Видите ли кукери да хлопат с чанове, нестинари да пристъпват по жарава, коледари да благославят, лазарки да пеят, кушии да се вихрят, мартеници да се засмеят помнете, че в тях е духът на дедите - Българите!
к ENGLISH VERSION
   

 

ПРОИЗХОДЪТ НА КОЛЕДА И ВЕЛИКДЕН

 

(Издание 1.0 19980117-19980117)


Християните са научени да приемат, че празниците Рождество и Великден са по същество част от християнската традиция. Фактите обаче говорят, че и двата празника всъщност въобще не са християнски и че и двата празника имат своите корени в култовите мистерии, а именно,  в Сатурналиите, в системата за поклонение на Майката-богиня и на Слънцето-бог. Те са в пряко противоречие със законите на Бог и с Неговата система.

Christian Churches of God
PO Box 369, WODEN ACT 2606, AUSTRALIA
Email: secretary@ccg.org
(Copyright ©1998 Wade Cox)
(tr. 2006)

Този документ може свободно да бъде копиран и разпространяван при условие, че бъде копиран изцяло и без каквито и да е изменения или изтривания. Името и адресът на издателя, както и забележката за авторските права трябва да бъдат включени. Забранено е получаването на пари за разпространяваните екземпляри. Кратки цитати могат да се включват в критически статии и прегледи без да се нарушават авторските права.
Този документ е на разположение от Интернет сайта:

http://www.logon.org и http://www.ccg.org


Произходът на Коледа и Великден [235]

Съвременното така-наречено Християнство празнува два главни празника: Коледа и Великден. Единият е през месец декември, а другият през месеците март или април. В Библията не е посочен какъвто и да е религиозен празник, който да се празнува през декември. Празникът, който Библията заповядва да се празнува през месеците март или април, се нарича Пасха. Тя се пада в март или април, но не се нарича Великден и не се пада в деня, в който чрез изчисления се определя да се пада Великден. Още по-важното е, че в Библията са заповядани и други празници, които също не се спазват. Също така съботата, която е заповядана в четвъртата от 10-те Божии заповеди, не се спазва, а се пази вместо нея денят на слънцето (неделя). Как е станало това? От къде произлиза всичко това? Съответства ли то на Библията? Християнско ли е това? Отговорите на всички тези въпроси могат да бъдат намерени в историята и тези отговори са изключително интересни.

Коледа

Сатурналиите

В древния Рим имало празник, който се празнувал през месец декември. Необходимо е да знаем за него, за да можем наистина да разберем какво се случва по време на Коледа. Този празник се наричал Сатурналии. Това бил празникът на Сатурн, на когото жителите на Лациум, т.е. латинците, приписвали земеделието и уменията, които са необходими, за да има цивилизован живот (Smith’sDictionary of Greek and Roman Antiquities (Речник за гръцките и римските древности на Смит), 2nd ed., London 1851, стр. 1009). Той се падал в края на декември и населението гледало на него като на време за пълно отпускане и веселие. Докато траел празникът съдилищата били затворени. Не се вършела никаква държавна работа. Училищата били във ваканция. Да се започне война се считало за неблагочестиво, а наказването на престъпник се считало за оскверняване (пак там). Робите били освобождавани от тежка работа и им било позволено да носят “пилеус”, който бил знак за свобода. На тях им се предоставяла свобода на словото и били обслужвани по време на специален банкет от своите господари, чиито дрехи те носели (пак там). Всички слоеве на населението се отдавали на пируване и веселие и на размяна на подаръци между приятелите. Хората с по-ниско социално положение давали восъчни фитили на своите висшестоящи. Тълпи изпълвали улиците и, както казва Смит, много от обичаите имали забележително сходство с обичаите на Коледа и сирна неделя (пак там).
На заниманията с хазартни дейности се гледало снизходително от страна на властите, както в по-късни времена се гледало на играта на карти на Бъдни вечер даже и от най-строгите. Цялото население захвърляло тогите и обличало свободно висящи наметала, наричани синтезис, като се разхождали с пилеус на главата. Речникът на Смит твърди, че тази практика напомня за носенето на домино (маски или костюми за дегизиране), на островърхите шапки и на другите видове маскировка, които били носени по време на по-късноте коледни празненства от маскирани актьори и от актьори-пантомими.  Сереите или восъчните фитили или осветителни тела вероятно са били използвани, така както се използват моколите в последната нощ на карнавала. Нашата традиция да палим коледни свещи вероятно произлиза от тази традиция.
На края, с цел забавление по време на частни събирания се избирал цар наужким, в което можем веднага да разпознаем церемонията на Дванайстата нощ (пак там). Ще се сблъскаме с това и по-нататък.
Сър Джеймс Джордж Фрейзър в своето класическо проучване посветено на магията и религията (The Golden Bough (Златният клон), McMillan, 1976 г.) казва, че този цар наужким бил напомняне за някогашни идилични времена, когато царувал Сатурн, и даването на временна свобода на робите по това време, било отглас от предишното време, когато всички били свободни и нещата били справедливи (пак там, ix, стр. 308 и следващите). За римските войници, разположени по времето на Максимиян и Диоклециян край река Дунав, е отбелязано (от Франц Кюмон), че тридесет дни преди празника си избирали помежду си чрез жребий млад и красив мъж, който да наподобява на Сатурн. Те го обличали с царски одежди, за да прилича на Сатурн. Той се разхождал на публични места, съпровождан от свита от войници и се отдавал на своите страсти, независимо колко низки и срамни били те.  В края на период от 30 дни той си прерязвал гърлото върху жертвеника на бога, който олицетворявал. През 303-та година жребият се паднал на войника-християнин Дасий, но той отказал да играе ролята на езическия бог и да зацапа последните си дни с разврат. Той отказал да се поддаде на заплахите на своя командир на име Басус и съответно бил обезглавен от войника Йоан в Дорусторум в петък 20-ти ноември 303-та година, което било в четвъртия час на 24-ят ден от новолунието (Фрейзър, пак там).
След като е публикувано, това историческо сведение се потвърждава от Франц Кюмон когато в криптата на катедралата в Анкона бил открит бял мраморен саркофаг със следния надпис на  гръцки и с характерен за епохата на Юстиниян шрифт:
Тук лежи святият мъченик Дасий, донесен от Дорусторум.
Саркофагът бил докаран там от църквата в Сан Пелегрино през 1848 г., където бил положен под високия олтар и било записано, че бил там през 1650 г. (Фрейзър, стр. 310).
Фрейзър казва, че това хвърля нова светлина върху характера на Господаря на Сатурналиите, древният Господар на Безпорядъка, който първенствувал по време на зимните гуляи в Рим (пак там, стр. 311). Тук ние виждаме докъде достигнали традициите, както и елементите на човешко жертвоприношение, които били характерни за празниците както през декември, така и по време на равноденствието. Християнинът Дасий предпочел мъченическата смърт вместо да участва в тези гуляи.
Тъй като Сатурн бил древен народен бог на Лациум, началото на Сатурналиите се губи в далечната древност (пак там).
Има три предания, свързани с празника.
1.      Празникът се приписва на Янус, който при внезапното изчезване на своя благодетел от човешките обиталища му издигнал на форума жертвеник като божество и разпоредил ежегодни жертвоприношения.
2.      Според Варро празникът се приписва на странстванията на Пеласагите при първото им заселване в Италия. Тогава Херкулес, при завръщането му от Испания, се твърди, че  премахнал поклонението и практиката да се принасят човешки жертвоприношения; и
3.      Трететото предание приписва Сатурналиите на последователите на Херкулес, който установил празника след завръщането си в Гърция.
При двете последни предания виждаме сходство. По такъв начин практиката на този земеделски празник има определени общи елементи с пролетния празник Истър, както ще видим по-нататък. Елементът човешко жертвоприношение, който е общ за всички традиции, може също да се проследи назад във времето и да се стигне до поклонението на Молох като лунния бог Син, а също и на Астарта (вж. статията Златният телец [222]). Този аспект на жертвоприношение се проявява и в поклонението на бога Атис (вж. по-долу).
Издигането на храмове е регистрирано в историческата епоха, като например при управлението на Таций, Тарквиний Супербий, до консулството на един А. Семпроний или М. Минусий (497 г. сл. Хр.) или по времето на Т. Ларсий предната година. Изглежда, че на различни етапи церемониите били пренебрегвани или изопачавани и след това съживявани и разпространявани (пак там).
Първоначално Сатурналиите се падали на 14-ия ден от календите на януари. При въвеждането на Юлиянския календар празникът бил продължен до 16-тия ден, което предизвикало объркване сред по-невежите, и император Август постановил, че три цели дни (а именно: 17-ти, 18-ти и 19-ти декември) трябва да бъдат считани за свещени за всички бъдещи времена (пак там).   Неизвестен властник прибавил четвърти ден, а Калигула прибавил пети ден, наречен “Ювеналис”. Същият след време отпаднал от употреба, но по-късно бил възстановен от император Клавдий.
Строго погледнато, през периода на Републиката само един ден бил посветен за религиозно съблюдаване. Празненствата обаче траели за много по-дълъг период. От гледна точка на историята, Ливий говори за първия ден на Сатурналиите (Liv. xxx, 36). Цицерон пише за втория и за третия ден (ad Att., v 20; xv 32). От Новий нататък (Attelanae) се употребява изразът “седем дни на Сатурналиите”, като тази фраза се използва също и от Мемий (Macrobius, i, 10) и Марциал (xiv, 72; сравни със Smith, пак там). Марциал говори също и за петте дни, разпоредени от Калигула и от Клавдий.
Тези пет дни имат освен това и древно календарно значение.
Смит казва, че в рамките на този период имало всъщност три празника:
1.    Самите Сатурналии започвали на 17-ти декември (16-тия ден от календите на януари).
2.    Следвали Опалиите (14-ти от календите на януари или 19-ти декември), които в древността съвпадало със Сатурналиите. Двата празника заедно траели пет дни Този празник се празнувал в чест на Опис, за която се твърдяло, че е съпругата на Сатурн. Първоначално празникът се празнувал в същия ден като Сатурналиите и по такъв начин темата за Майката-богиня и любовница се вижда в произхода на празника. Ще се сблъскваме с тази тема навсякъде. Последователите на Опис изпълнявали своите оброци седнали и докосвали земята, на която тя била богиня (Smith, пак там, art. Opalia, стр. 835).
3.    Шестият и седмият ден били дните на Сигилариите, които носели името си от малките глинени фигурки, които се излагали за продан в този период като играчки, които да бъдат давани като подаръци на децата.
По такъв начин целият период траел от 17-ти декември до 23-ти декември при Юлиянския календар, когато на децата се давали подаръците.
Сега ще продължим напред с цел по-добре да  изучим религиозните идеи в основата на тези празници. Общите неща в традициите на празниците са твърде очевидни, за да ги пренебрегваме.

Небесната дева като Майка-богиня

Фрейзър отбелязва, че:
Култът към Великата Майка на Боговете и нейния любовник или син бил много популярен по време на Римската империя (v, стр. 298 и следващите).
От надписа узнаваме, че двамата (като Майка и любовник или като Майка и син) получавали божествени почести не само в Италия, но също и във всички провинции на империята—особено в Африка, Испания, Португалия, Франция, Германия и България (пак там). Техният култ надживял установяването на християнството от Константин.
По такъв начин символизмът на Небесната Дева и на нейното бебе, които били публично празнувани всяка година, не са с християнски произход. Те произлизат от религията на Майката-богиня, която е много древна. Ще говорим повече по този въпрос по-нататък.
Фрейзър отбелязва, че Симах описва празника на Великата Майка. Във времето на Августин нейните женствени свещеници все още правели публични процесии по улиците и площадите на Картаген и подобно на калугерите-просяци от Средните векове просели за милостиня от минувачите (пак там, сравни S. Dill Roman Society in the Last Century of the Western Empire (Римското общество в последния век на Западната империя), London, 1899 г, стр. 16; и Augustine City of God (Августин, Божият град), vii, 26).
Гърците от своя страна отхвърлили по-варварските ритуали в полза на сходните, но по-нежни ритуали на култа на Адонис (пак там). Фрейзър казва, че същите особености, които шокирали и отблъсквали гърците, били онова, което привличало римляните и варварите от запада (пак там, стр. 298-299).
Екстатичните налудни състояния, които погрешно се считали за божествено вдъхновение, обезобразяването на тялото и теорията за ново раждане и за опрощаване на греха чрез проливането на кръв, всички те имат своя произход във варварството (пак там).
Фрейзър счита, че техният истински характер бил често замаскиран под  благоприличното наметало на алегорията и философската интерпретация, което привличало по-културните измежду тях към неща, които иначе биха могли да ги изпълнят с ужас и отвращение. Съвременното Петдесятничество черпи своето вдъхновение от идеите зад тези религиозни празненства.
Религията на Великата Майка била само една от множеството подобни източни религии, които се разпространили из Римската империя и примамвали европейците. Според Фрейзър това постепенно подронило цялата тъкан на древната цивилизация.
Цялото Гръцко и Римско общество били основани върху идеята за подчинението на индивида на държавата и целият живот на човека бил посветен на увековечаването на обществото. Ако някой се отдръпвал от върховната жертва, тогава на никой не му идвало наум, че съответният човек може да действа, воден от други, а не от долни подбуди.
Религиите от Изтока учели противоположно учение. Те вменявали общението на “Душата” с Бога и нейното вечно спасение като единствена цел на съществуването и в сравнение с това просперитетът или даже самото съществуване на държавата били нещо незначително.
Неизбежна последица от тази егоистична и неморална доктрина била индивидът да бъде все повече и повече отвлечен от службата в полза на обществото и да се съсредоточи в индивидуалното—едно презрение към настоящия живот.
Злоупотребата с тези учения-мистерии или източни религии и прилагането им в гностицизма, когато бъде поставена върху библейския разказ за Божия град като духовна постройка, щяло да има бедствени последици за подредбата на обществото. Това довело до разхлабване на връзките между семейството и държавата и като цяло да разпадане на политическото тяло на държавата. Обществото имало тенденцията да се отдръпва в своите индивидуални елементи, а от там във варварството. Цивилизацията е възможна единствено посредством активното сътрудничество на индивида и подчиняването на интересите на индивида на интересите на общото благо (пак там, стр. 301).
Хората отказвали да защитават страните си и дори да продължават рода си чрез аскетично безбрачие (пак там, вж. също статиите Вегетарианството и Библията [183] а също и Виното в Библията [188]).
Фрейзър настоява, че тази фикс-идея продължила за период от хиляда години. Той твърди, че нещата се променили едва към края на Средновековието с възраждането на римското право, на философията на Аристотел и на древното изкуство и литература и с възприемането на по-здравословни и по-човешки възгледи за света. Фактическата истина е, че ако истинският библейски модел беше приложен на практика, такъв проблем нямаше да съществува. Проблемът произтекъл от източните мистерии, съчетани със системата на гностицизма, и този проблем днес е още по-разпространен. Фрейзър настоява, че приливът на това източно нашествие най-после се обърнал и все още се оттеглял. Той греши в това отношение, въпреки че наред с това е съгласен, че лошото управление и една пагубна финансова система са две основни причини, които поразяват цивилизациите, както направили с Турската империя по негово време.
Ще разгледаме последиците от религията на Великата Майка и на системата на Митраизма и приложението им под влияние на гностицизма в християнството, за да видим, че те все още са налице по-силно от всякога и в по-изтънчени форми. При все това, голяма част от присъщите им от древността проявления са същите.

