Видите ли кукери да хлопат с чанове, нестинари да пристъпват по жарава, коледари да благославят, лазарки да пеят, кушии да се вихрят, мартеници да се засмеят помнете, че в тях е духът на дедите - Българите!
радиоблог радиоблог

 

 ДРЕВНИТЕ БЪЛГАРИ
СА ПЪРВООТКРИВАТЕЛИТЕ НА ЛЪКОВИТЕ МУЗИКАЛНИ ИНСТРУМЕНТИ ЗА ЕВРОПА

Иван Танев Иванов

http://protobulgarians.com
Страница за прабългарите. Език, произход, история и религия в статии, книги и музика.


 
             Историческите фактори са били безмилостни към културното наследство на древните българи. Огромна част от това културно наследство е унищожено. Книгите им са горени в пещите на гръцките манастири, белите мраморни блокове на Плиска са превърнати на негасена вар от османските турци, хиляди техни названия и имена на градове и области са приписани на чужди народи. На нас не ни остава друго освен да събираме трохите от тази древна култура, която нейните врагове не са забелязали или не са подозирали, че все още не са унищожили. Една такава скрита ниша, където може да са се съхранили древнобългарски думи е инстументариумът на българската фолклорна музика, например лъковият инструмент -гъдулката (Фиг. 1).

 

Фиг. 1. Устройство на българския музикален инструмент гъдулка [1]. Дадени са и някои термини с които се назовават основните му елементи. Други важни варианти на тези термини [2] са описани в текста.

Гъдулката е сложно устроен, древен музикален инструмент от типа лъкови, които днес са широко разпространени сред голям брой народи от стария свят. На пръв поглед, да се търсят прабългарски следи в този най-разпространен сред народите инструмент е повече от безнадежно. Не е така обаче в действителност, защото за разлика от огромния брой народи, при българите лъковият инструмент гъдулка се употребява по особен начин – държи се изправен вертикално, което рязко променя начина на звукоизвличане. За разлика от цигулката, тук прехода от една струна към друга става като цялата гъдулка се завъртва около надлъжната си ос. От друга страна липсва гриф и тоновете се произвеждат чрез леко допиране на върха на пръстите до струната (Фиг. 2, 3, 4). Това рязко ограничава кръга от народи, които употребяват такъв инструмент по този начин. Към този кръг от народи спадат най-вече иранците и индийците, а също и народите от Средна и Централна Азия [1].
            Друг факт, който ни кара да насочим вниманието си към този инструмент е неговото название. В някои краища на България, гъдулката се нарича копанка (Добруджа), гьола (Хасковско), КЕМЕНЕ или КЕМЕНЧЕ (Западна България, Горна Тракия). Последното название е изключително важно, защото също такова е и историческото название на подобен инструмент в древна Персия и днешен Иран - кеманча. Следвайки стандартното мислене, някой ще каже: много просто - османските турци са донесли този инструмент и неговото название от Иран. Да, но при османските турци този инструмент е непознат, те използват съвсем други инструменти - главно саз, зурна, прав кавал (дудук), тъпани и дайрета. Те, следователно не биха могли да донесат и наложат този инструмент в България. А както ще видим по-нататък, този инструмент е използван от древните българи още през VI-ти век в Константинопол!  


 Фиг. 2. Кемене с дъно – свири и пее Анани Роячки от с. Бобов дол, Кюстендилско [1].

 

