Видите ли кукери да хлопат с чанове, нестинари да пристъпват по жарава, коледари да благославят, лазарки да пеят, кушии да се вихрят, мартеници да се засмеят помнете, че в тях е духът на дедите - Българите!
   

 

 

ВЪРХУ ПРАБЪЛГАРСКАТА РЕЛИГИЯ  

Иван Танев Иванов

http://protobulgarians.com/Statii%20za%20prabaalgarite/Religiya%20na%20prabaalgarite.htm 

Съществуват много исторически документи - старобългарски, византийски, арабски и др., които позволяват да се обрисува доста точно картината на прабългарската религия, вида на прабългарските богове и техните названия. В нито един от тях не се казва, че прабългарите вярват в други богове, освен в Слънцето, Месеца и другите небесни светила. Безспорно, най-ценни и подробни са записките на византийският пленник в двора на Омуртаг, християнинът Кинамон, който е описал подробно своите религиозни спорове с българския владетел: “...А тези разни богове, които вие почитате, аз смятам за истински демони. И ако ми изтъквате Слънцето и Месеца и ме карате да се възхищавам от великолепието им, то знайте, че аз им се дивя и ги смятам за творения – слуги, подвластни не само на Бога, но и на нас, хората...”. Същата мисъл на византиеца-християнин у изразена по-нататък и по втори начин: “...Ако вие хвалите Слънцето и Месеца (като ваши богове), аз се чудя на тяхното действително значение. Защото те са всъщност създания и слуги не само на Бог (християнския бог), но и на нас, хората...”. Така казвал Кинамон, на което Омуртаг отвръщал:  ”...Не унижавай боговете ни. Тяхната сила е голяма и доказателство за това е, че ние, които им се кланяме, покорихме цялата ромейска земя...” (Cf. 1931, p. 256-259). От този текст става недвусмислено ясно, че поне за мнозинството прабългари, включително и за управляващия род Дуло, главните богове са Слънцето, Месеца и другите небесни тела.
Византийските хронисти Теофан и Скилица, византийският архиепископ на цяла България Теофилакт Охридски, както и средновековният български учен Йоан Екзарх пишат, че в дохристиянски времена българите са почитали Слънцето, Месеца и другите звезди и са имали религия подобна на тази на иранските скити.
Ето какво казва конкретно Теофилакт Охридски по тази тема: “.... когато тоя народ (аварите) се изтегли, дойде друг, още по-беззаконен и свиреп, така наречените българи, от скитските предели; той като премина през реката, наречена Истър (Дунав), дойде като тежък бич, изпратен от Бога върху западните краища (на империята). Те не познаваха името на Христа и със скитското си невежество служеха на Слънцето, Месечината и други звезди. Имаше и такива, които принасяха жертва (на) кучета. Дотолкова се беше помрачило тяхното безумно сърце, че почитаха тварите, вместо техния творец. И понеже покриха цялата илирска страна, старата Македония, дори до града Солун и част от старата Тракия, именно около Боруй (Стара Загора), казвам и Филипопол (Пловдив), както и планинските до тях местности, те се настаниха като същински жители на тая страна”. В този документ, висшият византийски сановник нарича древните българи скити, т.е., северо-иранци (“скитско невежество”) и изброява техните главни богове: Слънцето, Месечината и другите звезди.
Ценни сведения за езическите богове на българите черпим от малко известната история на монаха Спиридон, където се привеждат думите на Борис-Михаил по повод ослепяването на първородния му син [Исторiя во кратце о болгарскомъ народе славенскомъ. Сочинися и списася въ лето 1792 Спиридономъ Iеросхимонахомъ. Стъкми за издание В. Н. Златарски. Издава Св. Синодъ на Българската Църква. София. Печатница на Ив. Г. Говедаровъ и Сiе. 1900., с. 34]: “После того тоя Борис (в текста погрешно Трiвелiй - Тервел) позна Господа и крестися, и стана христiянинъ онъ первый от болгарскихъ кралеве со всем своим народомъ. По това направи монастиръ близ Охрида и пострижеся в iноческiй чинъ, а на кралевство постави старого сына своего, именем Тербеланъ (всъщност Владимир). И онъ беше юнак на войску, обаче по някое время развратися и возвратися паки на iдолопоклонство. И тогда Трiвелiй паки узе кралевство и сына своего уфати, та му извади очи, пак му рече: “како си загубил душевныx очи твои, та невидишъ светлост вяры Христовы, тако не си достоенъ да гледашъ телеснима очима солнце и мясецъ”. Борис оправдава и обоснова ослепяването на сина си с това, че щом в него липсват духовните очи с които да гледа сиянието на Христос, по същия начин той не е достоен (!!!) да гледа с телесните си очи и Слънцето и Месеца, т.е., старите езически богове. Тук очевидно Борис противопоставя вярата в новия бог Исус Христос на вярата в старите богове, Слънцето и Месеца. С тези думи Борис явно посочва кои са били главните предхристиянски богове на българите - Слънцето и Месеца.

