от митичната страна на бактрийските земеделски общности - Арияшаяня. Дори в самата Авеста, цялото иранско пространство, обединяващо Арияшаяна и Туран се обозначава като Хванират.

Що се отнася до алтайските народи, тяхната изначална прародина е Източна Манчжурия, а не заселената със саки и  тохари, равнина между  Алтай и Тяншан.

Интересен проблясък в схващанията на И.Богданов, е че свързва придвижването на прабългарите към Европа, с движението на хионите-ефталити. Стига до интересния извод че прабългарските рунически знаци, нямат нищо общо с тюркската орхоно-енисейска писменост, но изводът че прабългарските руни са само тагмени знаци, без  буквена  стойност, е  изцяло погрешен. /ИБ-ХА,стр.36,92/

Днес тюркския произход продължава да фигурира в трудовите на професионалистите-историци. На тази позиция са В.Гюзелев, Ст.Станилов, Д.Овчаров, Р.Рашев. Промъкват се все по-осезателно, компромисни недомлъвки, че прабългарите, безспорно са тюркски народ, но със сарматско участие. Набраната инерция е трудно преодолима, за две поколения историци, възпитани още от студентската скамейка, в непоколебимостта на тюркската аксиома. Там където липсват факти, винаги се използват  думи  като  безспорно  и  несъмнено.

Идеята за смесения произход на прабългарите, не е нова. Още А.Куник, В.Томашек, А.Смирнов, Г.Моравчик, К.Иречек, Г.Фехер, М.Артамонов, виждат в тях, тюрко-аланска общност. Затова обясняват българския етноним с тюркското *bulghamak, турското bulamak– смес, смесени, откъдето произлиза и българския турцизъм  буламач. /ИБ-ХА,стр.24/

Петер Юхас, автор от унгарски произход въведе в обръщение термина тюрко-българи. Авторът търси връзки на прабългарите с древните археологични  култури от бронзовата епоха в Централна Азия, но съзнателно премълчава индоевропейския им произход. /ПЮ-ДБ,стр.35-55/

В последните години, проф.Иван Добрев, специалист по балканистична тюркология, се изявява като яростен защитник на тюркския произход. В статиите си, публикувани в личния му уеб-сайт: http://bolgnames.com/index.html и в книгата си „Златното съкровище на българските ханове от Атила до Симеон” С.-2005 г., не пести своите груби нападки, нямащи нищо общо с академичния тон, към всички, усъмнили се в „тюркската аксиома”. Безсилието ражда агресията!

Все още тюркската теория битува в официалната ни историческа наука и учебниците по История, като продължава да трови съзнанието на ученици, кандидат-студенти и студенти, въпреки все по-прозиращата и явна научна несъстоятелност.

Тя не може да  обясни следните основни факти:

1.  Ранното появяване на българите, още около 2-1 в.пр.н.е., северно  от  Кавказ.

2.  Не може да обясни етимологията на българския етноним.

3.  Не може да обясни, защо всички познати ни прабългарски  имена имат ирански произход, като голяма част от тях фигурират сред сармато-аланските имена, фиксирани в  надписите от  Боспорското  царство, от  1-2 в.

4.  Не може да обясни, иранската етимология на прабългарската титулна практика, както и доста голямото разминаване с древнотюркската.

5. Не може да обясни, защо в съвр.български език съществуват голям брой, диалектни, специфични, неславянски думи и имена, които чудесно се обясняват с помощта на  иранските  езици.

6.  Не може да обясни произхода на българската руническа писменост, идентична с аланската, но коренно различна  от  древнотюркската.

7. Не може да обясни, антропологичния тип на  прабългарите – високи на ръст брахи- и долигокранни европеиди, както и разпрастранената практика на изкуствена черепна деформация, непозната  на тюрките, но типична за сармати, алани, тохари, авари, ефталити, кушани, изобщо за индоевропейските популации на Средна  и  Централна  Азия.

8. Не може да обясни, погребалните обряди на прабългарите, сходни с тези на аланите и сарматите, аварите, ефталитите,  усуните, тохарите.

9.  Не може да обясни, материалната култура на  прабългарите – уседнал, скотовъдно-земеделски народ, познаващ както бързата мобилност и придвижване на  големи разстояния, така и градския тип цивилизация.

