Видите ли кукери да хлопат с чанове, нестинари да пристъпват по жарава, коледари да благославят, лазарки да пеят, кушии да се вихрят, мартеници да се засмеят помнете, че в тях е духът на дедите - Българите!
   

 

ЗАЩО ЛИПСВАТ СЛЕДИ ОТ АЛТАЙСКИЯ БОГ НА НЕБЕТО ТАНГРА (ТЕНГРИ) СРЕД БЪЛГАРИТЕ ?  

Иван Танев Иванов

http://protobulgarians.com/Zashto%20lipsvat%20sledi%20ot%20tangra.htm

 

В много български учебници по история все още пише, че по време на езичеството древните българи почитали като върховен бог тюркския бог на небето Тенгри. На пръв поглед - разсъждава се ясно и логично: тюрките са вярвали в бог Тенгри, прабългарите били тюрки, следователно, и прабългарите са варвявали в Тенгри. Даже се привежда и едно пряко “доказателство” - един лошо запазен надпис на гръцки език върху каменна плоча от Мадара, на която се чете: “кана сюбиги омортаг от бога владетел ..… беше..…и направи жертвоприношения …таггран… ичиргу … ” [Овчаров, Д. Омортаг кана сюбиги, от бога владетел на българите. Център за изследване на българите. София. 2002, Стр. 109]. Основавайки се на недоказаната тюркска аналогия, от този почти изтрит до безсмислица надпис авторите правят извода, че върховният бог на прабългарите бил Тенгри, в прабългарски вариант Тангра. Този извод е до такава степен втълпен в главите на съвременните българи, че даже тези от тях, които приемат иранския произход на прабългарите, вярват в тази хипотеза, което е абсурдно.

Знае се, че самата дума Тенгри не е от тюркски произход [Зарубежная тюркология. Москва, 1986, вып. 1, стр. 75]. При ранните алтайци (хуни, сянби) и по-късните техни производни тюрки и монголци, названията на този бог (Ченли, Тенгри, Тегри, Тигър, Деер, Тенгер) означават просто “небе” и най-общо “бог”, без да се указва кой конкретно. Тюрките и монголците обаче са имали много и то конкретни богове, всеки със свое име. Например, техните главни богове се наричали Улген, Умай и Хормуст (името е предадено максимално близко до първичния ирански оригинал). Сред другите им богове, важно място е заемал бог Ерлик (злият бог на подземното царство). В митовете на алтайците, записани от В. В. Радлов, върховният бог се казва Курбустан-хан (Хурмузда при монголците, при бурятите – Хурмуз). Хормуст е иранския Ормузд, Ахура Мазда, който дошлите от изток ранни алтайци заимствали от местните индо-иранци. В този смисъл твърдението “прабългарите вярвали в бог Тангра” е равносилно на мисълта “прабългарите вярвали в бог Бог.” Естествено, че са вярвали в богове, а не в караконджоли, но в кои богове – Улген, Умай, Хормузд, Ерлик или някои други?

Освен главни, тюрките и монголците имали и многобройни второстепенни божества. Ето някои от тях: Атага тенгри хан (бог на злото), Хисага тенгри хан (бог на имота), Дайсун тенгри хан (бог на войната), Багатур тенгри хан (бог на храбростта), Дархан Гуджир тенгри хан (бог на ковачите) и т.н. Багатур е иранска дума, означаваща боец-конник, заимствана от дошлите от изток ранни алтайци от местното иранско население в Алтай.  В тези наименования “хан” не означава титла на държавен владетел, както ни се втълпява, а обръщение към уважавано лице, нещо като “господин”. При монголците имаме второстепенни богове от вида Монхе-тенгри, Ерхету-тенгри, Дегере-тенгри, Милиян-тенгри и т.н. Тюркистите - привърженици на хуно-тюркския произход на прабългарите ще трябва да ни накарат на асимилираме не само Тангра, но и целият този многоброен пантеон от божества, особено главните богове на тюрките и монголците Улген, Умай и Холмуст. Понеже това изглежда  невероятно трудна задача при липсата на всякакви доказателства, тюркистите твърдят, че древните българи били монотеисти и вярвали единствено в Тангра. Това обаче е нелепо твърдение, понеже е всеизвестно, че единственият (почти) монотеистичен народ в миналото са били евреите. Всъщност, даже и те са имали два бога, Йехова и Сатана.

