Видите ли кукери да хлопат с чанове, нестинари да пристъпват по жарава, коледари да благославят, лазарки да пеят, кушии да се вихрят, мартеници да се засмеят помнете, че в тях е духът на дедите - Българите!
   


МАРТЕНИЦАТА
БЪЛГАРСКИ И ИНДО-ИРАНСКИ ОБИЧАЙ

Даниел Илиев
22.02.2011

 

Интересно нещо са българските обичаи, колкото повече научаваме за тях, толкова по-интересни ни стават. Настоящата статия ще покаже по какъв начин българският обичай, при който на 1 март се окичваме с червено-бели мартеници за здраве и късмет, е свързан с подобни източни обичаи практикувани близо до земите от които се предполага, че са дошли древните българи.

Традициятада се завързват мартеници или мартинки е разпространена из цялото българско землище, като в днешно време тя се практикува и в земите около България, земи, части от които в миналото са били български, и в които голяма част от българското население е било асимилирано от чужд език и култура. В днешно време с червено-бели мартеници се закичват в България, Румъния, Македония, Сърбия и Албания, като това е довело някой хора и учени до идеята, че мартениците е възможно да са тракийски обичай, тоест да са стар балкански обичай съществуващ отпреди идването на българите. Тази хипотеза обаче не отчита фактът, че на територията на Балканския полуостров през средновековието е съществувала българската държава, която според хрониките идва и със сила завзема тези византийски територии.

Български мартеници

Тази българска държава, въпреки заемането на много неща от Византия, е имала различно от византийското културно, религиозно и държавно устройство, за което в днешно време се появяват все повече и повече доказателства и факти. Тези доказателства и факти сочат Централна Азия като източник на българската държавност, изградена от една съвкупност от културни, езикови, военни, човешки и управленски елементи. Тракийската хипотеза за произхода на обичая с мартениците не се подкрепя и от фактът, че в някой хроники се споменава, че тракийските

Български мартеници

земи били обезлюдени от честите набези на хуните и други варвари, което спомогнало за това различните склавски и български племена да се заселят тук. Дали наистина заетите от българите земи са били обезлюдени е спорно, но е факт това, че траките, а също така и античните македонци много силно са били обвързани с гръцката култура и обичаи, а по-късно и с римската, като в средновековието това води до много силно интегриране на траките в Римската империя и Византия. Въпреки съществуването на тази тракийска хипотеза, по-надолу ще се убедим, че традицията да се завързват червено-бели въженца или пискюли не е само балканска или българска, а е е популярна и на изток в Централна Азия и още по-на изток и юг, сред наследниците на древните индо-иранци.

Без да губим повече време в обяснения ще покажем следната снимка:

Тези усукани бяло-червени въженца не са от България или от Балканския полуостров, като същевременно е невъзможно който и да е българин да не ги асоциира веднага с българските мартеници!

Ракши Бандхан

На снимката са показани въженца, които в Северна Индия се  връзват на ръцете съгласно хиндуисткия обичай Ракши Бандхан. Според описанието на този обичай, в деня на пълнолунието на месец шраван (23 юли - 22 август), сестрите връзват на ръцете на своите братя жълто-червени или бяло-червени усукани свещени въженца наречени “Ракха”, които имат задачата да защитят братята от злите сили. Братята от своя страна правят подаръци на своите сестри, като обещават до края на живота си да ги защитават и покровителстват. Интересното в случая е това, че този обичай се извършвал, не само между братя и сестри, а и когато някоя жена искала защита от някой мъж, който можел дори да не бъде от хиндуиската вяра. В буквален превод “Ракши Бандхан” означава “Обвързване за защита”, като основата на обичая е молбата за това по-силният да защити слабия от всякакви злини.

Безспорно паралелите с българския обичай са големи, тъй като мартениците в България се завързват за здраве и късмет, тоест именно за защита от злите сили, носещи болестите и несполуките. В българския обичай обаче има и силна обвързаност с календара и пробуждащата се природа, като според обичая след като долетят лястовиците и щъркелите мартениците се закачат на някое дърво, като по този начин дървото ще бъде защитено и ще даде плодове. Българският обичай не се изпълнява през лятото, а през пролетта, като за избора на датата 1 март има различни хипотези. Според най-популярната от тях, обичая се прави на 1 март, тъй като в този ден или по-скоро в първия ден от месец Мартиус е било началото на годината по римския календар. Съответно според тази хипотеза обичаят е унаследен по някакъв начин от завареното население, което е извършвало своите новогодишни обреди по римския календар. Напълно възможна и по-вероятна обаче е друга хипотеза, при която българите идвайки в Кавказ и по-късно на Балканския полуостров, да са обвързали своя пролетен обичай с римския календар. Това е станало с оглед на факта, че прабългарският животински календар е започнал да отпада от употреба, а българската държавна администрация е започнала да се води по римския и гръцкия календар. Преминаването към римското летоброене е безспорен факт, като римският календар се установява най-силно след приемането на християнството, което за църковните си нужди първоначално използвало римския юлиански календар.