 

5. Теории за индоевропейския произход

Г.С.Раковски, един от първите ни историци и етнографи, който с право можем да наречем енциклопедист, се опълчва срещу теориите на Шльотцлер и Тунман за татарския произход на прабългарите. Под влияние на модното тогава в Европа схващане че Индия е прародина на индоевропейските народи, той се опитва да докаже близост между българския език със сансткрита, както и индоевропейски корени на традиционната българска обрядност, народни предания и песни.

Още в 1923 г. Стоян Шангов търси корените на прабългарите в Бактрия. Доводите му почиват единствено върху произволно тълкуване  на  имена  и  названия, а  изводите  му, доста  объркани. Той  смята  българите  за  арийски народ и стари жители на Европа. Свързва етнонима българи с митичния вожд Болг, верен на  възрожденската традиция. Като всички арийци, българите дошли от Бактрия, чиято столица е древния град Балх, наречен  според  автора, още  Болгар, сиреч  Балг. Оттук потеглили  болгарите, балшите /така  СШ нарича поляците/, цехите /чехите/. В Херодотово време, българите населявали  Тракия, където се наричали  бигери, по името на цар Болг. Виждаме една наивна компилация от схващанията на Г.Ценов, Раковски, представяща българите като славянски арийски народ. А връзката с Бактрия, се дължи на модното от 19 в., погрешно  схващане че Средна Азия е първоначална индоевропейска прародина.

Аналогични са схващанията на  Д.Юруков /1926 г./, който смята  българите за автохтонно население на Балканите. Името си получили от римляните. Името българи носели също епирците, тесалийците  и  сърбите, които също били старо население на Балканите?! /ХТ-Б-ИБ,стр.16/

През 60-те год. Цветан Кръстанов, свързва прабългарите с р.Булгар-чай в Азърбайджан. Според автора: ”Малко вероятно е българите да са дошли от Средна Азия...най-вероятно е, че  българите са  дошли от Иран и в 3-5 в. са  живели по поречието на тази река.” 

Р.Стойков, В.Гюзелев, П.Дринов, свързват българското  етническо име с осетинското „bыlgеrоn” – било на планина. Българите – крайненци  обитаващи  билото  на  Кавказ, название дадено им от аланите.

През 70-те год., Веселин Бешевлиев  доказва че, всички имена от  “Именника на българските канове” са от индоевропейски, ирански произход. Той смята че в етногенезата на прабългарите е взел участие солиден  ирано-сарматски компонент.

През 1987 г., Димитър Ил.Димитров прави сензационните съпоставки между прабългарските погребения от Девня с погребенията от Тулхарския могилник, Бишкетската долина, поречието  на  р.Кафирниган  в Северна Бактрия /Тохаристан/ от 2 в.пр.н.е., оставени от завоевателите на Гръко-Бактрия, основателите на Кушанската държава – юечжите-тохари. Погребенията са типични ямни с подкопаването на едната странична стена – подбой, където се помества скелета. Авторът обръща внимание на широко разпространения обичай – изкуствената деформация на черепа /ИДЧ/ сред прабългари, авари, алани, кушани, кангари, хионити и  ефталити. /ДД-БСЗЧ,1987г./  Може да се смята че този автор, както и В.Бешевлиев, първи поставят въпроса за прабългарския произход, на  реални  научни позиции.

Корените на прабългарите трябва да се търсят сред предтюркското индоевропейско население на Централна и Средна Азия, факт напълно кореспондиращ с ранното им споменаване от Мовсес Хоренаци във 2-1 в.пр.н.е.-1в.от н.е.

През 90-те год., ст.н.с. д-р Петър Добрев започна да популяризира индоевропейския произход. Тръгвайки от материалната култура и минавайки през сравнителното изследване на многото неславянски думи в българския език, авторът се насочва към региона на Памир, Афганистан, Северна Индия - историческата област Бактрия. П.Добрев предложи единствения до сега успешен опит за разчитане на прабългарското руническо писмо, като го свърза с идентичното аланско руническо писмо, разчетенво от Г.Турчанинов, въпреки че историците-професионалисти отминават този му принос с мълчание. Авторът намира много общи между източноиранските езици на памирските народности-реликти от предислямската епоха с много думи в българския език. Въпреки многобройните си публикации, П.Добрев до сега не е предложил стройна теория за  произхода. Убягват му мащабните миграционни и етногенезисни процеси протекли между 2 в.пр.н.е.-6 в.от н.е. в района. Той неоснователно игнорира сако-тохарско /кушанско, усунско и ефталитско/ участие във формирането на съвременните памирски народности, което всъщност е основно. Стреми се да свърже прабългарите главно с древното земеделско население на  доахеменидска Бактрия. Смятам че твърде тесният локализационизъм е основната му слабост. Използува късното арабско понятие ”Балхара” за да локализира прародината във времето и пространството, в много по-ранни епохи.