Между другото, древните тюрки никога не са споменавали името на своите богове без да добавят една думичка, изразяваща уважение, почит. Тази думичка е “хан”. Те са казвали “Умай-тенгри - хан” на своя главен бог Умай. С тази думичка “хан” те са се обръщали и към своя племенен вожд, също и към своя баща или дядо. При тюрките, монголците, китайците, даже японците, думичката “хан” или “сан” е означавала просто “господине, господарю”. В този смисъл Умай-тенгри хан означава “многоуважаемият и достопочитаем бог Умай”. До XIII-ти век думата “хан” не е означавала титла на държавен владетел при никое хунско, тюркско или монголско племе, за която цел те са използвали термина “каган” или по-рядко “хакан”. Ченгиз хан (господин Ченгиз) е имал владетелската титла “хаган” до момента когато неговите войски превземат Китай (началото на XIII-ти век). Тогава Ченгиз обявява, че е притежател на новата владетелска титла “хан”, която от този момент насетне става мечта за много владетели. Титлата “хан” беше натрапена и на Аспарух (VII-ми век !!) по същата желязна логика: върховната титла при тюрките е хан, прабългарите са тюрки, следователно и тяхната върховна титла е хан. Да, ама не! Защото прабългарите не са тюрки и защото самите тюрки са имали друга титла до XIII-ти век. Да оставим настрана въпроса, че от гледна точка на тюркологията измисленият израз “хан Аспарух” звучи неправилно, правилният израз е “Аспарух хан”. От същото правило се получава изразите: Чингис хан, Мустафа паша, Омур бей, Ахмед ага тъмрашлията, Евлия челеби, Кемал ататюрк и т.н. Всъщност, върху медалиона на Омортаг пише: CANЕS УВНГI ОМОРТАГ, а не ОМУРТАГ ХАН. Всъщност, Омортаг означава кан Омор, възкачил се на престола в годината на коня (ТАГ) и едва ли ще означава "омуртаг", което е "яйце" в тюркските езици.... Представете си само - зала, пълна с народ. Влиза владетелят и някой извиква: всички на крака - влиза Яйцето!

Против изкуствения прочит на указания каменен графит от Мадара могат да се представят и чисто филологични възражения. Действително, в старогръцкия език обикновената гамма γ предава звука Г, а двойната гамма γγ — носово Г [ŋ], близко до “НГ”, но не точно “НГ”, а "ГХ" както е в гръцкото "его" -аз. В днешния гръцки местоимението “АЗ” се пише eggo и се произнася ЕГХО с гърлено “Х”, а не ЕНГО.  Още в средногръцкия (византийски) гръцки език, двойната гама е загубила своята назалност и се произнасяла като просто “Г”. Например, името на киевския княз Игор, баща на враждебния на България Светослав, е записвано на гръцки като ’Іγγορος или ’Іγγωρ. Обаче с кирилски букви това име се изписва като Игор и така се произнася – Игор, а не Ингор. Така че, изразът TAGGRAN най-вероятно се е произнасял като “тагхран” с по-гърлено “ГХ”. Установено е, че при прабългарите е имало подобни гърлени звуци ГХ, КХ, ХТ, както при индоарийците. Например, в Първото българско царство Тетово се е произнасяло като Хтетово. Най-вероятно, авторът на графита се е опитал да предаде подобен гърлен звук с двойна гама и сигурно е успял за своите тогавашни читатели. Ако той е трябвало на изпише името на второстепенния бог на алтайците Тенгри, той е можел да направи това по прекрасен начин, ползвайки съответните букви от гръцката азбука - TENGRI, без да прибягва до двойна гама. От друга страна, ако авторът действително е имал намерение на запише името на алтайския бог Тенгри, той не е имал никаква нужда да внася назалност чрез двойна гама, защото в тюркските езици липсват носови гласни и Тенгри се произнася ясно и отчетливо като TENGRI, а не като TÊNGRI.  