 

Фиг. 1. Портрет на цар Симеон (горе, художник Димитър Гюдженов,  1927 г.) и корона и огърлица върху печат на раннобългарски владетел от Плиска (долу).

Този извод се подкрепя и от най-новите археологически находки в Плиска, направени в периода 2000-2006 г. Съгласно н.с. Янко Димитров - НАИМ-БАН-Шумен, в Плиска са намерени оловни печати с изображение на раннобългарски владетел от езическата епоха, с корона на главата и огърлица на гърдите. Макар и трудно, но знаците и символите върху короната и огърлицата могат да се определят - трилистници на короната и слънца и месечинки по огърлицата (Фиг. 1). Очевидно това са върховни религиозни и в същото време владетелски символи при прабългарите, тъй като се знае, че властта на техния владетел се дава от бог. Върху друг оловен печат на кан Тервел, от двете страни на лика му са поставени шестлъчни звезди.
Така описаната раннобългарска религиозна и владетелска символика се родее или е идентична със знаците за власт при месопотамските и ирански народи. При някои шумерски печати, ликът на владетеля е придружен от две шестлъчеви звезди, символ на върховна власт дадена от небето. След шумерите същият знак - звездата - се среща и в асиро-вавилонски и древноперсийски материали, но при тях се среща само по една звезда [Добрев, П., “Прабългарите. Произход език и култура”, с.189]. У древните шумери знакът " звезда с шест лъча" е символ на небето. Знаци от планетарен характер са били изобразявани и при асирийските релефи (Живко Аладжов, "Паметници на прабългарското езичество"). Например, Ашурназирпал II (883 - 859 пр. Хр.) е изобразен с огърлица, съставена от знаците на Слънце и Месечина; същите знаци стоят и върху стелата от двете страни на главата му. Тези два знака са олицетворение на владетелска принадлежност.
Засега не е ясно дали тези символи на езически богове са ползвани само от един Arabic textраннобългарски владетел или от мнозина. Малко е вероятно обаче отделните владетели да са имали различна символика, още повече, че в по-голямата си част те произлизат от един род и същи род Дуло и в повечето случаи властта се предава от баща на син.
Ценни сведения относно религията на древните българи се съдържат в средновековните хроники, писани на арабски език. В своята Космография [5,6], Захария ал-Газвини (Zakarija al-Qazwini) отделя специална глава за земята на „бурджаните” (дунавските българи), най-вероятно от времето на Омуртаг, когато чрез кораби по Дунава са били прехвърлени войски срещу въстаналите панонски прославяни. В тази глава се казва следното:  

ПРЕВОД: Буржан е обширна земя на север. Денят там продължава четири часа, а нощта – тридесет часа и обратно. Жителите вярват във вярата на магите (magician) и езичниците (pagan). Те са във война срещу славяните и са почти подобни на франките (западноевропейците). Те са също много умели в занаятите и корабоплаването.