 В предишна статия (Словообразуване в езика на прабългарите), на основата на характерния суфикс – ЕЛ беше изказана хипотезата, че  названието “гъдулка”, може да идва от неславянската българска дума ГЪДЕЛ, ГЪДЕЛИЧКАМ – пипам нежно с върха на пръстите си. В това се състои и процесът на звукоизвличане при гъдулката – с едната ръка лъкът пъргаво се трие о струната, а върховете на пръстите на другата ръка нежно докосват различни места по дължината на струната с което се произвеждт тонове с необходимата височина. Етимологията на "гъдулка" обаче се затруднява от факта, че при повечето днешни славянски народи "гудеть, gudit, hudit" означава "свиря" (по-точно свиря с духов инструмент), а при чехите има даже дума hudba - музика.  При праславяните е имало подобен, но значително по-примитивен и по-късен инструмент, наречен гусла, gusla, gussel. Интересно е, че при поляците gusla, gussel означава "магия, заклинание", а guslars - магьосник, чародей. Следователно, не е изключено обратно заимстване на славянския корен "гуд" - свиря от по-стар и културен народ, какъвто са прабългарите. 
            След тези предварителни бележки за общата употреба и общо название на този инструмент при българите и древните перси, нека да видим какви са термините с които се обозначават отделните части на този интересен и много приятен инструмент [2]. Най-напред, тялото или корпусът на гъдулката играе важната роля на звуков резонатор, усилващ силата на звука и променящ неговия тембър. Това тяло се нарича с думите КОРУБА, КУТЕЛ, КОРИТО, КОПАНКА (Фиг. 1). Това са все старинни думи, преминали и в руския език, където те се считат за думи от старо-славянския (църковно-славянски) език. В църковно-славянския език, КУТЕЛ означава съда, в който се извършва кръщаването на младенците със светена вода. КОРУБА е дума завършваща на суфикса –БА, за който в отделна статия беше коментирано, че се среща много често в персийския език и може да бъде наследство от иранския език на прабългарите. Под формата kurupi (съд, купа) е заимствана и в гръцки език. В полския skorupa означава кора на дърво, в руския скорлупа означава черупка. Думите коруба, скорлупа, skorupa са близки до латинското cortex – кора на дърво. Има голяма вероятност, коруба да е старобългарска дума, производна от “кора”, която после е преминала в руския и някои други славянски езици, както и в гръцки.
В главата на гъдулката се намират макари, около които се намотават краищата на струните за да се изпънат (фиг. 1). Тези макари се наричат с думите КЛЕЧКИ, КЛЮЧОВЕ, ЧИВИИ. Съгласно П. Добрев, думата КЛЕЧКА се среща сред памирските народи и е наследство от прабългарите. ЧИВИЯ означава гвоздей. Тази диалектна дума не се среща при околните на България народи [3] и също може да е донесена от прабългарите. Другият край на струните се закрепва неподвижно за пластина, наречена ГРЕБЕН. Тази дума я има и в руския език, но там тя се счита за древна църковнославянска дума.
            Лъкът на гъдулката се нарича ЧИЛЕ (чилè) , а нейната струна, която най-често се прави от косми на конска опашка – ПИРГИ (пùрги). Семантиката на думата ЧИЛЕ се открива лесно сред иранските езици. В много древноирански езици, сходни с езика на прабългарите има подобни думи. Например, осетинското sqil, ягнобски čilik, кюрдски çilak означават “извит” [4]. Действително, лъкът на гъдулката, цигулката и всички други лъкови инструменти задължително представлява “извита пръчка, двата края на която са свързани помежду си със струна, която като се трие напред назад върху основната струна произвежда звук”. В българския език съществува още един случай на употреба на думата чиле - при битовите занаяти, лъкът върху който се е навивала готовата прежда се е наричал чилè [Колю Севов. Градището. Роман. София, 1982]. Друга подобна дума в българския език е СКУЛИ – извити лицеви  кости, оформящи  очниците, която се  среща  и  в руски [Д-р Живко Войников. Езикът на древните българи]. Връзката  на ЧИЛЕ и СКУЛИ с осетинската форма sqil – “извит” е очевидна. На персийски език tsarê означава "стрела на лък", дума подобна на "чиле" - лък.  


 
Фиг. 3. Вдъхновен тракийски  гъдулар.

  Названието на триещата се част при лъка - ПИРГИ (струната) е морфологично и донякъде семантично близко до старинната българска дума “пиригла, перигла” [3]. Според Стефан Илчев [3], това е българска диалектна дума без връзка с някой близък или съседен език и означава нещо като “въртележка” или “въртоп”. В българския език има още една подобна дума, “пъргав” с производна “пъргавина”.Те означават способност за бързо движение и морфологично и семантично напълно се припокриват с думите ПИРГИ и перигла. Очевидно те съответстват на славянското “жив, живо”. Има и едно старинно българско мъжко име – ПУРГО (ПУРКО), чиято семантика е неизвестна, но в светлината на по-горе казаното може да се съобрази, че съответства на славянското име Живко.
Етимологията на думите ПИРГИ, перигла, пиригла, пъргав и Пурго може да се намери като си спомним за още една подобна българска дума - “пергел” – уред за чертане на окръжности. Според излязлата напоследък книга [5] на преподавателката по иранистика в СУ “Климент Охридски”, натурализираната иранка Хаджар Фиюси, българската дума “пергел” има пълен персийски еквивалент със същото значение, пäргар – пергел. Във всички издания на Речникът за чужди думи в българския език [6] се твърди, че “пергел” е персийска заемка без да се указва периода на заемане. Това разбира се е хипотеза без доказателства. Имайки пред вид обаче присъствието в нашия език на голям брой думи с еднаква основа и сходно значение - ПИРГИ, ПИРИГЛА, ПЕРИГЛА, ПЪРГАВИНА, ПУРГО и ПЕРГЕЛ може да се твърди, че всички тези думи не са заети от един и същ език – персийския, а са възникнали като говорими думи в друг език, сходен с персийския. Този друг език може да бъде само езикът на прабългарите. В този език вероятно е имало глагол с основа ПИРГ или ПЕРГ, означаващ “движа се бързо, кръжа, въртя се, реагирам, бързам”, от който в съвременния български език са останали посочените по-горе производни думи.