На трето място, съществуват няколко раннобългарски надписа-графити, в които се говори за бог, но никога не се споменава името му, което обикновено е религиозно табу за много народи. Едва ли в този надпис ще е споменато името на бога, по-вероятно се споменава името на жертвеното животно.  Може да се предположи, че първата част на тази дума, “таг -” означава “кон”, т.е. посочва се вида на жертвеното животно. Ако вземем пред вид, че жертвоприношението е извършено от канас ювиги Омуртаг, който е владетел и върховен жрец (колобър) можем да очакваме, че той най-вероятно е принесъл в жертва коне, а не кокошки. Употребата на двойна гама вместо единична идва да покаже, че звукът “Г” в тагран (коне) е по-особен. Действително, думата за кон при прабългарите се среща в няколко разновидности: ТАГ, ТЕКУ и ИМЕН ШЕГОР, което означава, че крайната съгласна е била нещо средно между “Г” и “К”. Може би именно този звук е запазен при днешните украинци, които казват “болхари” вместо “болгари”.

 По всичко изглежда, спекулациите с името на този въображаем бог Тангра (Тенгри) са една  отживелица от господстващите доскоро и с нищо неподкрепени представи за тюркския произход на древните прабългари. Напротив, има голям брой убедителни доказателства, че известният ирански пантеон от богове-небесни светила (Слънцето и Месеца заедно с петте видими с просто око планети) играе главна роля и в религията на прабългарите. Византийските хронисти Теофан и Скилица, както и Теофилакт Охридски и Йоан Екзарх пишат, че в дохристиянски времена българите са почитали Слънцето, Месеца и другите звезди и са имали религия подобна на тази на иранските скити.

Ето какво конкретно казва Теофилакт Охридски, византийският архиепископ на Цяла България: “.... когато тоя народ (аварите) се изтегли, дойде друг, още по-беззаконен и свиреп, така наречените българи, от скитските предели; той като премина през реката, наречена Истър (Дунав), дойде като тежък бич, изпратен от Бога върху западните краища (на империята). Те не познаваха името на Христа и със скитското си невежество служеха на Слънцето, Месечината и други звезди. Имаше и такива, които принасяха жертва (на или без на ?) кучета. Дотолкова се беше помрачило тяхното безумно сърце, че почитаха тварите, вместо техния творец. И понеже покриха цялата илирска страна, старата Македония, дори до града Солун и част от старата Тракия, именно около Боруй (Стара Загора), казвам и Филипопол (Пловдив), както и планинските до тях местности, те се настаниха като същински жители на тая страна”. В този документ, висшият византийски сановник нарича древните българи скити, т.е., северо-иранци (“скитско невежество”) и изброява техните главни богове: Слънцето, месечината и другите звезди, т.е., главните ирански богове. Къде в този документ са главните тюркски богове Улген тенгри хан, Умай тенгри хан, Хормузд тенгри хан? Или може би общобългарският (Охридски) архиепископ, макар и византиец, е бил невежа, или заблуден от невежи съветници или явен глупак та е вписал не главните тюркски богове, а тези на иранците? Едва ли.

След всичко казано, никого не би очудило твърдението, че  т.н. “главен бог Тангра” на древните българи не е оставил никакви следи в песните, приказките, митологията, езика, религията именната система и психологията на средновековните и съвременни българи. В пълен контраст спрямо него, друг един бог, Хърст, който е  действително доказан бог на прабългарите е оставил реални и значими следи по българското землище. Този бог съответства на иранския бог Хорст - Слънце, който е тачен и при близките до прабългарите племена на аланите. По време на образуване на Киевската Русь (края на X-ти век) иранският бог Хорст вече е възприет и от източните славяни, наред с още много други ирански богове, като Даждбог (иранския Датар), Симаргл (вълшебната птица-бог при иранците) и др. Даже руската дума “хорошь, хорошо” произлиза от името на бог Хорст и означава “слънчев, красив”. По същия начин е образувана и българската дума “хубав - слънчев”, от кратката форма “Ху” на името на слънчевия бог при авестийците, Хвар.

В своята статия [Старобългарското езичество: Мит, религия и фолклор в картината за свят у българите. В. Търново: ВТУ, 2000, 240 с.], Анчо Калоянов привежда следните топоними и антропоними от типа Хърс като особено важно доказателство за присъствието на бог Хърс в пантеона на старобългарското езичество:

1. ХРЪСОВО - "сь хрьсовам селиштемь" в грамота на сръбския крал Стефан Урош II Милутин за манастира "Свети Георги" до Скопие от 1300 г. (по нейно копие от втората половина на ХIV век); локализира се по долината на Вардар около Туренско поле, а се отбелязват две села с името Хърсово в Кукушко (дн. Херсон в Гърция) и Мелнишко.