Митра

Едно от божествата, които си съперничели за поклонение на запад, било персийското божество Митра.
Огромната популярност на този култ не трябва да се подценява. Паметници, посветени на тази система, са пръснати по цялата Римска империя и директно в Европа (карта за разпространението на паметниците може да се намери в книгата на David Ulansey The Origins of the Mithraic Mysteries (Произходът на Митраическите мистерии), Oxford, New York, 1989г., стр. 5).
Това бил таен култ, чиито мистерии никога не били записани и затова точно какъв е бил техният ритуал се знае малко, освен онова, което можем да заключим от техните светилища и от техните места за религиозно  поклонение. Знаем обаче, че те имали две форми на религиозно поклонение. Частната и тайна форма била Митраизмът. Публичната форма обаче била Елагабализмът и знаем повече за неговата система от това. И двете се основавали на почитане на слънцето.
Голяма част от религията му била подобна на религията на Майката на Боговете, а също и на онова, което се разбирало като по-късно християнство (ср.с Frazer, пак там, стр. 302). Подобието поразявало самите християнски теолози и било обяснявано като дело на дявола, който фалшифицирал версия на истинската вяра (пак там). Тертулиан обяснявал как постите за Изис и Сибеле били подобни на постите в християнството (De jejunio 16).
Юстин Мъченик обяснява как смъртта, възкресението и възнасянето на Дионисий, раждането от девица на Персей и каченият на Пегас Белерофон са предварително написани от демоните пародии на истинските християнски истории, даже до историята как Христос възсяда магаре, която се съдържала в Псалмите като пророчество (сравни Apol., i, 54).
Битката между митраизма и християнството била толкова голяма, че за известно време изходът висял на везните. Реалната истина е, че изходът бил решен като се приели техните практики и им били дадени християнски наименования. Най-важната реликва от този езически синкретизъм е Коледа, която Църквата както изглежда е заимствала от езическия си съперник (стр. 303).
Войската била пълна с последователи на Митра и от историческите документи за Дасий е видно, че Сатурналиите се празнували едновременно с поклонението на Митра. По такъв начин Сатурналиите просто предшествали празника на зимното Слънцестоене и станали част от него.

Коледа и Небесната Дева

Според Юлиянския календар 25-ти декември се считал за ден на зимното слънцестоене (Frazer, пак там, стр. 303; ср. Pliny, Natural History (Естествена история от Плиний), xviii, стр. 221). Мислели, че този ден е рождения ден на слънцето, тъй като дните започвали да стават по-дълги и от този повратен момент в годината силата на слънцето започвала да нараства.
Ритуалът на Рождеството, твърди Фрейзър, така както се празнувал в Сирия и Египет, бил забележителен. Празнуващите се оттегляли във вътрешни светилища, от които около полунощ издавали висок вик “Девицата роди! Светлината нараства!” (пак там, ср. Cosmas Hierosolymitanus, вж. бел. под линия 3 на стр. 303)
Египтяните дори представяли новороденото слънце чрез образа на бебе, което на рождения си ден (зимното слънцестоене), те изнасяли и го показвали на неговите поклонници (пак там, ср. MacrobiusSaturnalia, i, 18, 10). Фрейзър казва:
Няма съмнение, че заченалата и родила на двадесет и пети декември син била великата източна богиня, която семитите наричали Небесната Дева или просто Небесната Богиня; в земите на семитите тя била разновидност на Астарта (или Иштар) (пак там, отбелязвайки Franz Cumont s.v. Caelestis в Pauly-Wissowa’s Real-Encyclopädie der classischen Altertumswissenschaft, v, 1, 1247, sqq).
Това е произходът на учението за вечното девство на майката на Исус Христос. То няма никакво основание нито в Библията, нито във фактите. Майката на Христос не се наричала Мария и Библията ясно твърди, че е родила други деца. Ще се върнем към този мит по-късно.

Легендата за трите царя

25-ти декмври бил денят на древен празник, посветен на култа към слънцето, и трите царя, свързани с празника, не изглежда да са свързани с мъдреците от изток в библейския разказ, но вероятно с по-стара традиция, свързана с така наречените 12 дни на Коледа. Поредицата от дванадесет дни се свързва с трите царя във Франция, Испания, Белгия, Германия и Австрия.. Техните имена са Каспар, Мелхиор и Валтасар. В Германия и в Австрия празникът се нарича Ден на трите царя (Dreikonigstag), а във Франция Празник на царете (te des Rois). В някои райони царете обикалят, представлявани от актьори, които пеят песни и събират пари от главите на домовете. Дава му се християнска основа, но няма никакво основание да се приема, че според Библията е имало трима мъже (освен трите вида дарове) или че са били царе. Записано е, че били маги или мъдреци. Причината за това изглежда е друга (ср. Frazer, ix, стр. 329). От обичаите във Франш-Комт, а също и в планинете Восг, се предполага, че Мелхиор е бил чернокож цар и лицето на момчето, което го играе, е боядисано в черно (пак там, стр. 330). Тези тримата се призовават с цел изцеление чрез ритуали включващи забиването на три пирона в земята. Това намирисва на три-единните системи на келтите във Франция дълго преди системата на християнството.
В Чехия и в немска Бохемия ритуалите по одимяването и подправките е установено, че се използват на дванадесетия ден. Инициалите К.M.B (Каспар, Мелхиор и Валтасар) заедно с три кръста се отбелязват върху вратите след одимяване с цел защита срещу зли влияния и инфекциозни болести. Призовават ги с думите: “Молете се за нас сега и в часа на нашата смърт” .
Господарят на безредието и Царят на бобените зърна
В тази традиция също виждаме да се появява Господарят на Безредието сред традициите. Целият отрязък от време бил от вечерта на всички светии (31-ви октомври, навечерието на деня на Вси светии) to Сретение (2-ри февруари). Най-често обаче бил ограничен до дванадесетте дни на Коледа, наречени Дванадесет нощи. Господар на Безредието бил избиран като се започне от двора на Суверена в Англия и се стигне до всяка държавна служба в страната. Този Господар на Безредието бил също избиран в Мертън Колидж Оксфорд като Цар на бобените зърна (ср. Frazer, ix, стр. 332).

Празникът на глупаците

Във Франция лицата, които съответствали на английските Господари на Безредието, участвали в маскаради, на които се обличали като свещеници, епископи, архиепископи, папи или абати. Този празник бил познат като Празникът на глупаците и бил празнуван или по време на Коледа, или в деня на Свети Стефан (26-ти декември), или на Нова година или на дванадесетия ден в зависимост от мястото.
По време на тези празници ставали пародии на най-тържествените ритуали на Църквата, при което свещеници, носещи маски и понякога облечени като жени танцували в хора и пеели неприлични песни; миряни се дегизирали като монаси, смесвали се с духовенството и олтарът се обръщал на кръчма, където дяконите и под-дяконите ядяли наденици и черен пудинг или играели на зарове и на карти под носа на свещеника извършващ литургията. Кадилниците били напълнени с парчета от стари обувки, което изпълвало църквата с отвратително зловоние.
В някои райони на Франция като например в Отун в църквата се вкарвало магаре, където върху него се казвала пародия на литургията. Обичайната литургия на латински се казвала над него и свещеникът, който я отслужвал, започвал магарешки рев (Frazer, стр. 334-335).
На 14-ти януари в Бове млада жена с бебе в ръце яздела на гърба на магаре, което се твърдяло, че е имитация на бягството в Египет. Тя била триумфално отвеждана от катедралата до енорийската църква Свети Стефан, където тя и магарето били поставяни отляво на олтара. Казвала се дълга литургия, която се състояла от безразборно взети части на много църковни служби през цялата година. Певците задоволявали жаждата си в промеждутъците, както правело и присъстващото множество, а магарето било хранено и поено. След това магарето било довеждано от източната част на църквата в нефа на църквата, където всички присъстващи—както свещениците, така и миряните, танцували около него като ревяли като магарета. След изгряването на вечерница голяма процесия стигала до един голям театър срещу църквата, където гледали неприлични фарсове.
Всичко това напомня за ритуалите в Северна Африка на женствените свещеници на системата на Майката-богиня и на Сатурналиите. Фрейзър казва, че няма пряко доказателство, че едното произлиза от другото, но Сатурналиите, с волностите, които ги характеризирали и с временното царуване на уж-царя, ни карат да мислим, че е така (ix, стр. 339). Тези традиции били пазени до деветнадесети век, когато Викторианска Англия и Наполеонова Франция след Революцията ги премахнали по накакъв начин. Те били заместени, както ще видим, с друга разновидност на същия вид грешки. Голяма част от съвременното безумие произтича от  САЩ и техния комерсиализъм.

Дванадесетте дни на Коледа, пити, бобени зърна и пари
Царят на бобеното зърно има връзка също с  Празника на глупаците във Франция и с него е свързан и по-древен смисъл. Празникът на глупаците продължава до Дванадесетия ден на Коледа (Дванадесета нощ е нощта на 6-ти януари). Навечерието, което е на 5-ти януари и по такъв начин Богоявление е на 6-ти, отбелязва края на двата периода на пред-коледни празненства, които са свързани със Сатурналиите и системата на слънцето, които започват от слънцестоенето на 25-ти декември и продължават до 5-ти януари.
В някои райони царят е придружаван от царица, като и двамата имат значение за земеделието и изглежда, че също са свързани с ритуалите на Сатурналиите.
Царят и царицата се избирали чрез жребий в Дванадесетата нощ (т.е. Богоявление, 6-ти януари) или в навечерието на празника на 5-ти януари. Това било обичайно за Франция, Белгия, Германия и Англия и все още се спазва в някои части на Франция. Кралският двор признавал тази практика и всяко семейство си избирало свой цар. В навечерието на празника се опичал голям пита с бобено зърно вътре в нея. Бил разрязван на порции—по една за всеки член от семейството; една за Бог; една за Небесната Дева и, понякога, една за бедните. Човекът, на когото се падала порцията с бобеното зърно, се провъзгласявал за Цар на бобеното зърно (Frazer, ix, стр. 313). Понякога в питата се слагало и второ бобено зърно, за да се избере царицата. В Бланкенхайм близо до Нойербург, в Айфел, в питата се опичали едно черно и едно бяло бобено зърно – черното за царя и бялото за царицата. Във Франш-комт имали обичая да слагат в една шапка толкова бели бобени зърна, колкото бил броят на присъстващите. Две шарени бобени зърна се слагали вътре и едно дете вадело зърната на принципа на случайността. Цар и царица били онези, на които се паднели шарените бобени зърна.
В Англия обичаят бил да се слага в шапка бобено зърно за царя и грахово зърно за царицата. В някои места обаче само царят се избирал чрез жребий, а той сам си избирал царицата. Понякога в питата се слагала монета вместо бобено зърно. Този обичай бил следван в южна Германия още през първата половина на 16-ти век. Фрейзър обаче счита този обичай за разновидност на бобеното зърно от по-рано. Това показва достатъчно ясно, че обичаят да се слагат монети в коледния пудинг произлиза от този по-древен обичай.
Във Франция малко дете, което присъствало, се слагало под една маса. Обръщали се към него като Фобе или Тебе , а то отговаряло на латински с думата Домине. Парчетата от питата били разпределяни според указанията на детето.  Някои учени свързват етимологията на думите с оракула на Аполон. Фрейзър счита, че това може да се извлече просто от думата за бобено зърно (на латински faba, на френски ve).
Всеки път, когато царят и царицата отпивали, присъстващите викали “царят (или царицата) пие” и всички присъстващи правели същото. Лицата на онези, които не успявали да го направят, били нацапвани с изгорен корк или със сажди или с утайка от виното. В някои части на Ардените обичаят бил да да се закрепват за косата големи рога от хартия и да се слагат огромни очила върху носа. Тези неща се носели до края на празненствата. Вероятно това е произходът на така наречената шапка на кретена.
Този обичай все още се пази в северна Франция, където миниатюрна порцеланова фигурка замества бобеното зърно и се тегли  от дете. Ако се тегли от момче, то избира своята царица; ако се тегли от момиче, то избира своя цар.
Тези царе и царици поставяли бели кръстове на напречните греди на покривите на къщите, за да не допускат злите духове, вещиците и  насекомите. На тази позиция обаче се отдавало и по-голямо значение. В област Лорейн се казвало, че височината на конопената реколта се определя от височината на царя и царицата. Ако царят бил по-висок, тогава мъжкият коноп щял да бъде по-висок от женския и обратно. В планините Восг на границата на Франш-комт се спазвал обичай да се танцува на покрива, за да порасне висок коноп.
На много места бобените зърна, които се използвали в питите, били вземани и благославяни от духовенството, а в Дванадесетата нощ се използвало гадаене, за да се определи в кой месец от годината цената на пшеницата ще бъде най-висока.
Обичаят да се палят големи огньове на открито все още се изпълнява в някои райони и по времето, когато писал Фрейзър, това все още се правело в Монтань дю Дуб в навечерието на Дванадесетата нощ (ix, стр. 316). Това както изглежда се вършело, за да бъде осигурена плодородна реколта. Изглежда има определена, макар и далечна връзка с езическите празненства Юл.
Докато огънят горял, хората танцували около него, като пеели: “Годино добра, върни се! Хляб и вино, върнете се!”
Младежите от Понтарлие носят факли над засетите земи и крещят високо с думите: “Куай, куай, бланкони”, чийто смисъл се губи в древността.
В Бокажа на Нормандия в същия ден се подпалват клони от плодни дървета. Тези примигващи светлини са навсякъде, докато селяните празнуват Церемонията на къртиците и полските мишки (Taupes et Mulots). Селата се състезават по силни огньове и гори и огради от дървета се претърсват за подходящ материал. Те претърсват полята като подплашват къртиците и полските мишки и по такъв начин вярват, че реколтата същата есен ще е по-голяма.
Празника с огньове на открито вечерта преди Богоявление се съблюдавал и в Ардените. Полезно е да разглеждаме обичаите във връзка с празниците тук и да ги съпоставим с празниците посветени на богинята Хеката в Рим и в Европа като цяло и свързаните с тях поля и кръстове (ср. статията Кръстът: Неговият произход и значение [039]).
Подобни свързани с огньове празненства се провеждат и в Обединеното Кралство в Глостър и в Хердфордшър с дванадесет огъня в края на дванадесетте земи (Глостър), които са предназначени да предотвратят главнята по пшеницата. И в давата случая се пали тринадесети по-голям огън, като последният е на хълм (Frazer, ix, стр. 318).
Този обичай да се запалват дванадесет огъня от слама и да се пият тостове от ябълково вино или светла бира се нарича Уасейлинг и е древен. На воловете в някои райони също се дава да пият при този странен ритуал, като се поставя пита на рогата на водещия вол и след това питата се захвърля като се гъделичка вола.
Обяснението на обичая да се палят огньове и особено обяснението на най-големия огън се намира като изследваме и сравним този обичай не само в Англия и Франция, но и в Македония. Големите огньове имат за цел да изгорят вещиците и злосторниците, които се скитат по полята през нощта. Македонците ги наричат карканцари или скацанцари. Побеждават ги чрез завързване със сламени въжета. Възвръщат си човешката форма през деня. През дванадесетте дни на Коледа трябва да бъдат побеждавани чрез напрегнати усилия. На някои места започват на Бъдни вечер, а на други места продължава или се извършва в Дванадесетата нощ.
На Бъдни вечер някои хора горят карканцари като изгарят снопове пръчки от зелен дъб и ги изхвърлят на улицата призори. Тук отново има връзка с празника Юл на друидите. Сноповете пръчки по-късно са остатък от по-древното горене на дънери.
В Ирландия издигат снопове от овес. Това се вършело в Розконан, където настоявали, че Дванайста нощ, “която е стария ден на Коледа, е по-велик празник от самия ден на  Коледа” (Frazer, ix, стр. 321).
Поставят в снопа тринадесет свещи, дванадесет от които са по-малки, а тринадесетата е по-голяма и е в центъра. Свързват ги с апостолите по време на Последната вечеря; но тези са по време на Коледа, а не на Пасха. Тринадесет лоени свещи със натопен фитил от тръстика, всяка от които носи името на член от семейството (или на роднина, за да се запълни бройката), се поставят в питки от кравешка тор и се изгарят, за да се определи колко дълго ще живее всеки човек (ix, стр. 322).