Изследванията и публикациите на П.Добрев се явяват отправната точка на съвр.виждания за източноиранския произход на прабългарите. Те имат своето място в съвр. историческа наука, въпреки съзнателния и недостоен бойкот, който му правят голяма част от представителите на професионалната историческа гилдия. Разбира се не може да отминем и очевидните слабости в етногенезистните му конструкции, свързани единствено с района около планината Памир.

На проф.Ат.Стаматов принадлежи един от първите опити в родната историография да обобщи и анализира по пътя на комплексния подход и строгия научен анализ, всички известни данни за прабългарите. В своята ”Тempora incognita на ранната българска история”,С.-1997 г. /може да се открие в интернет - http://www.protobulgarians.com/kniga_Atstamatov.htm/  авторът стига до закономерния извод, че прабългарската етногенеза започва от индоевропейското предтюркско население на Средна и Централна Азия. Под натиска  на  монголоидите хуни, жужани  и тюрки, това  население на няколко вълни се изселва към Гръко-Бактрия на юг и Кавказ на запад между 2 в.пр.н.е. и 6 в. /Авторът търси един много по-убедителен, по-северен, степен вариант на прабългарската прародина. Прабългарският произход за него е неотделим от този на  аланите и другите народи от  усуно-тохарския  кръг.

Цветелин Степанов, автор на “Власт и авторитет в ранносредновековна България” С.-1999г., ”Средновековните българи” С.-2000 г., съвсем основателно и исторически аргументирано, търси мястото на прабългарите  в “Pax nomadica” и също един по-северен вариант на прародината.

П.Голийски, един млад изследовател, специалист по арменска филология, също се ориентира към по-северния степен вариант, на първоначлното прабългарско формиране и предостави на българския читател, нови, непопуляризирани до сега сведения от арменските източници, за българите в Кавказ и Средна Азия. /вж. П.Голийски”Българите в Кавказ и Армения (II-X в.) С.-2006 г./

В последните 10-тина години, прабългарската тема се превърна в любимо занимание на безотговорни дилетанти и наивни патриотари, които съчиняват всякакви псевдоисторически фантастични бисери. Те са изява на появилото се напоследък явление „фолк-хистори”, фолк-история, което е не само роден, а световен феномен. Днес книжния пазар прелива от техните “произведения”. Както казва проф.Бакалов: ”...Излезе че българите са в основата на шумерската цивилизация, че са хиксосите в Египет, филистимляните на Палестина, норманите на  Скандинавия, едни  от създателите на пирамидите и културата на докулумбова Америка. Списъкът е още по- дълъг. Някои „специалисти“ без особено притеснение и противно на всякаква логика, върнаха  началото  на  българската  история  с 4000  години  назад. Може би  ще има успех теорията, че познаваме една значителна група от  народи, с такава древна история в която са били и българите. /бел.авт. по-точно техните предци/ Но да сочим българите като регистриран в историческите документи народ, с 4000 години давност, е нещо което не може да издържи нито една критика. Това предизвиква едно свободно съчинителство над оскъдните данни, чийто спекулативно интерпретиране, роди невероятни хипотези. /БВ-1-1999,стр.27/ Само бих допълнил че това „свободно съчинителство” има точен термин в литературата „фолк-хистори”, „фолк-история”. Намериха се ”авторитети” които твърдят че българите обитават Поволжието не по-малко от 35 000 год.!!!/вж. Фархат Нурутдинов и статията му ”Българите и световната цивилизация” поместена към класическия фалшификат „Джагфар Тарихы”-том-1 С.-2001г./

Ако трябва да се прави обстоен анализ на безконтролно  публикуваните в последните години “бисери” и обем на монография, няма да ни стигне!