2. ХЪРСОВО - град в Северна Добруджа, на левия бряг на р. Дунав, днес в Румъния. Първото сигурно споменаване на този град е в географска карта от 1507 г. Според османски документ от 16 век е вилает, принадлежащ към Силистренски санджак, а преобладаващата част от неговото християнско население е било българско. Приема се, че името му произлиза от “личното име Хърс или Хръс”.

3. ХЪРСОВЧА - село в Пиротско според протокол на софийския кадия от 1550 г.

4. ХОРЬСОВА - село Хърсово, Горноджумайско, споменато в османски регистър за скотовъдите от 1567 г.; принадлежащо на каза Татар Пазар.

5. ХРЪСГРАД - каза Хръсград (Разград) в османски регистър на пастирите скотовъди от 1573 г.

6. ХЪРСОВО - село Хърсово, Разградско, принадлежащо към каза Хръсград (в същия османски регистър от 1573 г.)

7. ХЪРСОВО - село Хърсово, Шуменско, принадлежащо към каза Провадия (в същия османски регистър от 1573 г.). Посочването на селище с това име в пределите на Провадийско показва, че днешното село Хърсово, Шуменско, е старо, а не е заселено от пришълци от Хърсово, Разградско, както твърди Димитър Маринов в "Народна вяра и религиозни народни обичаи" (СбНУ 28, с.290).

8. ХЪРСОВО - село Вресово, Айтоско, споменато през 1636 г. в пътните бележки на поляка Освиецим като Hirsovo.

9. ХЪРСОВО - село Хърсово, Мелнишко, в подножието на Пирин.

10. ХЪРСОВО - село Присово, Великотърновско, което по предание някога се е наричало Хърсово. При чумна епидемия то било напуснато и жителите му се заселили в Райково селище, в източния край на Дълга лъка.

11 - 15. Атанас Илиев привежда като производни от старобългарското "хръсъ" четири селищни имена в Румъния - Hвrsa и Hвrsesti в околия Прахова и Hвrsova и Hвrsoveni в околия Васлую.

            По-нататък Анчо Калоянов привежда следните имена на местности от типа Хърс,  известни от изследванията по ономастика само върху половината от българското етнично землище:

1. ХЪРСУЛГРАД - градище в землището на село Кипилово, Еленско, близо до прохода Вратник в Източна Стара планина; по предание крепостта била превзета с хитрост като към нея били изпратени кози със запалени свещи на рогата.Според Д. Цончев с името ХЪРСОВГРАД се нарича котловината до извора на река Сайганица.

2. ХЪРЦОВЕЦ - ХЪРЦУВИЦ - дол към река Камчия на 5 км. южно от Велики Преслав.

3. ХЪРСОВА МОГИЛА - връх с гори на 5 км. северно от с. Голяма Желязна, Троянско, за името на която Николай Ковачев предлага връзка с изчезнало лично име Хърсо.

4. РЪСЬОВИЦА - гола каменна чука на един километър северно от село Попинци, Панагюрско, за чието име Йордан Заимов предполага, че е по изчезнало лично име Ръсьо, а то от Хръсьо.

5. РЪСЕВИЦА - местност южно на 2 км. от Каменица, Пирдопско, чието име според Йордан Заимов идва от изчезнало лично име Ръсе, а то вероятно от гр. Xrisos' 'злато'. Корекцията, която прави по-късно при същото име в Панагюрско, позволява към топонимите от типа Хърс да привлечем посочените тук още Ръсева глава в Г. Коритен и Извор, Кюстендилско, село Ръсово, Кюстендилско, Ръсовица при Мала Раковица и при Клисура, Софийско, Ръсовец, извор в село Лесура, Врачанско, Ръсово орнище при Витан, Годечко. Към тях трябва да прибавим и Ръсовец, каменист склон при Громшин, Михайловградско, Ръсов лъг, ниви в землището на Винище и ливади в землището на Горна Вереница, Михайловградско.