Произходът на свещите

Употребават на свещи води началото си още от древната арийска религия, която ги използвала по време на церемонията Юл с цел защита от боговете на гръмотевиците, бурята и урагана (Frazer, x, стр. 264 (n. 4) и също стр. 265). Те били запалвани и завързвани за свещения дъб (пак там, ii, 327).
В някои райони (Рутения и Европа като цяло) те били използвани от крадци и взломаджии, за да предизвикат заспиване (Frazer, i, стр. 148-149) и в този случай били правени от човешка лой (пак там, i, стр. 236). Части от човешки трупове също били използвани като свещи или човешки кости били напълвани с лой, направена от мастната тъкан на обесени хора (пак там, стр. 149). Понякога свещите се правели от пръсти на новородени деца или, както смятали, че е за предпочитане, от неродени деца. Чак до 17-ти век разбойниците в Европа имали обичая да убиват бременни жени, за да извличат такива свещи от техните утроби (пак там).
Свещите били запалвани с цел защита от вещици. Навлезли в християнството чрез католическата или чрез православната църква (сравни Frazer, пак там, i, стр. 13).
Древната арийска практика продължила сред германците, които запалвали новия огън от голям огън на открито по същото време, когато се празнува Великден, и изпращали запалените парчета дърво във всеки дом, за да се запалват огньове, които да защитават от боговете на гръмотевиците, бурята и урагана. Същият обичай бил въведен в католицизма под формата на Великденската свещ. Тази единична огромна свещ била запалвана през великденските празници в събота през нощта преди неделята на Великден и след това всички свещи в църквата били запалвани от нея. Това продължавало през годината до следващия Великден, когато отделната Великденска свещ отново била запалвана.
Обичаят да се запалва свещта изглежда се извършва през нощта преди деня на слънцето като част от древната система на култа към слънцето.
В Храма се горял тамян. Освен запалването на Менората, свещи не се палели.
Обичаят да се палят осветителни тела от рода на свещи или натопени във восък фитили бил подобен на обичая при Сатурналиите. От книгата на Варух, глава 6, стиховете от 19 нататък, знаем, че обичаят да се палят свещи пред идоли, обковани с благородни метали, бил Вавилонски. Обичаят да се палят много свещи навлязъл в юдаизма вероятно чрез вавилонската система. Ще разгледаме по-подробно този въпрос в раздела за Великден.  
Менората се състояла от седем клона и била заповядана за Храма от Бог. В Храма на Соломон имало десет менори от по седем светила, които представлявали Съвета на Елохим, на който Синедрионът бил копие. На деветте клонки се дава мистичен символизъм. Зад тях не стои никакъв  библейски авторитет.

Времето

Казвало се, че времето през дванадесетте дни на Коледа определя времето през идващата година.
Това изглежда се основава на някаква разновидност на древно зодиакално разделяне на дванадесетте дни на четири квадранта от по три дни на квадрант. Това било правено на Британските острови и се разпростирало през Германия и немска  Австрия в Западна Европа.
От това какво е времето във всеки един от дванадесетте дни било възможно да се гадае какво ще е времето във всеки пореден месец от годината. Считало се, че предвиждането е точно и че се отнася и за самия Дванадесети ден, в който времето във всеки отделен час ще определи какво ще е времето в съответния месец. По такъв начин дните били система за гадаене за предстоящата година в нейните земеделски аспекти.
В Швабия дните били наричани дванадесетте жребийни дни. Определяло  се по-точно гадаене като се правели дванадесет кръга, разделени на по четири квадранта. Всеки квадрант представлявал четвъртина от месеца. Тези кръгове били начертавани върху хартия и окачвани на вратите. Когато минавал всеки отделен ден от Коледа до Богоявление, времето във всяка четвъртина от деня била оцветявана и се определяло времето за тази четвъртина от съответния месец.
В Швейцария, Германия и Австрия това се извършвало малко по-различно. В деня на Коледа, на Нова година или в друг от дванадесетте дни разрязвали глава лук на две, обелвали дванадесет  слоя и поръсвали всеки от тях с щипка сол. От влагата, която оставала във всеки един от тях на другата сутрин, се считало за възможно да се определи времето през следващите дванадесет месеца от годината.
Този обичай не бил ограничен само до германските племена или тевтонците. Съществувал и във Франция и сред келтите в Британия и Шотландия.
В Бокажа на Нормандия се правело гадание за температурата през годината чрез температурата през дванадесетте дни. Това се считало за по-точно предсказание от предсказанията на Double-Liégois. В Корнуей в Бретан дванадесетте дни се определяли от Коледа до Богоявление, като това били последните шест дни на декември и първите шест на януари. В други части на Бретан и в Шотландия дванадесетте дни се определяли от 1-ви януари. В Бретан били известни като gour-deziou или мъжки дни. Казва се, че това по-точно означавало допълнителни или прибавени дни. Този възглед ни връща назад към друг древен възглед за календара и за петте допълнителни дни през годината.
От своя алманах шотландците определят времето през следващата година чрез времето през дванадесетте дни на Коледа, като броят или от последния ден на декември или от първия ден на януари (в зависимост от мястото). По такъв начин времето през януари се определя от времето на 31-ви декември и така нататък, като безпогрешно правило.
Келтите в Шотландия, подобно на други места във Франция, са разделени по въпроса за началото на дните—или по Коледа на 1-ви януари, или на 31-ви декември. Фрейзър счита това за важен показател за произхода на вярванията. (пак там, ix, p. 24).
Този възглед е много древен и се намира сред арийците от епохата на Ведите в Индия. Това предхожда Христос с много векове.
Изглежда, че и те са влагали свещен смисъл в дни посред зимата, като дни, когато тримата Рибхус или духовете на сезоните си почивали от своя труд в дома на бога-слънце и тези дванадесет почивни дни те наричали “образ или копие на годината” (Frazer, ix, стр. 324-325).
В това обяснение на общите възгледи на Изтока и Запада Фрейзър следва А. Уебър (ср.бележка под линия 3 към ix, стр. 325).
По такъв начин тази система била древна система на арийците, които завладели Индия от Степите около 1000 г. пр.Хр, като използвали инструменти от времето на желязната епоха и впрегнати коне.
Техните сродници взели със себе си същите празници на запад в Европа. Тези движения са част от разпространението на древните мистерии на Вавилонската система, която си проправила път сред номадските Шамани. Тази религия била Анимизъм.

Древни календарни системи

Разделянето на дванадесет дни дошло от древния арийски календар, който бил разделен според фазите на луната, а не според слънцето. Различните арийски езици използват същата дума за месец като думата за луна (бел. на пр.: на български месечина).
Броят на дните в месеца се мени от двадесет и девет на тридесет дни веднаж на всеки два месеца. Тези дни, шест пъти на всеки петдесет и девет пъти, изостават от действителната слънчева година с почти дванадесет дни (единадесет дни и една четвърт).
Това изглежда е било вмъкване на дни, за да може лунната година да догони слънчевата година, което било изопачаване на истинската система за вмъкване на дни, която била приета от евреите, от асиро-вавилонците  и от гръко-римляните. По такъв начин изглежда, че това е било изопачаване във връзка с култа към слънцето още от първите дни на движението на племената от Близкия Изток. Келтските хети, които били първите, които навлезли в Европа, взели със себе си тази система, чието приложение изопачило по-късните колонизации от асирийски преселения и от придвижванията на Партянската и Готската орда.  
Днес сме запознати много по-добре с използваната в Европа календарна система и с използваното в Европа и в Обединеното Кралство на зимното слънцестоене. Кръговете били така направени, че да определят слънцестоенето точно в деня посред зима.
Дванадесетте дни били различни от петте дни и се вижда, че по различни начини били прибавяни или комбинирани на различните места.
Видно е, че петте допълнителни дни в годината, от които се получавали 365 дни, т.е. над над 360-те дни, които се считали за нормална година, са едно много древно вярване, система и практика на вмъкване на изравнителни дни, при която, от Маите в Юкатан да пирамидите в Египет, хората считали тези пет дни за безполезни за каквато и да е религиозна или гражданска цел и не правили нищо в тези дни.  Това също може да е било някакво основание за обичаите. Текстовете в пирамидите изрично споменават петте дни над и в повече от годината, съставена от дванадесет месеца от по тридесет дни. (пак там, стр. 340). Ацтеките и американската система обаче имат осемнадесет месеца от по двадесет дни и следователно те не са следвали каквато и да е лунна система. Петте дни се считали за безполезни и за време, когато не се върши работа, както и време на общо безпокойство сред обществото, поради техните математически стойности в деленията на календара. Това нямало никаква връзка с еврейската пророческа година от дванадесет месеца по тридесет дни, което е символична идеализация на дейстителния кръговрат в деветнадесет годишния цикъл на вмъкване на изравнителни месеци. Този религиозен символизъм и структура са подробно посочени в Библията.
Поредицата от пет дни се отнасяла до календара, който бил присъщ на слънчевите календарни системи или на системите на култа към слънцето. Дванадесетте дни били нагласяване на лунната година към слънчевата, което бихме могли да очакваме да открием в по-древните системи, основани на Луната-Слънцето-Утринната звезда, които били обичайни по времето на Изхода (вж. статията Златният телец [222]).

Богът-слънце

25-ти декември бил свързван също и с Митра, тъй като той бил бог-слънце.
Католическият литургист Марио Ригети (допълвайки Дучесне, а също и Кулман) твърдял, че:
След мира на църквата в Рим, за да се улесни приемането на вярата от езическите маси, тя намерила за удобно (!) да въведе 25-ти декември като празник на физическото раждане на Христос, за да ги отклони от езическия празник, който се празнувал в същия ден в чест на “Непобедимото слънце” Митра, завоевателя на мрака (бележка под линия 74, II, стр. 67 цитат също и в Бачиочи: Bacchiocchi, From Sabbath to Sunday (От събота към неделя), Pontifical Gregorian University Press, Rome, 1977, стр. 260).
По такъв начин Митра бил богът на празника на слънцестоенето, 25-ти декември, който следвал веднага след Сатурналиите. Виждаме как чрез това божество възниква в Рим почитането на неделята (денят на слънцето).
Посвещенията към Митра били като към Soli invicto Mithrae или Непобедимото СлънцеНепобеденото Слънце, както го нарича Фрейзър (стр. 304). Това имало връзка с него и като Sol Invictus Elagabal в публично-достъпната форма на религията.
Прозвището Отец било ранг, който се носел от от свещениците на Митра. Това прозвище е забранено за християните (Матея 23:9). То навлязло в християнството чрез култовете-мистерии.
Онова, което действително станало, било, че първоначалните календари на римската система започвали седмицата в събота и били в употреба през първите години от епохата на Август (27 пр. Хр. до 14 сл.Хр.) след откриването на календара на Нола (ср. A. Degrassi, бел. под линия 26, стр. 104; ср. Bacchiocchi, пак там, стр. 244). Тази система се вижда, че е свързана със системата на  Митра (както знаем това от епикурееца Целз (около 140-180 сл. Хр.)), при която слънцето заемало най-високото място по стълбицата на възкачването през седемте врати на стълбата на Митра от Сатурн до Слънцето.  Това е класически шаманизъм и се практикува от религията на анимизма по целия свят. В книгата на Ориген Contra Celsum (Против Целз), 6, 21-22, виждаме, че Целз изброява планетите в обратна последователност, като дава възможност на слънцето да заеме важната седма позиция.
По-късно виждаме как тази система се появява като символизмът на осмия ден в Римската система на седмицата, която започва в деня на Сатурн, който съвпада със събота, и завършва с деня на слънцето или неделя, която винаги била празник. Системата по имената на планетите също не била според приетия ред на планетите и хората не можели да си обяснят разликата (ср. Plutarch Complete Works, III, стр. 230; ср. Bacchiocchi, пак там, стр. 246).
Разликите могат да се видят също и чрез сравнение със Зигурата на Вавилонската система и седемте нива на възкачване до лунния бог там (ср. със статията Златният телец [222]).
Заявлението на Тертулиан (Ad Nationes, 1, 13, ANF, III, стр. 123) се опитва да опровергае обвинението в поклонение към слънцето. Тертулиан се съгласява, че по онова време християните били започнали да се молят обърнати на Изток и били направили денят на слънцето (неделята) празничен ден. Той директно хвърля отговорността за почитането на неделята вместо съботата върху почитащите слънцето култове, там където, казва той, избирали деня на слънцето, предпочитайки го пред предишния ден на седмицата (т.е. съботата или деня на Сатурн) (ср. Bacchiocchi, стр. 248-249). По онова време обаче те се отдавали на религиозно поклонение както в онзи ден, така и в християнската събота.