 

6. Прабългарският произход и чувашката историческа наука

Чувашката народност води началото си от на кавказките савири, заселили се в Поволжието и смесили се  с  другите племена на волжките българи  /булгар, есегел и берсула по арабските извори/. Това става през 7-8 в. Според чувашките предания, прадедите им дошли  от  юг, от планините на Кавказ.

Ашмарин в своята книга “Българи и чуваши”, търси паралели между чувашите и дунавските българи.

П.В.Денисов в 1969 г. прави обстойни съпоставки в етнографията и обичаите на българите-капанци и  чувашите.

В.Ф.Каховски прави детайлен анализ на китайските династични хроники. Той смята че чувашите водят началото си от тохарската държавица Чеши, която в Ханската епоха има водеща роля в Западния край.Чеши е източен съсед на Куча и Бугур. Чеши е съюз от тохарски племена простираща се от Източното Притяншание до Седморечието. /ВК-ПЧН,стр.169/ Авторът прави аналогията: чеши-чуаш-суаз-сувар-савир, което обаче не е  особенно удачно.

Същатата версия е изказана още около 1950 г., от В.И.Шахмайкин, професор от Самаркандския  университет. Според него предците на чувашите, савирите и прабългарите произлизали от района на Турфанския оазис. Но белокожото население на  Турфан и Синцзян, наричано от китайците жуни и сери, било тюркоезично, хунско. Все пак тук от Средна Азия проникнали ираноезични племена, смесили се със заварените хуни и дали началото на суварите-савири, пулейците-пугури /прабългарите/ и усуните. Това обяснявало големия брой ирански по произход, думи в  съвр.чувашки език. Окончателното оформяне станало и с проникването на праугорски племена от север, наричани динлини от китайците, а  самоназванието им било вангури – оногури, респ. десет огурски рода. Под натиска на монголоидните популации – сянби, жужани, тези  тюрко-ирано-угорски европеидни племена се преселили на запад. Там попаднали в обкръжението на юечжите. Савирите били основно земеделци - мирни хора. Авторът вижда в названието савир, тюркската дума *sabir – тих, добър, спокоен, хубав. /Б.а.,трябва да  отбележем че думата е ностратическа, в осетински sаbыr – тих, мирен, немски zauber– прелестен, чаровен, в български кипро, чипро – хубаво, красиво./

Прабългарите били предимно скотовъдци и се отличавали с войнствения си нрав, затова се наричали «булугури», което ще рече “смутители на реда, бунтовници”. Тези названия им били дадени от юечжите. А иначе полуйците, другото название на прабългарите, идвало от  чувашкото pŭla – риба, защото рибата била техен родов символ.

При своето пребиваване в Турфан, савирите, наричани от китайците Чеши и пугурите-полуйци, в китайски вариант Болуй, заедно с другите тюрки образували племенния съюз хунну. На север, където хунну се смесват с угрите-динлини, нарекли областта  Хунгария, преминало  в  съвр.Джунгария.

Сегашното название чуаш, чуваш им било дадено от прабългарите, които по правилата на своя “тюркски” език, произнасяли савир като джуаш. Названието Сибир, също идвало от  савирите. /АИ-ПВНЧ/

Идеята на В.И.Шахмайкин, доразвита от Каховский е отразена и в издадената в 1966 г. “История Чувашкой АССР”.

В издадената през 2000 г. книга “Чуваши: Этническая история и традиционная культура” на водещите чувашки историци В.Д.Димитриев, В.П.Иванов, В.В.Николаев е отразена съвременната чувашка концепция за призхода: “В края на 3 в. началото на 2 в.пр.н.е. започнало движение на хунските племена на запад. В 1 в.от н.е. древните предци на чувашите – огурските /български/ племена и савирите се откъсват от останалите тюрки. /б.а. какви тюрки в 1 в.?/ Зигзагообразно се предвижват през земите на северноиранските племена. Мигрират на запад отделно от западните хуни. Предвижването продължило около две столетия. Зимните пасищта на оногурите и савирите били в Седморечието, а летните в Южен Сибир, в района на сливане на реките Иртиш и Об, където обитават угорските племена – предци на съвремените  манси, ханси и унгарци. Седморечието обхваща земите южно от Балхаш, където текат седмемте реки: Или, Каратал, Биен, Аксу, Лепса, Баскан, Сарканд. Тази територия е древен цивилизационен център. В 3 в. оногуро-българите се предвижват по Сърдаря на запад в Приаралието и заселват степите на Средна Азия и Казахстан. Обитаващите по-рано региона ираноезични племена саки и масагети. /б.а. то е едно и също мас-сагети  т.е. големи, велики саки/ Те са покорени в хода на етногенетичното взаимодействие с новодошлите централноазиатски тюрки /б.а. тюрки в 3 в. няма/.