            По-горе бяха посочени антропоними от типа Хърс. Други антропоними от този вид са имена като Хрус и Хрусан, многократно документирани в османски регистри след ХV в. и то от Беленско, Свищовско, Великотърновско. Към типа Хърс принадлежи и името Херсович - споменато в предание, чуто от Бенедето Рамберти през 1534 г. при Харманли: "Някой си слуга на име Никола Херсович (Nicolo Chersouich), казват, убил край този извор крал Вукашин (Re Vcassin)." (СбНУ 55, с. 169). В "Български именник" Йордан Заимов посочва, че личното име Хърсо е известно от 15 век, а Хръс - от 13-14 век. В османски документ от втората половина на 16 век се споменава Хърсю Терзията от каза Варна (от Каварна или Кранево), а в списъци на католическите свещеници се срещат Стоянка Хърсова, Маргарита Хърсова и Вучо Хърсов от Пет кладенци, Свищовско (1626 г.) и Недо Хърстов, Харс Братанов, Харс Чобанов Станчо Харзов в село Беляне, Свищовско (1637 г.).

С тези многобройни примери с топоними и антропоними от типа Хърс се обяснява и връзката на названието на етнографската група хърцои с името на бог Хърст. Названието хърцои означава "хора на Хърс", "хърсови хора", доколкото обитаваната от етнографската група територия е на северозапад от Плиска. В нейния ареал се намира западният представителен център на столицата Плиска, който се разполага при днешния град Бяла и ранносредновековното землено укрепление на север от с. Стърмен, на границата със землището на село Ботров (Боготрово).

Подобно на прабългарският бог Хърст, славянският бог Перун също е оставил следи като лични имена (Перун, Перуна), топоними (Перунград, Перунево), имена на растения (Перуника), на планини и др [Йордан Иванов, Культ Перуна у южных славян, 1904]. Друг славянски бог, Велес – бог на скотовъдите също е оставил топонимни следи като град Велес, с. Влас.   

Съгласно надписа върху бронзовата розета от Плиска, богът на гръма и светкавиците при прабългарите (Юпитер, владетелят на четвъртъка), се е наричал Анишър. Това название почти съвпада с името на същия бог при древните акадци и асирийци - Аншар. Дали прабългарският бог на гърма Анишър е оставил някакви следи? Естествено, защото е бил реално почитан бог. В българската митология, в народните песни, приказки, легенди и митове, планетата Юпитер се нарича Янкул, което е фонетична разновидност на Анишър. Има и много мъжки имена Янкул, фамилни имена Янкулов. Нещо повече. Първото българско царство е било толкова обширно, че на север е граничело с бъдещите полски славяни, а на юг е включвало земята на днешните албанци. В известната книга “Historia Polonica” (1460 г.) написана от Ян Длугош  се казва, че в езически времена полските славяни наричали Юпитер Yęsza (Йенша) [Мифы народов мира. Энциклопедия. Гл. ред. Токарев С. А. Том 2, К-Я. Изд. Советская Энциклопедия. 1982. Москва. Стр. 454]. В съвременния албански език, денят на Юпитер – четвъртъка, се нарича “e Enjte -денят на Енйете” - денят на Анишър. Тези названия, полското Yęsza и албанското Enjte могат да се разглеждат като пряка заемка на името Анишър от езика на прабългарите. 

Горните факти показват, че митологичната фигура Анишър е съществувала реално в религиозното съзнание на ранните българи.  Също както имената на реално почитаните богове Хърст, Перун и Велес, Анишър - Янкул също е оставил следи в историческата памет на българите и съседните народи. 

За разлика от тях обаче, в българските земи и около тях обаче няма нито един топоним, хидроним, омоним или антропоним, който поне малко да прилича на името на прочутия “главен бог Тангра” на управляващия народ в ранна България. Няма и никакъв празник за Тангра, а има толкова много празници наследени от прабългарите. Празници като Игнажден, Бъдни вечер, Малка коледа, Трифон Зарезан, конните надбягвания на Тодоров ден, петровското пиле на Петровден и оставянето на първия сноп при започването на жетвата са доказани прабългарски обичаи. Те са били в последствие възприети от българските славяни и са обвързани с църковната и фолклорна традиция на съвременните българи.  