Молитва към слънцето на изток

Очевидно е, че молитвата на изток произлязла от молитвата към Йерусалим, както Ириней споменава, че бил обичаят на ебионитите (Adv. Her., 1, 26, ANF, I, стр. 352). По времето на Климент от Александрия и Ориген виждаме, че ориентацията е към източника на светлината, която разпръсва мрака на нощта, въпреки че Климент все още споменава древните храмове (Stromateis, 7, 7, 43, GCS, 3, 32; ср. Bacchiocchi, стр. 255).
Бачиочи изяснява, че асоциацията между християнската неделя и езическото обожествяване на деня на слънцето не е ясно изявена преди времето на Евсевий (около 260-340 сл. Хр.). Въпреки, че предишните автори го асоциирали като истинската светлина и слънцето на справедливостта,  никакъв целенасочен опит не бил правен преди Евсевий, за да се оправдава почитането на неделята с помощта на символизма на деня на слънцето (пак там, стр. 261).
По такъв начин процесът навлязъл в християнството с помощта на предишния празник през декември, който първоначално произлязъл от култа към Сатурн и Опис в Сатурналиите и неговото асоцииране с Небесната дева или Майката-богиня и нейното малко детенце.
Евангелията не споменават нищо за деня на раждането на Христос и ранната църква не го празнувала.
Обичаят да се празнува раждането на Христос започнал в Египет и произлязъл от култа към Майката-богиня там, като християните там го празнували на 6-ти януари. Към четвърти век той бил всеобщо установен на Изток (Frazer, v, стр. 304). Западната църква никога не била признавала 6-ти януари за истинската дата и след време нейното решение било прието от източната църкв. В Антиохия тази промяна не била въведена до около 375-та год. сл. Хр. (Frazer, пак там).
Произходът на обичая е ясно записан от християните в Сирия, както виждаме от Фрейзър, който цитира също и Греднер и Момзен, а също и Узенер (v, стр. 304-305).
Причината, поради която отците преместиха празнуването от 6-ти януари на 25-ти
декември беше следната: Беше обичай на езичниците да празнуват на същия 25-ти декември раждането на слънцето, по време на което палеха светлини в знак на празненство. В тези тържества и празненства християните също участваха. Във връзка с това, когато учителите на църквата разбраха, че християните имат влечение към този празник, те се посъветваха и решиха, че истинското рождение трябва да се отбелязва тържествено на тази дата, а празникът Богоявление на 6-ти януари. Съответно, заедно с този обичай се разпространи и обичаят да се палят огньове до 6-ти.
Па такъв начин Сатурналиите водели до слънцестоенето, когато се давали подаръци на децата на 23-ти декември или сега по време на Бъдни вечер, на 24-ти декември по Грегорианския календар. Ритуалите на слънцестоенето след това поели щафетата от първоначалните Сатурналии, но тогава периодът бил удължен от три на седем дни, към които след това били прибавени дванадесетте дни.
Когато преброим 5 дни след 25-ти декември, стигаме до 31-ви декември, от който започват броенето някои от германците и келтите. Прибавянето на деня на Свети Стефан (или втория ден на Коледа) довежда периода от пет дни от 27-ми декември точно до 1-ви януари.
Езическият произход на Коледа се вижда също и при Августин, когато той увещава своите братя да не празнуват този тържествен ден като езичниците заради слънцето, но заради Онзи, Който е създал слънцето. (Augustine Serm., cxc, 1; в Migne Patriologia Latina, xxxviii, 1007). Лъв, наричан Велики, по подобен начин порицава гибелното вярване, че Коледа е обявена за празник поради раждането на новото слънце, а не заради раждането на Христос (Frazer, пак там; ср. Leo the Great Serm., xxii (al xxi) 6 and Migne, liv, 198). По онава време обаче това вече била безнадеждна кауза. Цялата система била срасната с християнството и култът към Майката-богиня бил здраво установен.
Фрейзър казва:
По такъв начин се вижда, че християнската църква избрала да празнува рождения ден на своя Основател на 25-ти декември с цел да прехвърли поклонението на езичниците от слънцето към Онзи, Който бил наричан Слънцето на Праведността (стр. 305).
Има теория, предложена от Монсиньор Дучесне, че 25-ти декември възникнал от съобразяването с равноденствието на 25-ти март и това бил деня, на който бил убит Христос и в който Неговата майка заченала. Това издълбава още по-дълбока яма, защото 25-ти март наистина първоначално бил приет в Африка и на други места за ден на разпването. Но единствената година, в която 14-ти нисан бил на 25-ти март, денят бил неделя. По този начин това разрушава теорията. Освен това 25-ти март се свързва с празника на бог Атис както отбелязва Фрейзър в своята бележка под линия към стр. 305. Ще разгледаме това в разделите по-долу.

 

Козелът и мечката

През дванадесетте дни виждаме също, че актьори играят ролята на козел и на мечка.
В планиската част на Шотландия и Св. Килда чак до втората половина на 18-ти век поне  един говедар се обвивал с кожа вечерта преди Нова година. Младите хора се събирали и с дъги от бъчва удряли кожата като барабан и преминавали от къща на къща, където онзи, който бил покрит с кожата тичал три пъти около deiseil, т.е. по начина, по който се върти слънцето. Той бил преследван от тълпата, която викала на гаелски:
Нека вдигаме все по-голям и по-голям шум, нека бием кожата (Frazer, viii, стр. 323).
Те ходят от къща на къща и повтарят стихове. При влизането си, те призовават благословии върху дома и върху добитъка му, върху камъните и дървените му части, върху земеделската му продукция и за здраве. Една част от кожата след това била изгаряна и с нея се натривали носовете на всеки човек и домашно животно с цел обитателите да бъдат закриляни от болести и лош късмет през следващата година.
Последният ден от годината се нарича Хогманей.
Всеки от групата, след като се кажел стиха и след като се повторел куплета Ран Калуин, т.е. коледния куплет, на свой ред влизал и получавал закуска. Общото нещо, което се горяло вместо кожената ивица било от казеин--uchd, направено от ивица от гърдата на овца (или елен или козел) увита около върха на една специална пръчка. Същата била слагана в огъня и три пъти поставяна върху всички членове на семейството върху носовете на всеки. Никой не пиел нищо преди да приключи тази церемония. Целта била къщата да се предпази от магии и болести.
На остров Ман се използвало перото на мушитрънче (viii, стр. 324).
Обичаят изглежда има връзка с по-стар обичай, включващ човешка жертва. Фрейзър отбелязва, че Кондите убивали човешка жертва като божество и го разнасяли от къща на къща, като всеки вземал част като реликва от този свещен човек (ср. i, стр. 246 и сл.). Кравешката кожа без съмнение заела мястото на тази жертва. Причастието заместило тялото и кръвта на бога.
Въпреки че тези обичаи може да нямат връзка със земеделието, подобните обичаи по време на Понеделника на орача със сигурност имат и процесиите, които виждаме в Европа на мъже, облечени като животни, вероятно се идентифицират с житния дух.Може да имат връзка и с Гилиякската процесия на мечката и с индианската процесия на змията (пак там).
По време на тези процесии (както в последните дни на карнавала в Бохемия) даден човек бил обвиван с от главата до стъпалата със грахова слама и обвързван  със сламени въжета (Frazer, пак там). Това е отглас от Уика-човека в древна Британия.
Тези земеделски празници имали връзка както със слънцестоенето посред зима, така и с равноденствието през пролетта, като и двете прогласявали връщането на растежа и топлината и живота като силата на слънцето и лятото за природата.
Бохемският човек носи прозвището Заговезник или Карнавална мечка (Fastnachtsbär).
След като танцувал във всяка къща с момичетата, с младите жени  и със самата домакиня, той и всички останали се отправяли към кръчмата за светло пиво:
Защото в деня на Великденските заговезни и особено в последния ден от карнавала преди великите пости (сирен вторник) всеки трябва да танцува, ако искат ленът, житото и зеленчуците добре да израснат (Frazer, viii, стр. 326).
Сламата от мечката се слага в гнездата на кокошките и гъските. Мечката представлява духа на плодородието. Целта на танците е да бъдат плодородни както животните, така и зеленчуците във всяко едно отношение.
В някои части на Бохемия този човек не се нарича мечка, а овесен козел.
В Пруска Литва на дванадесетия ден един човек се овива във грахова слама, за да представлява мечката, а друг в овесена слама, за да представлява козела.
В Марбург, Щайермарк, хората се правят и на  вълк и на мечка (Frazer, пак там).
Човекът, който е нанесъл последния удар при вършеенето, наричат вълк. Той запазва името Вълк до Коледа, когато го увиват в козя кожа и го водят от къща на къща като грахова мечка, завързана за въже. Облеклото му като козел го отличава от останалите и изглежда, че асоциира в едно символите на козела, на мечката и на вълка в този древен ритуал, посветен на житния дух.
В Скандинавия представянето на житния дух като козел е често срещано (пак там). В Швеция, където го развеждали насам-натам с рога на главата, той олицетворявал козела Юл. В някои части на Швеция се правят, че убиват козела, който отново оживява (пак там, стр. 327). Двамата мъже, които го убиват, пеят куплети, които говорят за наметала с различни цветове, като червено, синьо, бяло и жълто, които са поставили върху него.
След вечерята в коледната вечер хората танцуват “танца на ангелите”, за да си осигурят добра реколта. Слама за Юл (или пшеница или ръж) се прави във формата на козел и се хвърля сред танцуващите с вик “Хванете козела Юл”. В Даларне се казва овенът Юл.
В Дания и  Швеция е има обичай да се пекат питки от фино брашно с формата на козли, овни и глигани (Frazer, пак там, стр. 328). Често ги правят от последния сноп от реколтата и ги пазат до времето за сеитба, когато частично ги смесват със зърното за посев и отчасти ги изяждат хората и волове, с които се оре, с надеждата, че ще осигурят добра реколта. Общността на обичаите от Британските острови до Европа и Скандинавия и до Изтока показва без съмнение, древния обичай като начин на омилостивяване на житния дух и на древните богове. Представянето като скопен овен или като глиган също е древно и широко разпространено.
Сламената мечка била наблюдавана в Уитълси, Кеймбриджшър, където се представяла от векове в деня след Понеделника на орача, от професор Муър Смит от университета в Шефийлд през месец януари 1909 г. (вж. letter of 13 January 1909; ср. Frazer, viii, стр. 329).
Понеделникът на орача е първият понеделник  през месец януари след Дванадесетия ден. Неоспорим факт е, че става дума за древен земеделски празник, който има за цел да омилостиви древните селскостопански богове в дните след празниците в средата на зимата, които започват от Сатурналиите до деня на слънцестоенето и след това продължават през дванадесетте дни на така наречената Коледа до празника Понеделник на орача и последния ден от карнавала преди велики пости.
Изглежда, че това в древността се е свързвало с човешки жертвоприношения—или може би във всеки от трите аспекта или може би като един единствен празник.
Понеделник  на орача в Англия обикновено се асоциирал с двойка човеци като волове за оран, като единият се дегизирал като старица на име Беси. Те обикаляли насам-натам, като танцували и подскачали високо, най-вероятно, за да накарат житото да порасне толкова високо, колкоте те самите скачали. Този обичай бил подобен на обичаите свързани със сламената мечка и с козлите Юл на континента и на други места в Обединеното кралство.
Същите обичаи съществуват в Тракия и България в същия ден, т.е. в понеделник от сирна неделя (Карнавала). Единият танцьор (Кукерът) е мъж облечен с козя кожа. Другият танцьор (Кукерицата) е преоблечен във фуста като старица или баба и “нейното” лице е намазано с чернилка.
Мечките се представляват от кучета, увити с меча кожа. Създава се съд наужким с цар, съдия и други “важни” лица. Игрите на Кукера и Кукерицата са буйни и похотливи.
Привечер двама души се поставят под хомота на един плуг и Кукерът изорава няколко бразди и засажда малко жито. След това той си сваля дегизировката и му се плаща за усилията.
Хората вярват, че човекът, който играе като Кукер извършва смъртоносен грях и свещениците също правят напразни усилия  да премахнат обичаите. Кукерът в района на Лозенград има пита с пари в нея, които се раздават на присъстващите. Ако на някой земеделец се падне монета, реколтата ще е добра; ако се падне на пастир, стадата ще са добре. Кукерът също така символично оре пръстта и маха насам-натам в имитация на развълнувано житно поле. Човекът с монетата бива завързан и влачен за ходилата по земята, за да ускори плодородието на земята. Това теглене на жребий напомня също и за жертвоприношението по време на Сатурналиите, което разгледахме по-горе.
В самата България водещ персонаж на празника е Старата жена или Майката и се играе от мъж, облечен в женски дрехи. Кукерът и Кукерицата се подчиняват на “Старата жена”. Те носят фантастични маски от човешки глави с животински рога или птичи глави и кожи с пояси от липова кора. На гърба им има гърбица направена от парцали. Този празник в България, който е в понеделника на последната седмица на Карнавала, се нарича Сирен понеделник. Въпреки това той е свързан с празника на оранта.
Същите ритуали в Западна Европа, свързани с обикалянето на къщата и с благословиите, които дава присъствието на “старата жена” върху плодородието в селото, са от най-голяма важност в умовете на всички. Нахлуването на маскирани хора от което и да е друго село се разглежда като заплаха и като отмъкване на плодородието от селото. На такива нахлувания се оказва съпротива.
Подобието между Старата жена с черно лице на Деметра и двамата помощника на Плутон и Персефона вероятно са в основата на произхода на обичая с трите царя, като черният Мелхиор представлява Деметра.
Празникът Бефана в Рим през нощта преди Богоявление явно е свързан с този празник на Деметра и думата Бефана очевидно е изопачена форма на Епифани (Богоявление). Тя явно е стара вещица и шумът на този празник е явно свързан с древния обичай да се изчиства района от зли влияния (вж. също по-долу). Същите церемонии, включващи Бефана в навечерието на Богоявление са били или се съблюдават в Тусканска Романя и на други места в Италия (Frazer, ix, стр. 167).
Фрейзър правилно вижда в Старата жена на Българската и Тракийската система връзка с с житната Майка-богиня Деметра, която под формата на стара жена донесла благословии в дома на Селеус, царя на Елевзис, и възстановила загубеното плодородие на некултивираните елевзийски земи. Кукерът и Кукерицата, мъжкият и женския актьори, представляват Плутон и Персефона. Тези ритуали съществуват от Изтока до Запада и представляват най-старите от религиозните празници (Frazer, viii, стр. 334-335). По такъв начин ние сме директно сред култовете на Елевзинската мистерия и сме свързани с култовете на същата мистерия от древни времена--от култа към Аполон в ранна Европа и на Дионисий и на земеделските символи в култа на поклонението на бога-слънце. Култовете, свързани с убиването на бикове, по такъв начин също са включени и виждаме от времето на посвещаването на биковете, които гърците жертвали в Магнезия след нейното посвещаване в началото на засяването, че имаме обща идея на празника. Зевс е партньорът на Деметра и окончателният резултат е убиването на Бика за Зевс във време, което съвпада с май.