Това сведение е писано във времето, когато се прави ясно разграничение между българи и протославяни. За българите (прабългарите) се казва, че са "почти подобни на франките", т.е. антропологичния вид на българите и франките е почти еднакъв. Основната религия на дунавските "бурджани" е посочена като "вяра на магите", с който термин в тази епоха е обозначавана старата религия на партяните и другите източноиранци - поклонници на Слънцето, Месеца и другите важни небесни светила. С партянската дума "маг" са наричани жреците на тази религия. Думата "маг" днес е преминала в много езици и служи като основа за образуване на думите "магия", "магьосник". Посочва се, че сред "бурджаните" има и езичници. Това са вероятно местните протославяни, чийто вярвания в очите на Ал-Газниви очевидно нямат този статут на официална религия, какъвто има "вярата на магите", една от основните религии на Стария свят.
В друг подобен документ на арабски език се дава названието на главния бог на ранните българи, наред с това при другите важни народи от древността. Авторът на този ръкопис е известният хронист от източноиранския град Балх, Ел-Балхи (El-Balhi), роден около 850 г., който пише следното. “ Интересно е, че всички народи имат свое название на Създателя. Арабите го наричат Аллах (Allah) в ед. число, а другите богове наричат Иллах (Illah); персийците го наричат Хормузд (Hormuz), Изед (Ized), Яздан (Yazdan). В Заратуштра той се нарича Хормуз (Hormuz), но аз също така чух названията Ход – ехт (Khod- Eht) и Ход – Борехт (Khod-Boreht), което просто означава Той Самият. Индийците и народът на Синд (дн. Пакистан) го наричат Шита Вабит (Shita Vabit) и Махадева (Mahadeva – велик бог). Тюркският народ го нарича Бир Тенгри (Bir Tengri), което означава “Бог Единственият”. Християните от Сирия го наричат Лаха Раба Куадусса (Laha Raba Kuadussa). Евреите го именуват в техния език Елохим Адонай (Elohim Adonai) или Яхия Ашер Яхия (Ehie Asher Ehie). Елохим значи “бог” на техния език. Аз чух българите да наричат Създателя с името Едфу (Edfu) и когато ги попитах как те наричат своя идол, те ми отговориха – Фа  (Fa). Аз също попитах коптите какво е тяхното име на Създателя. Те отговориха Ахад Шанак (Ahad Shanak)”. [M. Tahir, Le livre de la creation de el-Balhi. Paris, 1899, v. IV, p. 56].
Явно, арабският учен от източно-ирански произход е бил безукорен в научната си обективност. Посочените български названия Едфу и Фа са исторически достоверни и проверими. С доказаната си регионалност тези названия дават възможност за локализация на земята, където арабския учен е “чул” и “питал” ранните българи.
Древните иранци като правило са почитали Слънцето като техен главен бог. Съгласно арабския хронист Массуди (Massudi), в източен Иран е съществувал огромен храм на Слънцето, класифициран като един от седемте най-големи храма в света. В иранския свят са съществували няколко регионални названия на този бог, едно от които съвпада с посоченото от Ал-Балхи древнобългарско название. Първото такова название на Слънцето е на персийски Mithr, aавестийски Mitra, хотаносакски mitra, тохарски (б) mittar, mittarwe – Слънце, слънчев /DA-DT-b/. Друго групово название на Слънцето е авестийски hwar, ховарски yor, калаши  suri, нуристански su, хинди-урду suraj, осетински kxour, язгулемски khovor, сариколи и шугнански kher – Слънце. Съществува и трети начин за назоваване на Слънцето: средноперсийски Ormuzd, Hormuzd, ишкашимски ormozd, remuz, на езика зенак ormozd. Тези три семантични основи са твърде различни от посоченото Едфу. Съществува обаче още един, четвърти начин, с който иранците от района на планината Белур (дн. Памир) са наричали Слънцето: ягнобски aftoba, пущу aftaba, шугнански oftob, гиляндски efteb, язгулемски oftoba, сариколски oftab- Слънце /VS-ETD/. Точно това название практически съвпада с посоченото от Ел-Балхи като древнобългарско название, Едфу. В своя зенит, Слънцето е било наричано в този район с имената Адху и Едх. Съществувал е и епитетът  “еддх” – горящ, искрящ (П. Добрев).
Но не е само това. Близо до планината Белур, във Ферганската долина, все още се среща и думата ФА – идол, кумир, включена в съвременния речник на персийския език на Assadis. Тази дума със същото значение съвпада с посоченото от Ел-Балхи  название на религиозните идоли - кумири при древните българи. Тези сведения посочват, че коренът на религията на древните българи се намират в района на Белур и Хиндокуш. Този извод не е случаен, защото всички данни сочат, че древните българи са живели в този район преди да мигрират към северното Прикавказие. 
Има и веществени доказателства, че известният ирански пантеон от богове-небесни светила (Слънцето и Месеца заедно с петте видими с просто око планети) играе главна роля в религията на прабългарите. Това е бронзовата розета от Плиска, посветена на седемте небесни светила - планети и отбелязана на гърба с типично прабългарския символ IYI. Главният знак Y сочи лъча и надписа, отговарящ на Слънцето, главния бог на прабългарите. Близо до река Българска Морава са намерени две каменни плочи с рисунки на Слънцето и Месеца, до които стои същият прабългарски символ IYI. В ранно-християнските катакомби в с. Мурфатлар, Северна Добруджа са разчетени три прабългарски рунически надписа, два от които са посветени на Слънцето и Юпитер - Анишър (Янкул), а в третия се среща думата ЕФЕ, което е обръщение към прабългарския бог Едфу - Слънцето (P. Dobrev. Universum Protobulgaricum. New York, 1996).
Прабългарските богове - небесни светила са упражнили огромно влияние върху народните вярвания на по-късните българи. До края на XIX-ти век, когато народните вярвания са съхранени в чист вид, Слънцето и Месеца са заемали централно място в народните песни, космогонични представи и митологията на българина. Примерите за това са изключително много и един от друг по-убедителни. Нека приведем само една великденска народна песен от Североизточна България, чиято тържествена мелодия се пее в ритъм на ръченицата, най-характерния за българския фолклор стил. С ненадмината поезия Слънцето се представя като първостепенна природна сила, която на най-тържествения ден в годината (Великден, всъщност денят на възкръсване на природата) дарява здраве, но и в същото време ревниво пази своята власт над хората.