Оногуро-савирските племена участват в етнокултурните процеси протичащи в Средна Азия в началото на 1 хил.от н.е. в състава на хуните, покорили повечето от племената на съвр. Казахстан. /б.а. напълно невярно: хунну  никога не са прониквали трайно по-западно от Даван-Фергана, без да я владеят. Дори и властта им в Западния  край – Източен Туркестан е твърде нетрайна./

В резултат на взаимната асимилация между оногурите /бугури/ и ираноезичните усуни /б.а. усуните са тохароезични/, в средноазиатските степи и Казахстан се формира протобългарската етническа общност. Иранският компонент е доминиращ с  изключение  на  езика /?/. В погребалния обряд се наблюдаватмного общи черти между усуните, севернокавказките и волжки българи”.

По-нататък авторите констатират че в чувашкия език се откриват над  200 иранизми и  десетки индийски заемки. В чувашкия езически култ се наблюдава силно зороастрийско  влияние.

От всичко казано до тук можем да направим няколко извода:

1. Чувашката школа смята за изначално тюркски, произхода на прабългарите и савирите. Това налага да споменават тюрки в събития от 2 в.пр.н.е.-1 в.от н.е, време  когато тюркската етногенеза все още не е започнала. Каховски се насочва към Чеши /не особено убедително/, но премълчава тохарския, индоевропейски характер на населението в района в споменатата епоха. Чеши се намира в непосредствена близост с Карашар /центъра на езика тохарски /а/, Крорайна /Лулан/, старите усунски земи. Чеши е  вторият център на разпространение на езика тохарски /а/. Интерпретациите на В.И.Шахмайкин са изключително ненаучни и наивни. Обяснения че рибата била символ на прабългарите, а савир означавало, мирен, тих, респ.земеделец, е явно съчинителство. Странно е че дори не знае произхода на топонима Джунгария. Той е късен, от монголски  произход  и  означава “дясно  крило”.

2. Проследявайки предвижването на прабългарите и смесването с усуните, проникването в Седморечието във 2-3 в. от н.е., неминуемо ни отправя в кушанската и кангюйска епоха на Средна Азия. Именно тогава в Средноазиатското междуречие според китайските хроники възниква държавата Кангюй. Кангюиците /кангхарите, кангарите/ са сродни на юечжите-тохари, създали Кушанската държава. От  западните части на  Кангюй се отделят Янцай, /аорсите/ преименувал се на Аланя и Уананшана, китайска транскрипция на етнонимите алани и хони /уните на Д.Перигет и масаха-хона на арменските автори/. Описаните събития протичат поне 300 години преди началото на тюркизацията на Средна Азия, започнала след окончателния разгром на Ефталитската държава в 567 г., а след 558 г. в Европа се появяват последните осколки от ефталитския племенен съюз, аварите.

3. Авторите подчертават иранския /индоевропейски/ компонент във всичко при прабългарите, освен езика. Напълно учудващо твърдение. И най-яростните тюрколози не намериха повече от 12 думи с предполагаем, древнотюркски произход в българския език. Схващанията на чувашките историци се доближават до тези на В.Бешевлиев, но се основават на изначлния тюркски произход на прабългари и сувари. В.И.Шахмайкин спокойно може да се конкурира с Д.Съсълов.