Дънерите Юл (Бъдниците), джелът и бръшлянът, и имелът
Лятното и зимното слънцестоене били считани за двете велики повратни точки през годината. При всяко слънцестоене се палели огньове. Огньовете през лятото се палели на открито и младежите прескачали огньовете. Този обичай се намирал сред келтите в Ирландия, Британия и Галия, а също и сред североафриканците в Мароко и в планините Атлас. Техният обичай е много по-древен от Исляма, който изповядват. Обичаят да се палят огньове се практикувал в древността сред езичниците в първия ден на май и в деня Хелоуин (1-ви ноември), наричан Ден на вси светии. Асиметричният характер на тези празници с този на слънцестоенето трябва да бъде отбелязан. Празникът на Валпургия в последния ден на април преди 1-ви май е Празникът на изгарянето на вещиците. Този вид празник също е свързан с дванадесетте дни между Коледа, 25-ти декември, и Богоявление на 6-ти януари. През тези нощи се палят огньове с борова смола, за да бъдат прогонени вещиците. Като цяло огньовете са по-големи в Дванадесетата нощ. В Силезия хората запалват огньове с борова смола между Коледа и Нова година, за да прогонят вещиците далече от селските къщи. Това било “подходящото време за прогонването на силите на мрака”. В навечерието на Коледа и в навечерието на Нова година се гърми с огнестрелно оръжие  над нивите и хората овиват плодните дървета със слама, за да попречат на злите сили да им причинят вреда.
В Бигар, Ланкашър, Обединеното кралство, вечерта преди Нова година е традиционното време за този огън, който се пали от незапомнени времена.
През 1644 г. девет вещици от плът и кръв били изгорени в Лийт Линкс в Шотландия (Frazer, ix, стр. 165).
Огньове се палят и през есента, но не са значителни. Празникът на раждането на Девата на 8-ми септември бил традиционно асоцииран с шум и глъчка, свързани с Бефана в Рим и по традиция включвали убийства. Проф. Хаусман отбелязва, че когато бил свидетел на празника в Капри през 1897 г., били убити с няколко повече човека от обичайните осем или десет (Frazer, x, стр. 221).
По традиция се палят огньове и по време на зимното слънцестоене на 25-ти декември. Разликата между лятните и зимните огньове е в това, че зимните огньове се палят у дома и са част от ритуала по призоваването на бога-слънце в неговото място на върховенство в небето. По такъв начин зимните огньове изграждали по-задушевна или един вид семейна атмосфера.
Може би е от значение, че в островите Шетланд Коледните празници Юл започвали седем дни преди Коледа и завършвали на Антинмас, т.е. на 24-тия ден след Коледа.
Шетландците наричат тези празници Юл. Седем дни преди Коледа елфите, които шетландците наричат Траове, се пускат на свобода от своите домове в земята и живеят над земята, ако това им харесва. Това вероятно е произходът на символизма с елфите на и с дядо Мраз. Изглежда, че има връзка с представата за безредие в седемте дни на Сатурналиите, които водят до 25-ти декември.
Най-важният от ритуалите при Юл бил сейнингът (правене на кръстния знак), който трябвало да се направи както трябва, за да се справят със сивите същества, както наричали елфите.
Съвременните митове, идващи от САЩ, относно сивите извънземни не са нищо друго освен префасониране на елфите при Юл.
В последния ден от празниците, двадесет и четвъртия ден след Коледа, наричан Ап-хели-а или Апхалидей в Шетландия, всички врати се отваряли и доста преследване във вид на пантомима се извършвало, за да се отърве района от пакостивите елфи. Хората набожно четяли библията и изваждали напоказ железни неща “защото се знае, че елфите не могат да понасят желязото”. Малките деца били грижливо пазени и върху тях правели кръстния знак мъдри и знаещи жени. Без съмнение тук участва и знакът на злото око като древен обичай (ср. също със статията Кръстът: Неговият произход и значение [039]).
Когато се зазорявало след двадесет и четвъртата нощ Траовете или Сивите същества били изчезнали и празниците Юл били свършили.
По такъв начин можем да установим, че обичаите по прогонването на злите сили и вещиците по време на специално отделена за целта нощ през периода на зимното слънцестоене и на зимните празници, ги има в Рим и Калабрия на юг и чак до островите Шетланд на север. Те са характерни също и от Ирландия чак до Степите и на юг чак до Северна Африка.

Дънерът

Знаем, че германците изгаряли дънера Юл (бъдника), което било древен обичай, даже през единадесети век.  През 1184 год. енорийският свещеник в Аален, Мюнстерланд, е записал за “донасянето на едно дърво, за да се запали празничен огън по време на Господното Рождество” (Frazer, x, стр. 247). Това може да се открие и в Британия още в древността, а е било обичайно и за тевтонците и очевидно за келтите. Фрейзър цитира Джон Бранд, който казва, че дръвникът Юл е аналогът на летните огньове, който се запалва вътре в дома поради студеното време по време на зимното слънцестоене (пак там, n. 2). Това не било нищо друго освен погрешното прилагане към 25-ти декември на деня на слънцестоенето, който бил отделен за поклонение към слънцето. (Frazer, x, стр. 246). Това запалване на огъня с дърво имало за цел да помогне на слънцето да запали отново своята гаснеща светлина, а цялата система от огньове и свещи по време на Рождество пред Небесната Дева е древното поклонение на Майката-богиня и на нейното малко детенце Слънцето. Лампите помагат при запалването на небесния огън на слънцето и това е основната идея зад пламъка и неговото използване в Зороастрианизма.
Дънерът Юл бил пазен и сред групи в Европа и се поставял върху огъня, за да закриля от гръмотевиците и последиците от бурите. По такъв начин ясно се изявява връзката между древните тевтонски богове на гръмотевиците, светкавиците и времето, и дънера Юл по време на слънцестоенето.

Имелът

Имелът бил свещен в религията на друидите. Друидите, които дошли през Египет като Маги, били взети от Милезийците в Испания изсред Гиделийците преди Ското-Милезийците да отидат в Ирландия. От там те се разпространили в Британия и Европа (MacGeohagen The History of Ireland (История на Ирландия), Sadlier, NY, стр. 42; ср. Frazer, ii, стр. 358, 362; xi, стр. 76 и сл., 301).
Плиний (Natural History (Естествена история), xvi, стр. 249-251) извлича думата “друид” от гръцката дума за дъб, която е drus. Тя обаче е същата или подобна на келтската daur. По такъв начин друидите са свещеници на дъба. Техният култ по такъв начин е древен и свързан с дъбравите. Други учени предпочитат да извличат името от корена, който означава знание или мъдрост – и оттам, че те са вълшебници или магьосници. Това се съдържа и в името Маги, което те носели (ср. Frazer, xi, стр. 76-77, n. 1 до стр. 76).
Друидският календарен цикъл бил от тридесет години и изглежда, че има обща връзка на тяхното религиозно поклонение с това на Боетийците, които, подобно на тях, се покланяли или призовавали дъба и по този начин и едните и другите може да имат обща арийска връзка. Цикълът на Боетийците в празника на Великата Дедала бил от шестдесет години, а не от тридесет. Това може да има приложение по отношение на арийския обичай, който се съблюдава сред индийците, с шестдесет годишен цикъл, базиран върху астрономическия цикъл на Юпитер.
Имелът се реже със златна коса в първия или шестия ден на новолунието (Frazer, xi, стр. 77-78). Свързвали имела с плодовитостта и считали, че прави безплодните животни и жени да раждат. Мислели, че е паднал от небето и го наричаля изцелителя на всичко (Frazer, xi, стр. 77-79, 82). Два бели бика се принасяли в жертва при рязането му в шестия ден за тази цел. Свещеникът се обличал в бяла роба. Италианците го режели в първия ден на новолунието, а друидите в шестия ден. Тази разлика вероятно може да се обясни със започването на лунния месец при двете системи. Нито едните, нито другите не използвали железен инструмент за рязане на имел. Не било позволявано да се докосва до земята и поради това бил хващан с бяла кърпа.
Ако приемем написаното от Плиний за истина, италианците вярвали, че имелът, който расте на дъбове, има подобни свойства, и по такъв начин намиламе сходство във вярата на двете системи.
По такъв начин отново се връщаме при системата за плодородие на Сатурналиите и за изцеляване на мистериите и Аполон, но в древна форма, която е обща за арийците преди 1000 год. пр. Хр.
Тази система била толкова древна, че била присъща и на Айну в Япония, които също я считали за свещена. Те обаче използват имел, който е отрязан от върба, защото дървото е свещено за тях. Те са съгласни в своите вярвания както с друидите (за изцелителните му свойства), така и с италианците (за плодовитостта на жените да раждат деца) (Frazer, xi, стр. 79).
Това вярване е разпространено чак сред туземците на остров Мабуиг в пролива Торес (пак там). Общото вярване се намира и в Африка след Уалос от Сенегамбия (пак там).
Голямата почит към имела като към универсален изцелител намираме и сред швейцарските селяни и сред шведите (пак там, стр. 82).
За Норския бог Балдер се казвало, че е бил убит с имел и Фрейзър подробно описва това в своята книга.
Имелът се използвал като лекарство срещу епилепсия широко и от големи медицински авторитети в Обединеното кралство и в Холандия чак до осемнадесети век (пак там, стр. 83, посочвайки Рей от Обединеното кралство през 1700 г., Боерхааве от Холандия през 1720 г. и неговия ученик Ван Свиетен през 1745 г.).
Имелът се счита за закрила срещу скветкавици и пожар и от там се свързва  също със системата Юл (Frazer, xi, стр. 85).
Най-често се използвал по време на летните огньове и по това време се асоциирал със смъртта на бога Балдер. Това изглежда е включвало действителни човешки жертвоприношения по онова време в Дания, Норвегия и Швеция (Frazer, xi, стр. 87). Обичаят да се хвърля жертвата, избрана чрез жребий, в огъня Белтане, както и Зеленият вълк от огньовете през лятото се свързват с тази система на поклонение като три духа или три бога на растителността (пак там, стр. 88).
Боготворенето на имела се асоциира пряко с култа на поклонението на дъба и бил общ за всички арийци. Келтите в Мала Азия се покланяли в дъбрава на име Drynemetum, което е чист келтски и означава Храм на Дъба. Това са дъбравите, в които имало и фалос и срещу които се говори в Библията.
Сред славяните дъбът бил свещеният символ на великия бог Перун и дъбът е пръв сред свещените дървета на германците. Покланяли му се в древността, като някои от тези обичаи са оцелели и до днес (Frazer, пак там, стр. 89).
Дъбът бил свещен и за италианците и образът на Юпитер върху Капитолия в началото не бил нищо друго, а едно естествено дъбово дърво. При Додона Зевс бил също почитан като присъщ на дъба. Фрейзър заключава, че преди тяхното разпръсване арийците, включително келтите, германците и литовците, еднакво са почитали дъба като свещен и в тази обща земя трябва да е имало изобилие от дъбови гори. Имелът е само негов символ с качествата на изпратен от небето аспект на изцеление, закрила и плодородие.
Запалването на свещен огън, било сред келтите, германците и славяните винаги става чрез използването на дъбова дървесина, като се трият едно в друго две дървени пръчки или като се трие дъбово дърво върху сив камък (не червен). Същият вид обичаи да се запалва огън за нужди могат да бъдат открити от Германия до планинските части на Шотландия (ср. Frazer, xi, стр. 91).
Фрейзър казва, че вечният огън на Веста в Рим бил поддържан с дъбови дърва. Дъбова дървесина горяла и във вечния огън пред свещения дъб в Ромове в Литва. Парчетата дърво от дъб се горят също от зимното слънцестоене до самия край на годината и се заместват с новия дънер, а пепелта се размесва сред семената и т.н. за плодородие.
Общата нишка във всички тези истории е горенето на огньовете и отрязването на имела. Както можем да заключим от мита за Балдер, древните арийци вярвали, че дъбът е богът и връзката на имела с него осигурявала неговия дълъг живот. Човешкото жертвоприношение по време на летните огньове осигурявало живота на реколтата. Употребата на имела и на дънера Юл по време на зимното слънцестоене гледало към жертвата на бога, представляван от човека, който заемал неговото място, и завръщането на системата на слънцето. Това е символизмът, който лежи в основата на коледната традиция (ср. Frazer, xi, стр. 93).
Докато имало имел, нито богът, нито неговият заместник можели да бъдат увредени. Рязането на имела било едновременно сигналът и причината за неговата смърт.