 

Фиг. 4. Малки гъдуларчета от детската музикална школа в с. Бъта, Пазарджишко.

 

    След тези наблюдения, представящи гъдулката като инструмент тясно свързван с музикалката култура на древните българи, да видим какво казват музикалните специалисти за неговата история. Професор Манол Тодоров, син на известната народна певица Атанаска Тодорова от Чирпанския край, пише следното: “Гъдулката със своя добре оформен акустичен център (има се пред вид тялото на инструмента – резонатора), се явява сериозен етап в развитието на лъковите инструменти изобщо и е оказала влияние в развитието на струнните инструменти в Западна Европа [1, стр. 96]. Ученият се отличава с това, че за всяко свое твърдение представя доказателства. Какви доказателства се представят за горното твърдение, издигащо “дивите прабългари-номади” до пиедестала на музикални учители на Западния свят?
            Съгласно този автор [1, стр. 93], струнните инструменти (инструменти от вида китари и цигулки) се появяват за пръв път в Европа през първата половина на първото хилядолетие от н.е. и имат азиатски произход. Т.е., това става едновременно с Великото преселение на народите от Азия към днешна Европа. До тогава, в древна Гърция, Тракия и Византия са известни само лирата (арфата) и различни видове свирки. Орфей е свирел на лира. Първото описание на лъков инструмент срещаме у византийския хронист Теофилакт Симоката (VI-ти век), който видял в двора на императора трима пленени скловене (разбирай скити - прабългари), които вместо оръжие носели музикални инструменти, подобни на гъдулката. Поради липса на гръцки термин и с присъщата си гръцка консервативност, хронистът нарекъл този инструмент “лира”, въпреки че той няма нищо общо с лирата. Друг византийски историк, Теофан по-късно нарича същият лъков инструмент “китара”. Инструментът се разпространява първо на Балканите, после и в Западна Европа (фиг. 5). И до днес, фолклорни инструменти подобни на българската гъдулка се срещат в Гърция и Сърбия с името, което Теофлакт Симоката им е дал – в Гърция лира, в Сърбия лирица. Първите сведения за лъкови инструменти от типа на гъдулката в Западна Европа са след VIII-ми век [1, стр. 94]. Инструментът достига и в Германия, където до XII-ти век се нарича също лира, а след това фидел - цигулка. Най-вероятно, названието "фидел" идва от "гъдул", основата на българското название на българския инструмент гъдулка. След XIII-ти век, в Западна Европа се появяват редица усъвършенствания на този инструмент, но първоначалното му име остава – лира да брачо, лира да гамба и др. На Фиг. 5 са показани киевски музикант от XI-ти век и западноевропейски музикант от рицарската епоха (XII - XIII-ти век), които свирят на струнен лъков инструмент без гриф, т.е. гъдулка, но държана "неправилно", с основата нагоре. Това е българският гъдулков прототип на по-сетнешната цигулка. Всичко това доказва пионерската роля на древните българи за внасянето на този инструмент в Европа и неговото утвърждаване като един от основните музикални инструменти за човечеството.

Фиг. 5. Средновековни музиканти, свирещи на инструменти, подобни на българската гъдулка. В ляво: фреска от Киевската църква "Света София" от XI-ти век [1].  Западноевропейски музикант от XII - XIII-ти век [7].