По особена е позицията на П. Добрев, който допуска, че думата Таггран от мадарския надпис може да отговаря на хипотетичен бог с име Тангра, но това не е тюркския бог Тенгри, а прабългарски бог на гръмотевицата. Той се обоснова с това, че при много индоевропейски народи думата за гръмотевица е звуково подобна - "тандра, thunder, donner и др." Съгласно розетата от Плиска и следите в езиците на съседните народи обаче, при прабългарите действително е имало бог на гръмотевиците и това е универсалният индоевропейски бог на гръмотевиците - планетата Юпитер, но той е носел друго име, Анишър-Янкул-Йенша, Ените - съответстващ на асиро-вавилонския бог на гръмотевиците Аншар.

Накрая, нека не забравяме, че българският език е един от старите писмени езици в Европа. В старобългарския, кирилометодиев език има много следи от езика на прабългарите. Освен стотиците ирански думи като азъ (аз), ренкъ (цвят), кордъ (меч), багатур (господин, големец), сурикъ (червено-кафяв цвят), санъ (височина, ранг в обществото), шоитра (шатра), прьси (гърди), асеман (небе), биле (билка), церя, церител (лекувам, лекар), кънига, белег, боила и т.н. и т.н., в него са включени и много религиозни понятия на прабългарите. Това са:  КАПЬ (лице, може би езическа икона), КАПИЧ (капище, езически храм), КОЛОБЪР (езически жрец, свещеник), ЯНКУЛ (название на главния бог-планета, Юпитер), ЯНА (название на планетата-бог Венера), ВЕШ (название на планетата-бог Месечина). Останали са и религиозни названия, които макар да изглеждат славянски, все пак са езически: TPЋБА (езическо жертвоприношение), TPЋБИЩЕ (езически храм, капище), TPЋБИЩbNЪ (езически), TPЋБNИK (жертвеник, олтар), TPЋБbNЪ (принесен в жертва). Чудно обаче, името Тангра никъде не се среща в старобългарската литература! А това, според привържениците на тангризма, е име на главният бог на управлявалите два века преди християнизацията прабългари! Къде е потънало то? Между другото, никъде не се среща и титлата "хан", макар че има десетки други по-стари и по-нови титли. И тя също е потънала някъде.

В предхристиянското време на Първото българско царство, аспаруховите иранобългари са наричали своите владетели KANAΣYBIΓI. Според последното тълкувание на П. Добрев, което аз подкрепям, "канасувиги" означава "владетел (канас) от бога (уви - ги)". Забележете, че според тази титулатура "бог" на прабългарски език не е Тангра, а "уви", при някои надписи "ефе", родствено на "едфу", както Ел-Балхи съобщава. В много надписи на гръцки титлата "канасувиги" се последва от фразата "от бога поставен владетел", което според доц. Цветелин Степанов е буквален гръцки превод на самата българска титулатура.

 Подобна по смисъл била и титлата на владетеля при тюркските народи и монголците: “владетел, поставен от бога”. Това не бива да ни очудва, защото тази формула е имала почти универсално приложение при огромен брой народи, включително европейски и християнски. Разликата между тюркската титла и тази при прабългарите е, че тюркската се изписвала изцяло и буквално на тюркски език, а за названието на бога естествено се използвала съответната тюркска дума за бог - Тенгри (небе). Например: tängridä bolmuš khan (буквално: станалият чрез небето хан) или tängri jaratmyš qhan (буквално: поставеният от небето хан) [В. Бешевлиев. Първобългарите. Бит и култура. Изд. Наука и изкуство. София, 1981. С. 42 и 113]. Такава е титлата на владетеля Билге, записана в Орхонските надписи (VII-ми век). Титлата при ранните монголци е имала същия смисъл. Например, титлата на Чингиз хан е гласяла: mongka tângri-yin kütchün-dör – владетел (mongka), поставен от богът-небе (tângri). От сравнението на титлите при българските с тези при тюркските и монголските владетели веднага се набива в очи иранският език на прабългарите, защото вместо алтайското Тенгри (небе) употребяват източноиранското Уви (Едфу - Афтоба -Слънце) и вместо тюркското хан употребяват индо-иранското канес (княз). Не случайно, във владетелската титла на ранните българи думичката Тангра е пропусната, просто тя не им е била известна.

Обяснението на горните факти не е трудно да се намери - не би могло да има следи от нещо, което го е нямало. Освен във въображението на някои съвременни тюркисти, “върховният бог Тангра” не е съществувал реално в историята на българите и не е оставил никакви материални и духовни следи в българската история и култура.

 

 

     

Copyright © 2009 Daniel Iliev