Въпросът относно името на обичая, и това доколко той е обвързан с римския календар, може да се погледне и от други гледни точки, тъй като в българския празничен календар съществува и един езически празник, който се нарича Мратиняк и се намира в началото на зимата. Тоест името му съвпада по някакъв начин с името Март или Марта. Напрактика имаме два обичая, единият от които посреща зимата, а другия я изпраща. Тези две наименования имат почти пълен аналог в иранската митология, където първите двама човека познати от библейския разказ като Адам и Ева са наречени Мартя и Мартянак (Mahre and Mahrianag). Тоест, ако приемем, че българите идвайки на балканския полуостров, са носели със себе си стари индо-ирански централно азиатски обичаи свързани с имената Мартя и Мартянак, е логично, идвайки до Римската империя и Византия, българите да обвържат празнуването на Баба Марта с аналогичния по звучене месец Мартиус. При това в зороастрийската книга „Авеста” първият смъртен човек е наречен Гайа Мартан, име което може много лесно да се свърже с нашето Баба Марта! В случая обаче, за да направим връзката Баба трябва да се преведе не чрез съвременната българска дума баба  стара жена, а с иранската и месопотамска дума баба „предшественик”!  Тоест ако запишем нашето Баба Марта като Баба Мартан, използвайки фактът, че наричаме мартениците и мартенки, можем за допуснем, че празника ни е свързан с отдаване на почит на първия смъртен човек "Предшественика Смъртен" от иранската митология. Къде е истината по отношение на името и произхода на обичая, както се вижда е сложен въпрос изискващ специален обширен анализ, който тук няма да правим, а ще погледнем отново на изток и на това какво е идейното съдържание и разпространението на завързването на бяло-червените въженца.

Упанаяна

В деня Ракши Бандан, освен завързването на червено-белите въженца,  според хиндуиската традиция брахманите трябва да сменят своя свещен брахмански шнур с нов. Брахманския шнур е един от най-старите индо-арийски обичаи, според който при посвещаването си членовете на трите висши касти – брахмани (жреци), кшатрии (войни) и вайши (земеделци, занаятчии и търговци) получавали по един свещен шнур, чийто цвят указвал съответната каста. Обичаят на посвещаването на висшите касти наречен Упанаяна (upanayana; буквално „приближение”) бил края на детството на децата, които били избирани за съответното посвещение. Това било и началото от което децата започвали да изучават Ведите. В зависимост от кастата към която детето било приближавано и периода на обучението му бил по дълъг, като посвещаването ставало на седмата година за брахманите, на тринадесетата година за кшатриите, и на седемнадесетата година за вайшите! Завързването на Свещения шнур е традиция както в хиндуизма, така и в будизма, като тя носи освен името Упанаяна също така и много други наименования, едно от които е Bratabandha. Това наименованиебуквално означава „Братско обвързване”, като явно то е свързано с приемането или посвещението на децата в братството, било то на хиндуиските касти или на будистките монашески ордени. Посвещението и при хиндуистите и при будистите било сложен и дълъг обред продължаващ няколко дена, като през тях се правило ритуално очистване, почитане на планетите, а също така и ритуалното остригване на косата.

Не е ясно дали и при българите и в езическата им вяра е съществувало в някакъв вид посвещаване, подобно на правено на изток, но съществуват няколко съвременни български обичая при които има посвещаване, като при тях се посвещават единствено момчета и мъже. Тези български обичаи са обичаите на кукерите, сурвакарите, коледарите и калушарите. Ритуалите при всички тях в миналото са се изпълнявали изключително от мъже, а за да бъдеш приет в тези групи е трябвало да притежаваш определени качества. Ако към това прибавим и фактът, че преди да дойдат южно от Дунава българските князе са „князували с остригани глави”, то можем да приемем, че езичеството на българите е било свързано с някакъв вид посвещаване в братства, при което са съществували и подобни на източните обичаи – остригване с оставяне на кичур коса, завързване на свещени шнурове и други подобни.