        При всички тези полезни неща, професор Тодоров (който все пак не е историк) изказва и едно фактологически необосновано твърдение [1, 93 стр.], а именно, че заловените “виновници” внесли прототипа на бъдещите цигулки, виоли и китари във Византия и Европа са славяни, понеже са скловене (?). В този исторически период, под скловене гърците, византийците и латините са разбирали всички скито-сарматски народи, дошли от север, най-вече българите (Словене =славяни, най-голямата фалшификация в българската история.). Че тук става дума не за протославяни, а за сармато-българи се разбира и от това, че при сръбските и хърватските славяни тогава този лъков инструмент е непознат. Непълно непознат е той и днес сред масата чисто славянски народи – поляци, чехи и т.н., което опровергава неподкрепеното с нищо твърдение, че гъдулката е славянски инструмент. Сред източните славяни е имало гусли, които са примитивна заемка на база гъдулката. Като оправдание за автора трябва да кажем, че годината, когато той е писал книгата си е 1973. По това време твърдения от вида “скловене не значи славяни, а скитобългари” и че “гъдулката е донесена от скитобългарите, а не от славяните и се разпространява в цяла Европа като виола, цигулка и китара” могат да ти затворят не една врата, най-малкото.  
            При изследване произхода на лъковите инструманти на Запад, известният музиковед Курт Закс използва една илюстрация поместена в Ултрехтския псалтериум (псалтир) от 860 год. Тя изобразява човек, пристъпващ с вдигната глава, който държи в лявата си ръка арфа и старинен фидел (гъдулка), а в дясната - лък. Като търсил сходство с други инструменти, Курт Закс попада на един средноазиатски (туркменски, но туркмените са късни пришълци - X-век) инструмент,  изложен в Държавната колекция от музикални инструменти в Москва. Този инструмент има съществени прилики с изобразената в Ултрехтския псалтир гъдулка: къса шийка, глава с клечки, заострена долна част на корпуса и характерен за азиатските лъкови инструменти единичен кръгъл отвор в резонаторната си кутия. Курт Закс твърди, че за пръв път населението на Балканите (ранните българи) са преминали от единичен към двоен резонаторен отвор, което премахва отзвучаването и усилва звука. От тук чрез Византия това нововъведение преминава в Западна Европа, където всички фидели и виоли започнали да се изработват с по два симетрични резонаторни отвора.

Фиг. 6. В ляво: музикант, свирещ на струнен инструмент - изображение върху стенопис от Хрельовата кула - Рилски манастир. В дясно: музикант с криле, яздещ лъв и свирещ на струнен инструмент - изображение от ранна Волжска България. Най-вероятно, музикантите са българи, а струнният интрумент е прочутата булгария.

Интересно е също и названието "китара", с което византийският хронист Теофан за пръв път нарича гъдулката, с която прабългарите свирели във византийския императорски двор. Този термин по-късно остава в употреба за означаване на новопоявилите се на Запад струнни инструменти - китари. В западноевропейска музикална наука се счита, че китарите са донесени първо в Испания от арабите (VIII-ми век). Тази хипотеза не може да обясни обаче защо названието за този инструмент идва от Византия, където ранните българи са свирели на подобен инструмент. Това название Теофан вероятно е заимствал от самите музиканти - прабългари, защото подобна дума се използвала при източните иранци и индоариите. Това е думата gāithar на санскрит (gahthar при протоиндоиранците), която значи "песен". Това е напълно разбираемо, понеже за разлика от свирачите на духови инструменти, гъдуларите могат да пеят под акомпанимент на своя инструмент. При съвременните индийци, подобен инструмен се нарича "ситара или ситра", което е същото. Обратно на горната хипотеза може да се предположи, че както прототипът на цигулката, така и прототипът на китарата, заедно с нейното индо-иранско название, са донесени в Европа от прабългарите.

Фиг. 7. Музикални инструменти на българите - богомили, занесени в Южна Франция през XI-ти век, музей на град Пюивер, Франция. На преден план се виждат три триструнни гъдулки с лъкове и душници, в дясно тарамбука. В ляво стои някакъв духов инструмент с шест отвора за пръстите на ръцете, подобен на кавал или дудук, чиято горна част е изкусно оформена като глава на лъвица с антропоморфно лице, характерен белег в изкуството на прабългарите.  В дъното стоят два инструмента, десният от които прилича на миниатюрен орган с вертикални тръби, закрепени на дървена стойка [Максим Караджов, Цветан Томчев. Българска ерес покори Европа. В-к Труд, 6 ноември, вторник, 2007, с. 18 ].

През XI -XII-ти век в Западна Европа проникват много български богомили. Най-силно влияние богомилите печелят в областта Лангедок (днешна Окситания), която обхваща райна на градовете Тулуза, Каркасон, Безие и Монсегюр. Заедно с богомилската ерес те занасят и своите музикални инструменти. Част от тези оригинални раннобългарски инструменти можем да видим в музея на град Пюивер (Фиг. 7) и между тях познатата ни българска гъдулка. Появата на трубадурите също се свързва с идването на богомилите. Те възпявали дамите на сърцето си с тамбури (лют), гайди и гъдулки (рьобек на фр.) [Максим Караджов, Цветан Томчев. Българска ерес покори Европа. В-к Труд, 6 ноември, вторник, 2007, с. 18 ].
В отделна статия ние представихме много доказателства, че древните българи са донесли на Балканите и в Европа неравноделните тактове, както и безмензурното пеене (Чие наследство са неравноделните тактове...). В светлината на тези и по-горе изложените факти изглежда, че ранните българи са имали богата музикална култура. Това се доказва и от извесният факт, че освен гъдулката, те са притежавали още един ценен музикален инструмент - булгарината. Булгарината или булгарията е известна навсякъде, където са живели ранните българи, използвана е и в България и Гърция до скоро. Наричала се още "голяма тамбура", понеже е била по-голяма и по-усъвършенствана от съвременната българска тамбура. Вероятно е имала и по-добър звук. Две изображения на подобен инструмент, използван от ранните българи в Дунавска и Волжска България могат да се видят на фиг. 6. Почти еднаквата форма, размери и държане на този музикален инструмент показва, че вероятно именно това е прочутата булгария - основният музикален инструмент на древните българи. 