Джелът и бръшлянът

Джелът и бръшлянът се твърди, че представляват мъжкото и женското начало. Бръшлянът прилепва и се увива, което предполага, че представлява женското. Джелът е бодлив и изправен, което предполага, че представлява мъжкото.
В Съри, Англия, джелово дърво се използва да се прекара дете през пукнатина в скала, за да се изцели скъсване, докато на други места обикновено се използва ясеново дърво. (Frazer, xi, стр. 169, n. 2).
Джел-дъбът (зеленият дъб) бил свещен за Fratres Arvales или Братята на изораните ниви. Това била римска колегия от дванадесет свещеника, които извършвали публични религиозни ритуали за целите на земеделието. Те носели венци от житни класове. Техните жертвоприношения се правели в горичката на богинята Диа на около пет мили надолу по река Тибър от Рим. В тази горичка имало лаврови дървета и джел-дъбове. Тя била считана за толкова свещена, че всеки път, когато дърво или дори клон на дърво паднели напземята, се принасяли умилостивителни жертви. Това очевидно било особено възможно да се случи при идването на снега и на бурите по време на зимното слънцестоене. Оттук имаме и идеята за джела и за бялата Коледа. Много по-сложни ритуали за  жертвоприношения трябвало да се правят, когато някое от дърветата бивало ударено от светкавица. Тогава дървото се изкопавало от корен, нацепвало се и се изгаряло и на негово място се засаждало друго дърво. По време на римския празник Парилия, който бил посветен на благосъстоянието на стадата, селяните се молели за опрощение, ако влезели в свещена горичка, седнели под свещено дърво или отрежели свята клонка, за да хранят овцете (ср. Frazer, ii, стр. 123).
Плиний казва, че някога горите били храмовете на божествата и че дори по негово време селяните посвещавали високо дърво  на някой бог с древен ритуал (Pliny Natural History (Естествена история), xii, стр. 3).
Бръшлянът е символ на култовете с мистерии. Той се дъвче от отиващите на празника Вакханалии. Идентифицира се с бога Дионисий или Бакхус.
Бръшлянът бил използван от гърците като едно от двете дървета за запалване на огън. Дъската на двойката се правела от паразитно или пълзящо растение, което обикновено бил бръшлянът. За свредло обикновено било използвано лаврово дърво. Дъбът също се използвал за свредло за получаване на огъня.
Древните индийци използвали паразитно дърво (пълзящата смокиня) за направа на свредло и като идея за мъжкото. Гърците изглежда са преобърнали тази представа. Бръшлянът се счита за женски, а лавровото дърво за мъжко. Въпреки това на гръцки думата “бръшлян” е от мъжки род и в древността бръшлянът се идентифицирал с мъжкия бог Дионисий. Думата “лавър” на гръцки е в женски род и се идентифицира с нимфа. По такъв начин можем да заключим, че гърците, подобно на индийците разглеждали представите по сходен начин в много древни времена, но ги модифицирали вероятно в резултата на натрупания опит (Frazer, ii, стр. 251-252).
В древността било забранено бръшлянът да се докосва или да се споменава (Frazer, iii, стр. 13 и сл.). Бръшлянът бил свещен и за бога Атис и оттам идваме и до бора, който също бил свещен за този бог (ср. Frazer, v, стр. 278 и вж. статията Кръстът: Неговият произход и значение [039]).
Бръшлянът бил свещен и за бога Озирис (Frazer, vi, стр. 112), а също и за сънища (пак там, x, стр. 242). По такъв начин виждаме сходство между системата на три-единния бог и култовете-мистерии като цяло, които по естествен начин се свързват със системата на слънцестоенето и с култа към слънцето. По такъв начин джелът и бръшлянът са символите също на дъбовите и на другите горички, посветени на божествата, които са така заклеймени от Библията.

Коледното дърво

Украсената елха произлиза директно от култовете-мистерии и от поклонението на бога Атис. За него се твърди, че е бил човек, който станал дърво, и затова е въплъщението на древния дух на дърветата, който намираме в древната индийска или хиндуистка митология още от времето на Харапа и Мохенджо Даро. Ясно е, че той е бог на плодородието и на житото и носи фригийска шапка като Митра (от статуята в Латеран; Frazer, v, стр. 279).
Донасянето на елхата, украсена с теменужки и вълнени ленти е като донасянето на майското дръвче или лятното дръвче в съвременните народни обичаи. Изображението, което било закрепено за дървото, било двойно изображение на бога Атис. То по традиция се пазело да следващата година, когато се изгаряло (Firmicus Maternus De errore profanarum religionum; ср. Frazer, v, стр. 277 и n. 2).
Първоначалният замисъл на този обичай бил да се поддържа духа на растителността незасегнат през цялата следваща година. Фригийците боготворели боровото дърво повече от всички други дървета и именно от този район извличаме Мистериите и системата на Митра. То е свещено за култовете може би защото е вечно зелено и продължава през целия период след слънцестоенето, когато другите дървета са голи. Запомнете също, че по време на празниците на слънцестоенето се горяла борова смола. Корените се губят в древността на Асиро-вавилонската система.
Подобието на бога Атис било сменено със символа на слънцето като дарохранителница на върха, а след това с ангели и други видове украса. Украшенията лесно могат да се разпознаят като слънцето, луната и звездите в три-единната система на Вавилонците като Син Ищар (Астарта) и Шамаш или Изис, Озирис и Хор на египтяните (вж. статията Злаятният телец [222]).
Бръшлянът бил свещен също за Атис и неговите свещеници евнуси били татуирани със символа на бръшляновото листо (Frazer, v, стр. 278).
Борови шишарки били използвани за произвеждането на вино, използвано в оргиастичните ритуали на Сибила, които всъщност били аналогът на Дионисиевите оргии и Страбон ги сравнява (Strabo, x, 3. 12 и сл.).
По време на празника Тесмофория те били хвърляни заедно с прасета и други представители или символи на плодородието в свещените подземия на Деметра с цел да се увеличи плодородието на земята и на жените (Frazer, v, стр. 278). По такъв начин отново идваме при празниците на Деметра и аспектите, които са продължили във времето и които се асоциират с Коледа навсякъде в Европа, както вече видяхме.

Богоявление

Терминът Богоявление идва от появяване (на гръцки: епифания) в смисъл на появяване на някакво божествено или свръх-човешко същество. Същият термин се прилага относно Антиох ІV Епифан, цар на Сирия (175-164 пр. Хр.).
Бил известен още катоdies luminum (ден на светлините); като ден на трите царя или като дванадесетия ден. За всички тях говорихме по-горе. Всички свързани с него обичаи произлизат от древните източници, които виждаме в текста, и имат твърде малко общо с вярата.
Името се е запазило в големия празник Бефана в Рим (ср.Catholic Encyclopedia, art., Epiphany, Robert Appleton, NY, 1909, Vol. V, стр. 504). Католическата енциклопадия казва:
Трудно е да се каже доколко съблюдаваният тогава обичай да се купуват всякакви видове керамични изображения, съчетани със свирки и представляващи един вид римски живот, трябва тясно да се свързва с доста сходния обичай на мода по време на декемврийския празник на Сатурналиите (пак там).
Едва ли е трудно да се установи. Обичаите били същите и терминът се прилага към появяването на Бефана като богинята, както виждаме по-горе. Опитът да се постави препратката в Иполит върху тайнството Кръщение е неправилен, тъй като той изпалзва термина theophaneia, а неepiphania (пак там).
Първият съществен текст-справка е в Климент (Stromateis, I, xxi, стр. 45). Католическата енциклопедия (КЕ) цитира този текст както следва и след това добавя:
‘Има някои също, които водени от прекомерно любопитство посочват за раждането на нашия Спасител не само годината му, но и деня му, който казват, че е 25 Пахон (20 май) в двадесет и осмата година на Август. Но последователите на Василидес празнуват също и деня на Неговото кръщение, като прекарват предната нощ в четенеия. И казват, че било на 15-я ден на месец Тиби в петнадесетатата година на кесаря Тиберий. А някои казват, че се спазвал в 11-я ден на същия месец’ Сега, 15-ти и 11-ти Тиби са 6-ти и 10-ти януари.
Както Римската католическа църква, така и Православната църква се опитват да извлекат от тази практика на гностиците на Василидес (който учел в Рим в средата на втори век) подкрепа за празнуването на Рождество, както и на кръщението на Христос, но в действителност няма никакво реално доказателство за такива догадки. Самите празници свидетелстват, че обичаят е древният празник на плодородието и благославянето на земеделската продукция. От там призлизат обичаите да се благославят водите и да се хвърлят кръстове в морето, за да се направи морето продуктивно за рибарите. Всички те се основават върху древното езичество и не ги е имало сред християнството до четвърти век. Тази добавка е била направена доста след Ориген, който пишейки в трети век не споменава никъде Богоявление в своя списък на празниците. Първото споменаване на Богоявление като празник на Църквата е през 361 г. (ср. CE (КЕ), стр. 505).
От Свети Николай до Санта Клаус (Дядо Коледа)
Санта Клаус (дядо Мраз, дядо Коледа) е доста късно нововъведение и идва при нас като резултат на късния американски комерсиализъм. Свързан е преди всичко с германския и с холандския фолклор. Неговият произход е в личността, наричана Свети Николас.                         
Човекът, който е най-често известен като Свети Николай е Николай от Мира в Лиция. Той умрял на 6-ти декември 345-та или 352-ра година (Catholic Encyclopedia, Vol. XI, стр. 63). Популярен е както в гръцката, така и в латинската църква, но няма почти нищо сигурно за него, освен това че е бил епископ на Мира през четвърти век (пак там, стр. 64). Бил роден в Парара в Лиция, Мала Азия. В младостта си направил пътешествие до Египет и Палестина. При завръщането си бил направен епископ на Мира и бил вкаран в затвора по време на преследванията на Диоклециян. Освободен е при възкачването на Константин. Католиците твърдят, че присъствал в Никея, но, както самите те признават, името му не фигурира в нито един документ (пак там).
През 1087 г. италиански търговци открадват тялото му от Мира и го занасят в Бари. Култът към него в Италия датира от този момент. Изглежда подтик за това може да е дал култ към него, който се бил развил в Европа. Многобройните чудеса, които му се приписват, са последица на дълга традиция, но както ще видим, голяма част от тях са с езически корени, които имат твърде малко общо с реалния човек.
Неговият култ в гръцката църква е древен и е особено забележим в Руската църква, въпреки че тя е възникнала дълго време след него (около 1000 г. сл. Хр.). Император Юстиниян І построил църква в негова чест в Константинопол и името му се открива в литургията, която се приписва на Йоан Златоуст (пак там).
Култът към него започва в Европа от времето на Ото ІІ, чиято съпруга Теофано била гъркиня. Епископ Региналд от Айхщат (умрял през 991 г.) написва поетично произведение със заглавие Vita S. Nicholai (Животът на Свети Николай). Той е или е бил почитан като светец-покровител в Гърция, Русия, кралстово Неапол, Сицилия, Лорейн, епархия Лиеж и много градове в Италия, Германия, Австрия и Белгия, Кампен в Хорандия, Корфу в Гърция, Фрибург в Швейцария и Москва в Русия (пак там). Той е покровителят на моряците, търговците, банкерите и децата.
Мощите му все още се пазят в църквата Св. Николай в Бари. Едно маслоподобно вещество, известно като Manna di S. Nicola (Манната на Св. Николай), се казва, че се отделя от мощите му.  Цени се за медицински цели. Връзката му с празниците на 5-ти/6-ти декември се изследва по-долу.
Една свързана с него легенда се отнася до образуването на три златни топки, всяка от които е направена от неговите надници за една година, и тяхното претъркулване през прозореца на едно нуждаещо се семейство  с благороден произход в продължение на години. За първата топка се твърди, че накрая се намерила в един дълъг чорап (от там идва коледния дълъг чорап). Това помогнало на бедните получатели да омъжат своите дъщери. Твърди се, че той бил видян последния път. Това несъмнено е произходът на трите златни топки на  собствениците на заложни къщи и символът на неговото покровителство над търговците. Както ще видим, тези истории имат връзка с други митове.
Преданията за неговата щедрост довели до обичая на френските монахини в Нормандия да правят дарения на бедните в деня или в навечерието на деня на Св. Николай и този ден започнал да се нарича Ден на кутията по името на кутията за милостиня в църквата. Това е преданието в основата на Деня на кутията, 26-ти декември. В Германия били давани също Христови вързопи на бедните и годишните шествия поели в себе си знаците на мистериите на небесната Майка-богиня.
Обичаят децата да пестят цяла година за годишното прасе по време на Коледа в Холандия довел до въвеждането на детската касичка с форма на прасе.
Също и амалгамата от фалшиви роби на Римското духовенство, които се носят на Празника на глупаците, и историите за дивото яздене на Один и за брадите на Магите заедно с елфите на празниците Юл претърпели постепенна еволюция.
Николай от Мира бил светец в Римската католическа църква до 1969 година, когато претърпял съдбата на много други митове.
Синтерклаас – предшественикът на Санта Клаус
Синтерклаас или Св. Николай е типичен холандски фолклор, който се празнува в Холандия и отчасти в Белгия.
Празненството на Синтерклаас винаги е на 5-ти декември вечерта след залез слънце  в Холандия и на 6-ти декември в Белгия.
По време на празненството вечерта и през нощта децата се събират около комина и пеят песни на Синтерклаас:
“Heerlijk avondje is gekomen. Kom maar binnen met je knecht”.
“Хубавата (или господарска) вечер дойде. Ела вътре заедно с твоя слуга”.
Неговият слуга, Черен Петър, е черен. Той винаги е изобразяван като негър с дебели устни и обеци, облечен със смешни дрехи. Това вероятно произтича от връзката с Деметра/Мелхиор, която по-късно се асоциира с доброто и злото, въплътени в легендата за Уоден и за Ньоуи.
Самият Синтерклаас е епископ с митра и книга с добрите дела и греховете. Той има тоягата на овчар и язди на бял кон над покривите. Черен Петър слуша от комина, за да определи дали децата пеят правилните песни и дали принасят правилните дарове на коня под формата на слама и моркови.
Подаръците за децата се пускат през комина.
Синтерклаас е синкретичен продукт от древната германска и тевтонска религия. Германските корени могат да се обяснят както следва:
Богът Уоден (известен още като Один), който все още се помни чрез думата за сряда (Wednesday), бил най-важният бог на древните германски племена (не само на малката група хора, които днес наричаме германци). Уоден, който е фигура от историята, бил обърнат в персонификация на множеството по-раншни богове, като боговете на вятъра и войната, бога на мъртвите, бога на плодородието, бога на мъдростта и бога-слънце. Ще го открием в митологичните легенди “да язди във въздуха върху своя верен бял кон, облечен в дълга, спускаща се надолу роба”. По-нататък той е описван като фигура с дълга бяла брада и с голяма шапка върху главата си. Тъй като бил считан също и за бога на мъдростта, той бил с книга в ръка, написана с руническа писменост, и носел голямо копие.
В тези истории Уоден е съпровождан от великана Ньоуи, който имал черно лице, тъй като бил бащата на нощта. Съгласно легендата бил доста изкусен в създаването на рими и стихотворения. В ръката си носел като знак на плодородието връзка клони.
От тези аспекти – белия кон, бялата роба, голямата шапка, книгата, копието и черния Ньоуи с връзката клони, и стихотворенията или стихотворната традиция – имаме толкова сходства със нашия днешен Синтерклаас  и Черен Петър, че става дума за нещо повече от обикновено съвпадение. Тук виждаме също и сходства с Деметра и трите мъдри царя, единият от които бил също черният Мелхиор.
Ако сега прибавим и традиционните обичаи, картината ще бъде завършена.
Старите германски племена или тевтонците винаги оставяли след жътва един сноп на полето за белия кон на Уоден. Във времето на Синтерклаас децата принасяли като дар сено в обувките си до комина (дълги чорапи до комина на Коледа) за неговия кон.
Тук виждаме същите традиции, каквито намираме сред келтите, да се запалват дванадесет огъня и тринадесетия главен огън от сламата. Виждаме също и черните лица от системата на Майката-богиня. Можем да заключим за много по-древен произход от приписвания на Уоден. Това е част от ранните култове на плодородието, свързани с Аполон като бога-слънце и като господаря на религиите-мистерии сред държавите покрай река Дунав и сред хиперборейските келти. Той бил теглен през небето в колесница и тя често се изобразявала като теглена не просто от коне, а от гъски или лебеди. Сходството на тези празненства било със старите церемонии на Сатурналиите, които по традиция били преди Коледа. В Холандия виждаме много по-ранна дата отколкото е обичайно днес. Било около тридесет дни преди Богоявление, обаче не тридесет дни преди слънцестоенето, както видяхме при примерите от Сатурналиите по-горе. Виждаме същата традиция, но преместена във времето, така че тридесетте дни на Господаря на безредието като бога Сатурн или Аполон се отнасят по-скоро до Богоявление, а не до края на Сатурналиите.
Днешната традиция в Холандия е да се дават букви от шоколад или от бадемов сладкиш. Връзката с древните руни изглежда твърде очевидна. Германският празник Вотан бил смесица от жертви и празници на плодородието около и по време на зимните пиршества. Момците и момите от германските племена се молели в онези древни времена за партньор. Подаръците от Синтерклаас били също във формата на любовници, направени от спекулатиус (бел. на пр.: вид немски сладкиш, като думата означава образ) или други сладкиши. Подаръците били също във формата на животни от рода на захарни мишки и прасета, за да се заместят действителните животински жертвоприношения.
Синтерклаас е освен това покровителят на град Амстердам и на моряците, които отплават от неговите пристанища.
Облеклото на Синтерклаас е римо-католическо. Не е за чудене, че през 16-ти век реформацията се опитва да заличи тези обичаи. Тя не постига пълен успех в Холандия. След отсъствие (или нелегалност) от няколко века Синтерклаас отново се появява в протестантска Холандия през първата половина на двадесети век. Синтерклаас изчезва в Ангрия и в Германия и отива в нелегалност. Много от традициите просто били преместени на 25-ти декември и завършени с коледното дърво и Санта Клаус. Приемането на “възраждането” на Синтерклаас в протестантска Холандия било по-скоро и по-рано отколкото приемането на коледното дърво. Днес комерсиализмът трябва да се бори, за да направи Санта Клаус (дядо Коледа) приет в Холандия, тъй като мнозина са против този натрапник спрямо Синтерклаас, въпреки че възраждането му в Холандия било причинено от онова, което се прави в САЩ.