 

7. Мястото  на  волжките  българи  в  етногенезата  на  съвременното  население на  Татарската  република

Въпросът за прабългарите, неминуемо са засяга и от татарската историческа наука, косвено, свързан с формирането на волжките българи и тяхното участие в татарската етногенеза. Може да  посочим  три теории:

1. Булгаро-татарска теория. Започва да се оформя през 20-те години на 20 в., под влияние на сталинските схващания за автохтонността на народите в СССР и стадиалното развитие на езика, залегнали във вече отхвърлените концепции на Н.Мар. Според нея, волжките българи, които са тюркски народ, са в основата на съвр.казански татари. Волжките българи се оформят като народност през 7-8 в. Достигат апогея на  културното си развитие в 10-12 в., след приема на исляма. Златната Орда, последвалия я период на  Казанското ханство и Руското владичество, не оказват почти никакво влияние върху тях. Княжествата на волжките българи, в Златната орда, се ползвали с широка автономия. С разпада на Ордата от Волжка България се оформили етносите на булгаро-буртасите, казано-булгарите, мишарите. Тази теория е наложена като  официална под натиска на Сталин. Основни привърженици са: А.Халиков, М.Закиев, Г.Юсюпов, Т.Трофимова, Х.Гимади, А.Смирнов, Л.Заляй, Н.Калинин. Днес се защитава от „булгаристите” – Ф.Нурутдинов, Г.Халилов, а у нас, тяхната представителка Т.Ярулина, симпатизантите на възобновената „Българска  орда”.

2. Татаро-монголска теория. Възниква в началото на 20 в. Нейните привърженици смятат че, Волжка България, няма отношение към сегашните татари. По време на Златната орда, населението е изтребено в голяма  степен. Оцелелите се обособяват в покрайнините, съхраняват езическите си вярвания и дават начало на чувашите. Съвременните татари са кипчаки по-произход, използвани от монголите за ударни войскови формирования. Татарското самосъзнание започва да се формира в Златната орда, след 13-14 в., и в Руската империя, като татарин първоначално означава, потомък на завоевателите, а в последствие става сборно название на всички  тюркоговорящи мюсюлмани от кипчакската езикова група, заменило по-старото понятие бесермен, басурман, означаващо тюркоезичен мюсюлманин. Чувашкият език, който е твърде различен от всички останали тюркски езици, е далечен потомък на по-старото волжкобългарско население. Основни представители са: Н.Ашмарин, В.Смолин, Р.Г.Фахрудинов, идеолога на пантюркизма – Зеки Валиди-Тоган, който до 1917 г. живее в Русия, под името Валидов, Р.Рахмати, чувашката историческа школа, башкирските историци и археолози.

Сблъсъкът между „булгаристите” и „татаристите” се разгоря особено след разпада на СССР и възстановяването на Татарската държавност, макар и в рамките на Руската федерация. До голяма степен той е политически, а не строго научен и отразява две тенденции в постсъветското татарско общество. Булгаристите, търсят своя „националистически мит” в славното минало, от който да черпят националното си самочувствие. Те фиксират древния период на Волжка България, тъй като понятието татари, по тенденциозната погрешна инерция, продължава да се свързва с низкокултурни, завоеватели, по думите на  Г.Халилов. До голяма степен те приличат на македонистите от Скопие, които също търсят своя „националистически мит” в антична Македония, за да скъсат с българското си наследство.

Татаристите са по-прагматични, стоят на реалистични позиции. В етнонима татари те виждат, реалното самоназвание и самасъзнание на своя народ, като бъдещ притегателен център, за обединение на кипчакоговорящите тюркски народности от  Поволжието, залагайки на общия  златноорденски  произход.

3. Тюрко-татарска теория. Нейните привърженици, търсят компромисно решение, между горните антагонистични теории. Те смятат че във формирането на тюрко-татарските корени, имат равен дял участие, етнокултурните традиции на І-вия Тюркски каганат, Хазария, Волжка България, Златната орда, Казанското ханство. Основен елемент е тюркския език, исляма, приемствеността в държавността, сходната битова култура. Но основен, ключов период, за татарската етногенеза се явявя златноорденското време, когато започва да се формира националното самосъзнание. Основни представители са: Н.А.Баскаков, Ш.Ф.Мумедяров, Р.Кузеев, М.Усманов, Д.Исхаков, Г.Губайдулин, А.Каппелер, Н.Девлет, И.Л.Измайлов. /ИИ-СТСЭК/

Може да направим следния извод: И трите течения смятат волжките българи, респ. прабългарите за несъмнено тюркски народ, независимо, каква  роля му отреждат в татарската етногенеза.