 

 Пуснало Слънце три люлки,
Три люлки – три полюлейки.
На голям ден на Великден,
На личен ден на Гергьовден.
Вървяло старо и младо
За здраве да са люлеят
Всички са редом люляли
Люляли и отлюляли
Дойде ред да са люлее
Хубава мома Петранка
Кога си люлка залюля
Хубава мома Петранка
Люлка са вдигна високо
Високо във небесата.
Тя била много хубава
Слънцето надделявала
Месеца надбелявала.

В предхристиянското време на Първото българско царство, аспаруховите иранобългари са наричали своите владетели "канасювиги", а жреците - "колобри". СпоредТ. Симоката, сродните на прабългарите северни съседи, аварите-ефталити са използвали подобни названия – "каназауци" за своите владетели и "бо-колобър"  (Bookolabrax) за своите жреци. В чувашки се е съхранила думата kalember, kělěpuse– жрец, показваща пряк паралел с прабългарското "колобър". Според последното тълкувание на П. Добрев, което аз подкрепям, "канасувиги" означава "владетел (канас) от бога (уви - ги)". Забележете, че според тази титулатура "бог" на прабългарски език е "уви", при някои надписи "ефе", родствено на "едфу". В много надписи на гръцки титлата "канасувиги" се последва от фразата "от бога поставен владетел", което е гръцки превод на самата титла, както предполага доц. Цветелин Степанов.
П. Добрев търси етимологията на "колобър" в памирското къал – клетва. Според мене, названието колобър, калубар най-вероятно означава “вълшебник, магьосник”. Тази семантика може да се изведе от основата КАЛ на осетинския глагол КАЕЛАЕН (правя магия - инфинитив), прабългарския суфикс “-ба” за образуване на отглаголни съществителни и деятелния суфикс "-ар". Сравни със "сватувам, сватба и сватбар", "жъна, жътва и жътвар". Теофилакт Симокат обяснява аварската титла Bookolabrax с гръцките думи Magox - магьосник и iereux - свещеник, а Фотий [Theophyl. Sim. Ed de Boor, 53, 14-19] нарича bookobra tou magou, т.е,  бокобърът-магьосник!! Това подкрепя нашето обяснение колобър = магьосник, вълшебник. При сродните на прабългарите партяни, названието на свещенослужителите е "маг" - магия, магьосник. Същата дума преминава в гръцки Magox - магьосник, вълшебник. В старобългарския език думата MÀÃÚ също е означавала "вълшебник, магьосник, маг". С други думи, "вярата на магите" и сродната й религия на прабългарите са имала жреци, чието название означава едно и също - "вълшебници, магьосници".
 В руския език присъства странната неславянска дума "колдун" - човек, извършващ тайнствени действия за да повлияе на природните сили или да оздрави човек [Ожегов, С. И. Словарь русского языка. Изд. Русский язык. москва, 1988]. Според Фасмер [Этимологический словарь. С. 288], етимологията на "колдун" (магьосник, вълшебник) не е ясна. Поради общата семантика и еднакви основи (кол - магия) на думите "колдун" и "колобър" може да се предположи, че те са родствени и производни една от друга. Пред вид на силното влияние на старобългарския над староруския език може да се очаква, че "колдун" произлиза от прабългарската дума "колобър" и носи нейната оригинална семантика.
    Езикът на прабългарите е упражнил силно влияние върху старобългарския език и от там върху по-младите славянски езици. Доказателство за това са заетите прабългарски думи книга, печат, врач, сан, капище, боляр, билер и др. в повечето славянски езици. Твърде е възможно, прабългарската дума "колобър" да е оставила още една следа в славянските езици. Думата колебая не е славянска, но се използва в почти всички славянски езици: руски колебать, укр. колiбати, ст.-слав. колябати, болг. колебая, сербохорв. колебати, чеш. kolebati, полски, в.-луж kolebac, н.-луж. kolebas. Освен тази обща дума, във всеки славянски език има по няколко собствени думи с подобно значение. Например в руски това са качать, шатать, колыхать;в български люлея, клатя, в чешки houpat, kolisat, kmitat, rozechvivat и т.н. От глагола колебать в руския език е образувана думата колыбел – люлка, която чисто фонетично има пълно припокриване с колобър. Според Фасмер [Этимологический словарь Фасмера. С. 228] произходът на общата за славянските езици дума колебая е неясен. Откъде идва тази странна неславянска дума "колебая"?
    Пред вид на гореказаното и на пълното припокриване на колыбел с колубар, колобър може да се предположи, че колебая и колыбел произлизат от прабългарското колобър. Тази хипотеза се основава на предположението, че по време на молитвения ритуал, колобрите може да са извършвали ритмични, колебателни движения. Това е възможно, като имаме пред вид, че такава е практиката на съвременните свещенослужители от района на древната прародина на българите - Афганистан, Таджикистан и Пакистан, както и при евреите. Това е очевидно древна традиция в този район на света и пред вид на източно-иранския произход на прабългарите може да е била характерна и за колобрите. От тук вероятно терминът "колобър" се е трансформирал в глагол, изразяващ ритмично-колебателно движение, който по-късно се е разпространил в славянските езици. Вероятно от същия глагол е образувана и руската дума колокол - камбана, пред вид на махалообразното, колебателно движенеие на камбаната.