Санта Клаус (дядо Коледа) в САЩ

Когато имигрантите пристигали в Съединените щати, те донасяли със себе си своите традиции за Юл от Европа и особено трите елемента, които заедно съставляват мита за Санта Клаус.
Холандците допринесли с мита за синтерклаас, който бил пригоден от традиционното си място. Традицията на Pere Noel с червените роби също била донесена от Европа. Германците донесли със себе си традицията за Христовите вързопи (Christ Bundle) и я нарекли Кристкиндъл или традицията на Детето Христос. Наименованието Крис Крингъл произлязло от този термин.
Уошингтън Ървинг в книгата Приказките Никърбокър (около 1820 г.) обсъжда елфът Санта Клаус, който представя дългите чорапи, както го правел Св. Николай.
Клемент Кларк Мур въвел много нови елементи в своята поема “Посещение от Св. Николай”, която била преименувана на “Беше нощта преди Коледа”. Той въвежда нови елементи като осемте северни елена и включил традиционното представяне, което виждаме относно гърма и гръмотевицата като богове на фестивала Юл във формата на Доннер (Дондер) и Блитцен.
Но Санта Клаус все още бил елф от традицията Юл до времето на Американската гражданска война, когато на Томас Насп било възложено от седмичника Харпърс Уийкли да направи серия от шеговити рисунки, посветени на Санта Клаус. Той продължил да го прави и след Гражданската война и издателската фирма “Печатарска компания на братята МакЛолин” експериментирала с цвета на кожата върху Санта и се спряла на червеното.
Последната промяна била направена през 1931 година. Скандинавецът Хаддон Сундблом бил нает от Кока Кола да рисува Санта Клаус. При смъртта на своя модел, той оформил Санта Клаус според своето лице. Това продължило двадесет и пет години.
През 1941-ва год. била написана песента Северният елен Рудолф с червения нос. Била записана в изпълнение на кънтри певеца Джийн Отри.
Моделът и цветовете на Кока Кола и американските митове, които заобикалят фигурата, са сега окончателният продукт на най-малко 3000 години езическо идолопоклонство, обвито в дълбокия комерсиализъм, който най-напред произлязъл от търговците по времето на Римските Сатурналии и бил доведен до съвършенство в САЩ.
Няма нищо християнско в така наречената Коледа и наистина тя е така напоена с фалшиво религиозно суеверие, че е в директно нарушение на библейския закон. Никой християнин не може да я съблюдава и да остане християнин.

Великден

Фрейзър отбелязва, и то правилно, че ако е вярно в случая с Коледа, че езичниците са приели и съчетали в едно цялата система, като са й дали християнски наименования, то няма причина да предполагаме, че същият вид мотиви:
може да е довел църковните власти до това да уподобят Великденския празник, посветен на смъртта и възкресение на техния Господ, на смъртта и възкресението на друго азиатско божество, които се падали в същия сезон (v, стр. 306).
Фрейзър заявява нататък, че:
Сега Великденските ритуали, които все още се спазват в Гърция, Сицилия и в Южна Италия, съдържат в някои отношения поразително сходство с ритуалите на Адонис и аз допускам, че Църквата може съзнателно да е приспособила новия празник към своя езически предшественик с цел да бъдат спечелени души за Христос (пак там).
Адонис е сирийският аналог на Адонай или Господ.
Фрейзър счита, че това приспособяване вероятно се е случило по-скоро само в гръцки говорещата част на света, отколкото в латинската, тъй като изглежда, че култът към Адонис е направил слабо впечатление на Запад и със сигурност никога не е бил част от официалната религия на Рим. Той казва:
Мястото, което е можел да заеме в чувствата на вулгарните, било вече заето от подобния, но по-варварски култ към Атис и Великата Майка (пак там).
Смъртта и възкресението на бога Атис били официално празнувани в Рим на 24-ти и 25-ти март, като последната дата се считала за дата на пролетното равноденствие и затова за най-подходящия ден за съживяването на бог на растителността, който е бил мъртъв или спящ през цялата зима. Съгласно една древна и широко-разпространена традиция, 25-ти март се отбелязвал като ден на смъртта на Христос, без значение каква е фазата на луната. Тази традиция се пазела във Фригия, Кападокия, Галия, и, както изглежда, в самия Рим (ср. Frazer, v, стр. 306). Тертулиан потвърждава, че Христос е бил разпнат на 25-ти март 29 г. сл. Хр. (Adv. Jud., 8, Vol. ii, стр. 719, а също Иполит и Августин; ср. Frazer, v, бележка под линия 5 към стр. 306).
Това е абсолютна историческа и астрономическа невъзможност и при все това, изглежда, че възгледът рано е станал дълбоко вкоренен в традициите (ср. Frazer, v, стр. 307 и статията Определяне на времето на разпването и възкресението [159]).
По такъв начин изглежда, че тази най-ранна измежду традициите е имала някаква връзка с култа към Атис. Подобно на това борът бил свещен за за бога Атис и не е случайно, че всички реликви от кръста се състоят от боров материал (ср. статията Кръстът: Неговият произход и значение [039]).
Според Фрейзър, а също и Дучесне, датата на смъртта и възкресението на Христос е била произволно свързана с фиктивната дата 25-ти март, за да се хармонизира с по-стария празник на пролетното равноденствие. Това изглежда е било тъждествено с по-стария възглед, че е станало на самата дата, когато бил сътворен светът (Frazer, пак там, стр. 307).
Възкресението на Атис, който съчетавал в себе си характерите на божествения Баща и на божествения Син, било официално празнувано в Рим в същия ден. По такъв начин, ние се занимаваме не само със синкретизма на учението за възкресението, но виждаме също и произхода на доктрините на модализма, където един бог има качества или различни аспекти, като форми на едното, но като отличаващи се, и от която идея се оформила Троицата.
Съществува и по-отскорошен еретически възглед, че “Исус е единственият истински Бог”, който е навлязъл в протестантската полу-гностическа теология.
Този феномен на заместването, при който даден езически празник се замества с празник с християнски имена, се наблюдава при редица езически или паганически празници. В съответствие с теологията на Майката-богиня и на Небесната дева, празникът на богинята Диана бил изместен от празника Успение Богородично през август. Подобна промяна претърпял езическият празник Парилия през април, който бил заместен от Гергьовден--празникът на Св. Георги. Летният воден празник през юни бил заместен от празника на Св. Йоан Кръстител. Всеки един има връзка с типологията, която е заместил. Празникът Задушница през ноември е древният езически празник на мъртвите. Раждането на Христос е заместило това на слънцето. Празникът Великден е просто празникът на фригийския бот Атис по време на пролетното равноденствие. Трябва също да помним, че фригийците били източникът на системата на Митра и въобще на култовете-мистерии (вж. също статията Николаитите [202]).
Митра бил въведен в Рим от пирати, които Помпей пленил около 63 г. пр. Хр. Самите места, в които празнували смъртта на Христос по време на равноденствието били същите места, от където произлязло поклонението на бога Атис или където било най-вкоренено, а именно Фригия, Галия, и очевидно Рим. Фрейзър казва, че е трудно да разглеждаме съвпадението като случайно (v, стр. 309).
Друга характеристика, която съвпада с възкресението, е че датата също се приписва на 27-ми март, два дни по-късно, и това е мястото, където се среща съкратеният период от разпване в петък до възкресение в неделя. Фрейзър отбелязва, че подобно изместване от християнски празненства в езически се среща в празниците на Св. Георги и в Успението на девата (v, стр. 309).
Може би откриваме показателния момент в синкретизма, когато виждаме, че традициите на Лактанций и, както изглежда, на християнската църква в Галия поставяли смъртта на Христос на 23-ти и възкресението на 25-ти март—точно както е при празника на Атис. Невъзможно е за която и да е година от еврейския календар Христос да е бил разпнат на такава дата и тя е пряко свързана с религиозното поклонение пред Атис (ср. Frazer, пак там).
Към четвърти век поклонниците на Атис гневно се оплаквали, че християните били извършили лъжлива имитация на тяхната теология или на възкресението на Атис, а християните твърдели, че възкресението на Атис е сатанински фалшификат на възкресението на Христос.
Ние обаче знаем от историята и лингвистиката, че първоначалните дати на възкресението били основани на Пасхата, която се основавала на лунния календар и ставала на 14-ти и 15-ти нисан, като преминавала към поклащането на снопа и неговия принос в неделя. По такъв начин Пасхата можела да се падне в коите и да е два дни в седмицата с различен период от време до приноса на снопа за поклащане в неделя, който отбелязвал възнасянето на Месията, а не Неговото възкресение, което било станало предната вечер. От друга страна Великден бил ограничен до петъчно разпване и неделно възкресение в пряко противоречие с Писанията. Първоначално той бил на дати, фиксирани в култа на Атис. Дори думата Easter (бел. на пр.: на английски вместо Великден е прието да се казваИстър) е била вмъкната в английския превод на Библията на крал Джеймс, за да бъде заместена думата Пасха и така още повече да се замаскира въпроса.
Свещи при смяната на сезоните и на Великден
Видяхме по-горе, че свещите навлезли в системата на религиозното поклонение от древната арийска религия. Това произлязло от централен общ предшественик и както изглежда свързан с асиро-вавилонската система преди навлизането на арийците в Индия около 1000 г. пр. Хр. Това може да е било още в най-ранните времена на асирийците във второто и дори в третото хилядолетие пр. Хр.
Древната арийска практика да се пали нов огън от огъня на открито в деня на Астарта (Великден) и да се изпращат запалени парчета дърво във всеки дом, за да се запалят огньове и да се осигури закрила от боговете на гръмотевицата, бурята и урагана, продължила сред германците. Според Фрейзър по времето, когато той пише, този обичай го имало из цяла Германия. Разликата между протестантската и католическата общност била, че при протестантите за огъня се грижели младежите, а при католиците това правели възрастните мъже. Празненствата били пряко свързани с древните ритуали на плодородието. Църквата била добавена по-късно като точка на процесията, около която те вървели според въртенето на слънцето. Огньовете се запалват на планините Истър.
Обичаят бил въведен в католицизма като Великденска свещ. Тази една единствена огромна свещ била запалвана в събота в полунощ преди неделята на Великден и след това всички свещи в църквата били запалвани от нея. Това продължавало през годината до следващия Великден, когато отново запалвали Великденската свещ. Огньовете на открито продължавали да се палят в навечерието на Великден в католическите страни и запалваните огньове на открито вечерта преди Великден често имат дървена фигура, наречена Юда, която се запалва с тях и често се смесва с пепелта на посветените палмови клонки, която се смесва със семената по време на сеитба. Даже там, където този жертвен образ липсва, самите огньове все още се наричат “изгаряне на Юда” (Frazer, x, стр. 121). Фрейзър отбелязва, че новозапалената великденска свещ била използвана в Бавария, за да се запалват фенерите и младите хора тичали до огъня на открито, за да я запалят. Първият, който успеел да стигне до там бил възнаграждаван от стопанките с червени яйца на другия ден, т.е. в неделята на Великден, пред вратата на църквата. Изгарянето на Юда било придружавано с голямо ликуване (пак там, x, стр. 122).
В същия този ден в Абруци се взема осветена вода от църквата като закрила срещу вещици и техните болести. Восъкът от свещите се поставя върху шапката и тогава е закрила срещу гръмотевици и светкавици по време на буря. В Калабрия и на други места в Италия обичаите във връзка със осветената вода са подобни. Подобни вярвания можем да открием и сред германците в Бохемия (вж. също раздела Богоявление).
Р. Чеймбърс (The Book of Days (Книга на дните), London and Edinburgh, 1886, I, стр. 421) отбелязва, че всички огньове в Рим били отново запалвани от свещения огън, който бил запалван в Рим в църквата Св. Петър в съботата непосредствено преди Великден (ср. Frazer, x, стр. 125).
Обичаят да се пали свещта изглежда се извършва в нощта преди деня на слънцето (неделя) като част от древната система на поклонение на слънцето. Свещите образуват част от древните магически ритуали и били характерни за окултните системи и сред анимистичните системи, които произлизат от асиро-вавилонците.
Обичаят да се палят свещи има смесен символизъм. Осветителните тела в храма били специфични и ограничени за специални цели, свързани със седемте светила като седемте Божии духа в едната Менора и седемдесетте светила на Войнството в Храма на Соломон. Това по-късно било изтълкувано от окултистите, че се отнася до седемте небеса и седемте планети. Издигането пред седемте нива на анимистичния Шаманизъм навлязло в юдаизма през мистицизма Меркхаба.
Самата свещ се счита за символ на индивидуализираната светлина и следователно на живота на индивида в противовес на космическия и вселенски живот (вж. Cirlot Dictionary of Symbols (Речник на символите), Dorset, 1991, стр. 38). Това разграничение е сред окултизма и не е християнско.
Практиката да се палят множество свещи пред езическите жертвеници, а по-късно и в християнстовото, се основава на изходните възгледи, присъщи на безбожната и богохулна доктрина за Безсмъртната Душа  и на опитите да се изолира святост за индивида чрез действието на духовните сили, участващи чрез омилостивяването на съществото, което се обожава. Колкото повече са съществата, толкова повече свещи са необходими. Тези свещи стоят като символи на пантеистичното мислене в доктрината за Душата.
Практиката в юдаизма се основава на мислене, което оперира на по-ниско физическо ниво, което произтича от Вавилонския плен и Мистицизма, който навлязъл в юдаизма от онзи момент.
В кабалистичния юдаизъм човек влиза през Вратата на Кавана (или съсредоточаването) чрез медитация, която се основава на светлина. Символите са по такъв начин, че човек си издига ума чрез медитация от една светлина към по-висока светлина. Две от светлините се наричат Бахир (бляскава) и Зохар (излъчваща), което намеква за дете най-важни класически произведения в Кабала (Kaplan Meditation and Kabbalah (Медитацията и Кабала), Weiser, 1982, стр. 118). Тези светлини съответстват на сефиротите. Тези системи били разбрани от Рави Моше де Леон (1238-1305 г.) в книгата му Shekel ha Kodesh от 1292-ра година.
Тази система на изкачване до седмата голяма светлина Айн Соф е Шаманизъм. Те са: Тов (Добро), Нога (Греене), Кавод (Слава), Бахир (Блясък), Зохар (Излъчване), Хаим (Живот) и безкрайната и седмата е Айн Соф (Короната). Техните сефироти-еквиваленти са Хесед (Любов), Гевура (Сила), Тиферет (Красота), Нетцах (Победа), Ход (Великолепие), Йесод (Основа) (Kaplan, пак там, стр. 119).
Древната Зохар говори за различни цветове във връзка с огъня и това може да се извлече от Маздейските системи. Цветовете на седемте нива на поклонение на бога на луната Син били идентифицирани със Зигурата във Вавилон (вж. статията Златният телец [222]).
Цялата тази система е чист Мистицизъм и употребата на свещи в различните й форми е директно свързана с магьосничеството и мистичните обичаи, освен когато запалването става в Храма на Бог като Менора. Употребата им по време на Ханука и Пурим е изследвана по-долу.