Така че, всяко безогледно, емоционално и безкритично популяризиране и приемане на „булгаристката”  теория, което се наблюдава сред част от българската общественост, интересуваща се от прабългарския проблем, води до циментиране и  утвърждаване на тюркската теория за произхода на прабългарите. А това е в сериозен ущърб за всички които подкрепят новите схващания за източноиранския произход. От друга старана, популяризирането на татарските булгаристи, подхранва сърбо-македонистките твърдения че „бугари са татари” и пантюркистките претенции, които представят османските турци, като далечни наследници на прабългарите и легитимира турското завладяване през 14 в.

Интерест заслужава книгата „Татары. Тайная История” от  Александър Баяр. Може да се прочете със съкращения в инетрнет: http://tatarica.yuldash.com/history/article368, както и пълната версия, на уеб-сайта „Татарская элэктронная библиотека” - http://kitap.net.ru/bayar.php. Също е преведена от мен на български език, с малки съкращения и добавени коментари, поместена от доц. Иван Т.Иванов, в личния му уеб-сайт: „Страница за прабългарите” http://protobulgarians.com/Kniga%20na%20Aleksandaar%20Bayar/Glavna%20-%20saadaarzhanie.htm .

Авторът е историк-любител, инженер по образование, но със задълбочени познания в областта на археологията, антропологията и историята на Средна и Централна Азия. Той подлага проблема на съвсем различен, безпристрастен анализ. Основателно смята че прабългарите и аланите са с общ произход, свързан с индоевропейската цивилизация на Централна Азия, простирала се от Алтай до Синцзян, свързана с андроновската, карасукската, тагарската и пазарикската култури и народите саки, усуни, динлини, юечжи, ди на китайските хронисти. В бронзовата епоха това е голяма ирано-тохарска общност, разгромена от хуните във 2 в.пр.н.е. и принудена да мигрира в Средна Азия. Там част от племената завладяват Гръко-Бактрия и става известни като кушани. Друга част продължава на запад, завладяват Средноазиатското междуречие и основават племенната общност кангари, Кангюй. От най-западната част на Кангюй се отделят алано-прабългарските племана. За прабългарите обаче авторът, тръгвайки по утъпкания коловоз на рускоезичната историография, смята че антропологично те са сармати, най-сродни с кушаните, но езиково са носители на „древния пратюркски булгарски език”! Волжките българи са също част от тези алано-б ългарски племена. Но в един по-късан етап, започват да се смесват с идващите от изток тюркоезични кумани-кипчаки, антропологически смес от европеиди и монголоиди. Възниква друга народност, която антропологично насдледява старите волжки българи, но като съзнаие и език се оформя в златноорденския период и придобива самоназванието татари.

Основната маса от населението използвано от Чингиз-хан, в завоевателните походи са европеиди, татари, кумани или кипчаки. Така че съвременните жители на Татарстан запазват своя ярко изразен европеиден расов тип, сложил се още от алано-прабългарския  „сармато-ирано-пратюркски” пласт, асимилиран от по-късните тюркоезични наследници, чиито древни корени водят към същата древна изходна индоевропейска общност, известна със сборното название юечжи и усуни, дадено от китайските автори. Затова съвр.татари са съхранили същия древен памиро-фергански, сарамтски и кавказки расови  типове.

Баяр поставя схващането за етногенезата на съвсем друга научна основа, като доказва че антропологическата приемственост в населението е независима от езиковите процеси. Графически изобразява процеса на етногенеза като пирамида/тетраедър. Да, съвременните  татари са езиково част от кичакската група на тюркските езици, расово са наследили по-старото алано-прабългарско население, чийто език е бил първоначално източноирански, алански. В културно отношение те стават част от Тюркския ислямски културен ареал. Съвременните осетинци в Кавказ, са възприели много от бита, културата и расовия тип на останалите кавказки народи, но са съхранили и доразвили стария алански език, докато ние българите сме съхранили расовия тип, но сме загубили, по-точно сериозно славянизирали езика си. В културно отношение сме съставна част на Балканския, православен свят, развил се върху византийските традиции. Какво да се прави, такива са сложните пътища на народностната етногенеза.

 

     

Copyright © 2009 Daniel Iliev