 Фиг. 8. Външен вид на булгарията, използвна от родопските българи до скоро [Стоян Райчевски. Булгарията не пее, а хортува. Българе. Сами-М. с. 16 - 18].
     Основната част на булгарията (булгарината) (Фиг. 8), крушовидното тяло, се изработва от черешово дърво, по-червено на цвят. Дървото (дънера) се разцепват на две равни части. Избира се по-здравата половина, която се издълбава, първоначално грубо, след това се дооформя със специално изкривено ножче. Дълбае се, докато стените на крушовидното тяло се изтънят до два, най-много три милиметра. Върху отвора се залепва с туткал също толкова тънка дъска от червен бор. Грифът на булгарията е дълъг около един метър. Той също се прави от черешово дърво. На горният му край се пробиват отвори за чевиите (дървени гвоздеи), с които се натягат чрез въртене струни от стоманена тел. Струните са общо пет, от които четирите са еднакво тънки и еднакво натегнати. Петата струна се поставя в средата, по-дебела от другите и по-отпусната. В долния край на тялото се поставя назъбено дървено “магаренце”, което леко повдига струните, за да могат те свободно да вибрират при дрънкането. Перото-дрънкало се прави от черешова кора, която предварително се обелва и изсушава. Пердедата (позициите) са винаги нечетен брой (11 или 13). При свирене на булгария,  пръстите трябва да вървят наред по пердетата, без да могат да ги прескачат.
Всъщност, булгарината не е изчезнала, понеже от хубавите неща обикновено все нещо остава. Тя е прототип на съвременния гръцки музикален инструмент бузуки. До II-та Световна война, бузуката в този и вид не е ползвана от гърците. След войната, американската музика печели голямо влияние в Гърция (също както у нас днес) и измества гръцката. Културната общност и интелигенция в Гърция обаче е силно обезпокоена (за разлика на тази у нас). Под нейн натиск, гръцкият парламент решава да възложи на група от подходящи гръцки композитори да създаде нов стил гръцка музика, която да отвоюва вниманието на гръцките почитатели на музиката. Определената група от композитори, между които и Микис Теодоракис се усамотяват на един гръцки остров и за няколко години създават нов музикален инструмент - бузуки и други подобни струнни инструменти, оркестър и много музикални композиции за тях.  Булгарината е взета за първообраз на бузуки и се е получил инструмент подобен на тези, показани на фиг. 6-8. Както виждаме, булгарината продължава да живее, но не в България. Новият гръцки музикален стил, етники травуда или етники музики днес е най-масов в Гърция, има и много почитатели в околните страни. Демократична България не можа да роди български музикален стил, подобен на стила етники травуда в демократична Гърция. Роди се обаче стилът "чалга" - един миш-маш от цигански, турски, гръцки и ориенталски "парчета", изпълнявани от бездарни, слепи подражатели.

ЛИТЕРАТУРА :

 1. М. Тодоров. Български народни музикални инструменти. Органография. Наука и изкуство. София. 1973, стр. 96
2. Ив. Качулев. Гъдулките в България. Изд. на БАН. Изв. ИМ, кн. 5, София, 1959
3. Стефан Илчев и др. Речник на редки, остарели и диалектни думи в литературата ни от XIX и XX век. Под ред. на Ст. Илчев. Изд. на БАН. София. 1974
4. Etymological Table dictionaries of language families, Indoeuropean, Turkic,  Finno-Ugric, Iranian,Germanic. Valenyn Stetcuk - http://www.geocities.com/valentyn_ua/
5. Хаджар Фиюси. Персийски думи в българския език. Авангард Прима.София. 2004
6. Речник за чужди думи в българския език. София. БАН, 1993
7. Илинбахов В. Б. Във феодалния замък.Изд. Народна просвета. 1966.  Превод от руски Г. Иванова. С. 16

 
  радиоблог  

Copyright © 2009 Daniel Iliev