Българските празнични братства обаче имат не толкова кастова или монашеска насоченост, както това е на изток, а те по-скоро представляват братства които се борят със злото, причинено от природните стихии и хората. Тоест, българските братства са магични или воински братства, при които посредством маски, шум, песни, танци, жертвоприношения и други магични действия, се гонят злите сили – студа, болестите, глада, тъмнината, пожарите, мишките, дивите зверове или враговете. Както е известно, относно религията на прабългарите има писмени извори в които се казва, че тя е Религията на Маговете, която според някой български учени трябва за се свърже не толкова със зороастризма, колкото със зурванизма и с пред-зороастрийските арийски вярвания.

Калашко момиче с завързана мартеница на плитката

Тибетски Як с мартеница

Мартеница завързана на делва (Индия)

Вероятно част от тези индо-ирански или арийски обичаи, останали при българите е и още една българска традиция. Това е завързването на червен конец на ръката против уроки!  Тази традиция при българите явно има много стари корени, като освен че е свързана с „езическата” вяра на българите, показва преки връзки с хиндуиските обичай. В Индия в днешно време по същия начин завързват червено въженце или „Моли” на ръцете си, против зла поличба и против зли неща. Този обичай в Индия се прави в различни случаи, като примерно по време на сватба „Моли” се завързва, за да мине сватбата безпроблемно и гладко. При това част от празничните украшения на булката са бели и червени гривни, а в някой случаи булките буквално имат мартеници на ръцете.
Празнична индийска украса за ръце на която се виждат мартеници

Етокакво казва относно завързването на червен конец според българския обичай етнолога Маргарита Карамихова: "Червени кончета са се завързвали най-вече на онези, които са слаби, малки, нежни, уязвими, много красиви. Това са бебетата, младите булки, хубавите моми и родилките. Тези, които са най-застрашени, че нещо ще им се случи". При това червен конец се завързвал на всеки, на Игнажден или деня на зимното слънцестояние, тоест в деня в който започва новата година според прабългарския календар. Освен в България и Индия, завръзването на червен конец против уроки съществува и в философско-мистичното учение Кабала, като вероятнто там то е заето от Религията на Маговете или от предхождащите юдаизма месопотамски вярвания, които се разпространяват както на североизток към индо-иранците, така и на запад към Средиземно море.

Мартеница на ръката на „Черченския човек”

Виждаме, че се наблюдава идентично използване както на червено, така и на червено-бяло въженце както България, като част от народните обичаи, така и в Северна Индия, като хиндуиски обичаи. Това говори за вероятна пряка връзка между традициите при двата народа, като можем да заключим, че това е древна индо-иранска или арийска традиция, практикувана първоначално в Централна Азия, а впоследствие е пренесена в Индия от индо-ариите, а в България от българите. Това, че този обичай е практикуван в Централна Азия може да се види от  мумията на така наречения „Черченски човек” намерена в Тарим, която мумия е на европеиден човек и е датирана около 1000 г. пр.Хр. На ръката на този човек има завързан шнур от усукани жълти и черни въженца, като това, че тук нямаме червено-бял шнур, показва или това, че първоначално цветовете може да не са били същите, или това, че обичаят там е имал други елементи.

В източната митология и в различните религии, съществуващи на изток, цветовете играят важна роля. Най-интересни в нашия случай са цветовете на индийските касти, както и цветовете придавани на различните посоки на света. В различните периоди на своето развитие, както и взависимост от мястото на практикуване, будистката и хиндуитска традиция указват различни цветове за посоките на света.

Калачакра Мандала

Така например, в будистката Мандала, на която е нарисувана митичната планина Сумеру, цветовете на посоките на света може да са Бял, Червен, Жълт и Зелен или Бял, Червен, Жълт и Син, или Бял, Оранжев, Син и Зелен, или Жълт, Червен, Син и Зелен. Тоест в различните общности цветовата традиция се е изменяла. В хиндуиската Калачакра (буквално: ”колело на времето”) цветовете са Бял, Червен, Жълт и Черен. При това, по същия начин различни текстове указват различна подредба на цветовете. Така например в Пураните (буквално „древни предания”, класически митологични хиндуистки повествования на санскрит, ІV-VІІІ в.), или по-точно в “Матся-пуране” е казано следното относно планината Меру: “Тя (Меру) е от злато и свети подобно на огън без затъмняващ дим. Четри от страните и имат четри различни цвята. Цветът на източната и страна е бял, подобно на цвета на брахманите (жреците); цветът на северната страна – червен, подобно на цвета на кшатрите (войните); цветът на южната страна – жълт, подобно на този на вайшатите; цветът на западната страна – черен, подобно на цвета на шудрите.