От своя страна, думата “бо” в аварското название бо-колобър може да е форма на горепосочената раннобългарска дума “фа” – идол, кумир. Но "бо" все пак е аварска дума. Имало ли е в езика на дунавските българи подобна дума. Вероятно да и това би могло да е прабългарската дума ВОИН. Най-големият син на кан Омуртаг се е казвал Енравота, но е записван и като Воин и като Боян. Името Боян е типично раннобългарско и аварско, например - бат Баян и Баян - първият владетел на аварската държанва. Средният син на Симеон също е носел езическото име Боян и християнското Вениамин. Известно е, че той е отхвърлил християнското си име и се държал като магьосник, обличал се в разни дрехи и кожи с което се преправял на различни видове животни. Вероятно той е възприел функцията на колобър. В документите е останал с прозвището Боян-Магесника, т.е. Боян-Колобъра. В старобългарския език, като наследство от прабългарите е останал суфиксът “-ин”, например: боляр – болярин, стопан – стопанин, българ- българин, крамар – крамарин и т.н. Като отстраним окончанието “-ин” от думата ВОИН, получаваме “ВО”, която може да е прабългарски вариант на аварското "бо". Нестабилността на началното Б е характерна и за други прабългарски думи, например: БОУТАУЛ (ВОУТАУЛ) - име върху съд № 21 от прабългарското съкровище от Наги сент Миклош. Следователно, имаме основание да счятаме, че "боян -магьосник, колобър" е фонетична разновидност на "воин", а послената дума произлиза от българо-аварското "во или бо" със значение "кумир или колобър".
Извесна представа за прабългарските езически храмове можем да добием от семантиката на старобългарската книжовна дума ÊQMÈÐHÈÖÀ (КУМИРНИЦА)- езически храм, капище. Други подобни думи са ÊQMÈÐÜHÈÈ ÑËQÆÈÒÅËÜ (СЛУЖИТЕЛ В КУМИРНЯТА) и ÊQMÈÐÎÑËQÆÈÒÅËÜ (КУМИРОСЛУЖИТЕЛ). Тук очевидно става дума за названия не за протославянски, а за прабългарски езически храмове, тъй като основата на тези названия, думата ÊQMÈÐÜ (КУМИР) е прабългарска и означава прабългарски езически идол. Очевидно, прабългарите освен езически идоли (кумири) са имали и езически храмове, които старобългарските писатели са нарекли КУМИРНИЦА, КУМИРНЯ. Известно е даже и прабългарското название на техния езически храм - КАПИЧ, славянизирано на КАПИЩЕ. Ясно е, че най-важната част, основата на прабългарските храмове са съставлявали идолите - кумири, както показва и тяхното славянизирано название - кумирница, кумирня, т.е обособено място - сграда или площад, съдържащ множество кумири.
До същата представа ще стигнем и ако използваме оригиналното прабългарско название на прабългарския храм - ÊAÏÈ× (КАПИЧ). По общо мнение, това название идва от друга една прабългарска дума, ÊAÏÚ (КАП), също съхранена чрез старобългарския език и книжнина и означаваща: 1) лице, образ, икона и 2) обем, съд, вместилище []. Предполага се, че в храма (КАПИЧ) е имало множество идоли с лица, образи под формата на икони или скулптури, всяка една от които се нарича КАП.
 Ако прабългарските кумири са били каменни фигури, те са можели да стоят и на открито, но такива досега не са намерени. По-вероятно е кумирите да са били от малотраен материал, примерно дърво и да са помещавани в специално обособена сграда - кумирница, кумирня, капич. На територията на съвременна България са открити пет предхристиянски храма на прабългарите, които имат строеж максимално близък до този на зороастрийските храмове. Вероятно за тях се отнасят горните славянизирани названия - кумирница, капище. Това разбира се не означава, че сред прабългарите е имало многобройно ядро от зороастрийци. Защото по-голямата част от зароастрийските традиции и религиозна практика имат по-древен източно-ирански характер от самия зороастизъм и прабългарите биха могли да ползват такава традиция и без да са зороастрийци.
В пълен контраст на тези данни за прабългарите, ранните тюрки не са имали изградени храмове и материални идоли, а са могли да ползват всяка една точка от безбрежната степ за да се молят на своите многобройни богове, Умаа - богинята майка на Земята, Тенгри - бога на небето, Хормузда и др. Следователно, не само като религиозна практика и инструментариум, но и като система от религиозни фигури и терминология, прабългарската и тюркската религии са твърде различни.

 

 

     

Copyright © 2009 Daniel Iliev