Като използваме този последен текст от “Матся-пуране”, и като знаем, че изображението Кала Чакра буквално е свързано с времето, тоест с календарът, можем да приемем, че изображението Калачакра е изображение в което страните север, изток, запад и юг, указват четирите сезона -  север/зима, изток/пролет, юг/лято, запад/есен. http://www.bulgaria-is-alive.com/kartinki%20BIA/obichai-martenica%202_clip_image023.jpgВръзката между посоките и сезоните става ясна от това, че в северното полукълбо е нормално да свързваме северните земи със студа (зимата), южните земи с топлината (лятото), източните земи с изгрева на слънцето, а западните страни със западането на слънцето! При това положение ако приложим цветовете на посоките върху календарния кръг, ще получим интересно изображение, при което Червеният цвят на Зимата се среща с белия цвят на Пролетта точно в дните през които българите празнуват началото на Пролетта. Това са дните около Тодоровата неделя, през които на Петльов ден се прави жертвоприношение на петел, на Зарезан се зарязва лоза, правят се Кушии, а на Кукеров ден и Сирни заговезни се гони злото с маски и огън. Вероятно в миналото именно през тези няколко междинни дни са се завързвали и мартениците, като след приемането на християнския календар, обичаят е прикачен към 1 март. При това, като знаем, че зимата е била сезон, през който се е воювало със злото (студа), можем да приемем, че Тодоровата седмица е била седмица през която българските колобри от войни срещу студа са ставали маговете събуждащи природата. За обикновения българин, това са били дни през които е ставал преход от зимата, през която има много празници с много магии, към пролетта през която има много войни.

В такъв случай червено-бялата мартеница е средство показващо на злите сили, че хората и природата са защитени. Мартеницата указва също така и преходния период през който българите в миналото са преминавали от магове във войни, период през който природното зло – студът, е било заменяно с природното добро – топлината, но същевременно човешкото зло – войната, е заменяла спокойствието на зимата, през която не се е воювало.

 

Литература:

  1. „МАРТЕНИЦА”, ОТ УИКИПЕДИЯ, СВОБОДНАТА ЕНЦИКЛОПЕДИЯ
  2. „ПО ПОВОД НА ЕДНА МАРТЕНИЦА ОТ ИНДИЯ”, http://missionpossible.blog.bg/history/2010/11/05/po-povod-na-edna-martenica-ot-indiia.630209
  3. “БЪЛГАРИТЕ И ПОЛУОСТРОВ ХИНДУСТАН”, АЛЕКСАНДЪР ИЛИЕВ, ИЗД.”ТАННАКРА ИК”, СОФИЯ, 2006
  4. “ВЪРХУ СЕМАНТИКАТА И ЗНАЧЕНИЕТО НА МАРТЕНИЦАТА”, И.Т.ИВАНОВ - http://protobulgarians.com/Statii%20za%20prabaalgarite/Martenitsata.htm
  5. “ЛЕГЕНДАТА ЗА МАРТЕНИЦАТА И ПО КАКЪВ НАЧИН ТЯ Е СВЪРЗАНА С ПРОИЗХОДА НИ” - http://samoistina.at.ua/2/martenitsa.htm
  6. МИТРАИЗМЪТ НА ДРЕВНИТЕ БЪЛГАРИ”, А. АЛЕКСИЕВ - ХОФАРТ, ИЗД.”ТАННАКРА ИК”, СОФИЯ, 2009
  7. ЕТНОГЕНЕЗА И МИГРАЦИИ В ЕВРАЗИЯ, ПРЕЗ ДРЕВНОСТТА И РАННОТО СРЕДНОВЕКОВИЕ И МЯСТОТО НА ДРЕВНИТЕ БЪЛГАРИ В ТЯХ”, Ж.ВОЙНИКОВ, http://www.bulgari-istoria-2010.com/booksBG/proizhod_na_prabulgarite.pdf
  8. “RAKSHA BANDHAN”, FROM WIKIPEDIA, THE FREE ENCYCLOPEDIA
  9. “РАКША-БАНДХАН”, МАТЕРИАЛ ИЗ ВИКИПЕДИИ - СВОБОДНОЙ ЭНЦИКЛОПЕДИИ
  10. “UPANAYANA”, FROM WIKIPEDIA, THE FREE ENCYCLOPEDIA
  11. СИМВОЛИКАТА НА ЧЕРВЕНИЯ КОНЕЦ” - http://www.btv.bg/news/story/13431

Copyright © 2009-2016 Daniel Iliev