Пасха или Великден

Методът за изчисляване на деня на слънцето по време на пролетното равноденствие бил подобен на изчисляването на приноса на снопа за поклащане в Левит 23, но не бил съвсем същият. Затова има малка разлика между Пасхата и системата на Великден.
Универсалният оксфордски речник дава метода за определяне на Великденската неделя или на Великден, който е в действителност денят на слънцето.
Съблюдава се в първата неделя след календарното пълнолуние, т.е. 14-я ден от новолунието съгласно календара – което става на или след 21-ви март. Приложим по народному към седмица, в която започва Великденската неделя (1964 print, стр. 579).
Това е правилото за определяне на празника на Еостре, Астарта или Ищар, а не правилото за определяне на библейската Пасха.
Аргументите са ясно демонстрирани в историята на кварто-десиманния спор, който продължил от управлението на Аницетус до това на Виктор (или Викторинус), епископи на Рим от средата до края на втори век (около 154-190 г. сл. Хр.).
По такъв начин от кварто-десиманния спор ние знаем, че тази фалшива система за датиране е произлязла от Рим във втори век и че на нея се противопоставяли онези в църквата, които били учени от апостолите, а именно Поликарп, който се противопоставил на Аницетус, и неговият ученик Поликратес, който се противопоставил на Виктор (или Викторинус). Написаното по-късно от Сократес Сколастикус (около 439 сл. Хр.) въвело грешка в историята и е невярно по много причини, много от които са описани от съставителите на сборника Никейски и след-никейски отци (ср. NPNF 2nd series, Vol. 2, въведение към текста).
Сократес пише, че кварто-десиманите пазели 14-тия ден от новолунието без да почитат съботата (пак там, Ch. XXII, стр. 130). Той пише, че Виктор, епископът на Рим, ги бил отлъчил и бил порицан за това от Ириней (пак там). Той се опитва на този късен етап да въведе позоваване на Петър и Павел в подкрепа на Римския обичай за Великден, а на обичая на кварто-десиманите позоваване на Йоан (пак там, стр. 131). Той твърди, че нито едните, нито другите могат да представят писмено свидетелство в полза на своя възглед. Ние обаче знаем правилно, че кварто-десиманите се позовават на Йоан от написаното от Поликарп и Поликратес, които били директни учченици на Йоан. Никакво позоваване на Петър и Павел в подкрепа на Великден не може да се прави по какъвто и да е сериозен наччин. Нещо повече, абсурдно е да се предполага, че дванадесетте апостоли биха били разделени по въпроса как да се изчислява Пасха.
Сократес е ясен по един въпрос и това е, че църквата и кварто-десиманите не са пазели датите на Пасхата съгласно съвременните юдейски изчисления (т.е. по времето, когато той пише, а именно около 437 г. сл. Хр., което е след като е бил въведен календара на Хилел през 358 г. сл. Хр.). Той счита, че те грешат в почти всичко (пак там, стр. 131).
В тази практика те твърдели, че не следват съвременните  юдеи, които грешат в почти всичко, но следват древните и Йосиф в онова, което той е написал в третата книга на неговите Юдейски древности.
т.е. Antiquities of the Jews (Юдейски древности), III, 10, които се цитират тук изцяло:
В месеца ксантикус, който се нарича от нас нисан и е началото на годината, на четиринадесетия ден от месеца, докато слънцето е в знака на Ариес (Овен), защото в този месец бяхме освободени от робството на египтяните, Той също е постановил да жертваме всяка година жертвата, която когато излизахме от Египет ни заповядаха да принесем и която се нарича Пасха.
Знакът на Овена завършва на 19-20 април и по такъв начин Пасхата не би могла да се пада след този период. Датата 14-ти не би могла да се пада преди равноденствието и по такъв начин имаме древните параметри за Пасхата. Тук виждаме, че ранната църква не е следвала по-късните юдейски традиции от времето на Хилел. Повечето цитирания на Сократес пренебрегват това извънредно важно свидетелство.
Денят за приготовлението 14-ти нисан по такъв начин се считал в древността за начало на Пасхата и тази дата можела да се падне в деня на равноденствието, но 15-ти нисан, който бил първият празничен ден и нощта, когато трябвало да се изяде Пасхата, не можел да се падне в деня на равноденствието. Древната практика била в основата на правилото, но след като били разпръснати юдеите спазвали само 15-ти нисан, а не и двата дни, както правели преди това в съответствие с Второзаконие 16:5-7.
Виждаме от Сократес и това, че Никейският събор не установил в кое време се пада Великден, както твърди Аудиани (вж. NPNF, пак там, стр. 131, бележката под линия 14 към стр. 131). Датата се определяла според древна традиция и това знаем, тъй като се определяла в съответствие с култа към Адонис и бога Атис във връзка с Ищар или Венера и с поклонението в системата на слънцето. Съборът разрешил конфликта в езическите системи на Атис и Адонис. Никейският събор просто приел Великден като официален празник, като използвал съществуващата езическа система, но я хармонизирал. Той не фиксирал и не определил дата за празника. Към 358 г.,  не много време след събора в Никея, юдеите установили един напълно фалшив календар, както виждаме това от Сократес. Това събитие е много по-близо до неговото време и затова той го е отбелязал много по-точно. По такъв начин християнската Пасха била като цяло елиминирана от езическия паганизъм чрез установяването на деня за Великден или чрез фалшивия календар на равинския юдаизъм, който преместил датите на Пасха през месец нисан спрямо Луната. Никейският събор постановил, че датата за Великден се определя като първата неделя след пълнолунието и на практика направил невъзможно (но не съвсем) Великден да се пада в същата неделя като приноса на снопа за поклащане в неделята на Пасха, ако се падне на 15-ти нисан. По такъв начин е почти невъзможно Великден и Пасха да съвпадат точно в някои случаи. Твърдяло се, че това е от желание да се дистанцират християните от юдеите, но било всъщност определяне съгласно системата на един фалшив бог, с което истинският празник се преместил на погрешно място и същият бил съобразен с пантеистичното религиозно поклонение.

Значението на Великден

Самият език, който се използва на английски, е сам по себе си извънредно показателен. В ранните църковни текстове Пасхата била наименувана Pash (Паш). Терминът на английски за Великден (Easter) идва от древната англо-саксонска форма.
Универсалният оксфордски речник дава значението наEaster като идващо от старо-английското éastre или от множественото число в женски род éastron. Речникът казва:
Баеда извлича думата от Eostre (в Нортъмбрия се казва Éastre)-богиня, чийто празник се отбелязвал по време на пролетното равноденствие (пак там).
Речникът по-нататък игнорира въведението и продължава като асоциира думата с християнски празник след като е идентифицирал най-ранната й употреба с култа към богинята.
Пролетното равноденствие е времето, когато дните започват да стават по-дълги от нощите (от тук и думата равноденствие) и растежът започва да се ускорява. По този начин е налице символизмът на плодородието.
От тук правим връзката с такива символи като зайците, яйцата и т.н. Заекът бил символ на плодовитостта в древната Вавилонска система и това се намира в архиологическите свидетелства. Зайците били използвани в древната хомеопатична магия от Африка до Америка (Frazer, i, стр. 154-155). Те били използвани и в церемонии за спиране на дъжда (i, стр. 295).
Не само християнството възприело символа на яйцето в своите ритуали. Равинският юдаизъм също възприел практиката да се включва яйце на масата по време на Пасхалния седер, като по този начин осквернява пасхалното ядене на годишна и ритуална основа. Като съчетават това с календара на Хилел, самите те на практика никога не спазват Пасхата и пречат на всеки, който се опитва да следва тяхната система, да го прави по силата на фалшивата календарна система, която са възприели.

Ищар или Астарта

Easter (мн. ч. ж.р. Eastron) е всъщност името на Ищар, което е друго име на Астарта. Като Ashtaroth, което е еврейската форма в множествено число, с която се обозначават различни местни варианти на Астарта (Втор. 1:4; на гръцки Ashtoreth), тя е ханаанската богиня на плодородието Athtarath, като изглежда името се е произнасяло катоAshtarath или катоAshtereth.
От това гърците извлекли думата Астарта, а евреите, когато пишели името на езическата богиня в библейските текстове, явно запазили съгласните звуци, но променили гласните със гласните на думата bosheth или срам. Ащарат или Ищар станала Easter в езика на англо-саксонците преди тяхното пристигане в Британия.
При Рас Шамра под формата на Анат тя играе водещата роля като божество на растителността по време на затъмнението на бога-слънце Ваал (Interpreter’s Dictionary of the Bible (Тълковен речник на Библията), Vol. 1, стр. 254). В Палестина тя е по-малко забележима като Ащарот, отколкото като Астарта, която поема там ролята на Анат. Онова, което виждаме, е как същата роля се играе от тази богиня под различни имена, които изглежда изобразяват някой нейн местен или друг аспект от значение. Това изглежда е същото различие като различието между Диана и Артемида. Сезонните ритуали на култа към плодородието на Ваал и Астарта са отбелязани в ранния Израел (Съдии 2:13; 10:6; ср. Interp. Dict., пак там). В Масфа, при избирането на Саул пророк Самуил заповядва на Израел да премахне Ваалимите и Астартите и по този начин посочва, че те имат връзка и са множествени число (1 Царе 7:4). Израел не направил това и изповядал своето вероотстъпничество след разгрома от филистимците (1 Царе 12:10). От 1 Царе 31:10 виждаме нейния култ при Ветсан, който не бил окупиран от Израел след като бил разрушен по времето на цар Давид. Следователно нейният култ бил всеобщ за района. Тя е наречена Астарта на рогата (Ashteroth-karnaim). Този град бил град на рефаимите и се намирал на територията на Ог, царя на Васан (Втор. 1:4; 3:10; Исус Нав. 12:4). Ходорлогомор нападнал рефаимите там (Битие 14:5). По-късно градът бил заселен от Махир (Исус Нав. 13:12, 31) и станал убежищен град в Израел (1 Летописите 6:71; ср. Исус Нав. 21:27). Това е представително за богинята Астарта, която се изобразява като богинята с рога и е представяна по същия начин като богинята-крава Хатор на египтяните. Това е представянето на Ищар заедно с лунния бог Син, чиито обърнати нагоре рога се идентифицират в сърповидната луна на хоризонта заедно с Венера като вечерната звезда (ср. в статията Златният телец [222]). По такъв начин системата била древна и заемала централно място при рефаимите и в религиозните системи на Египет и Мала Азия като цяло, но нейното средоточие била асиро-вавилонската система.
Формата на думата Ashteroth (a. soneka) е също обикновено съществително, което означава младо животно от стадото или животно за разплод и се отнася до плодовитостта на овцете (ср. Втор. 7:13; 28:4, 18, 51). Древната етимология на термините предполага връзка със системата на разплода или плодовитостта и дори може да е причината слънчевият зодиакален знак на месеца на равноденствието да е бил наречен Aries или Овен от древните.
Астарте или Истър в различните й форми е споменатата по-горе Майка-богиня и била асоциирана с любовника-слънце като с Господар, което е значението на думите Ваал, Адонис и т. н. Като Небесна дева или като Майка-богиня, тя, както виждаме, била включена в символизма на златното теле, което в Синай отклонило в погрешна посока Израел по времето на Моисей (ср. пак там). В тази Троица на Звездата, Слънцето и Луната я виждаме като богиня на чувствената любов  като вечерна звезда (от там и като Венера) и като богиня на войната като утринна звезда. Тази свързана с войната роля била приписвана на Афродита. Тази титла е директно свързана със Сатана от Исаия 14 и Езекиил 28. Тя е свързана с лунния бог Син, от където произлиза нашето понятие за грах на английски (sin) и има връзка със слънцето като третия член на Троицата. Празниците са тясно свързани с този символизъм.
Култът към Ащерот бил покровителстван от Соломон (1 Царете 11:5). Мястото на нейния култ, установено на Хълма на развалата на Елеонския хълм срещу Сион, било премахнато по време на реформацията на цар Йосия. И в двата случая този култ е свързан със Финикийците и особено със Сидонците. По този начин системата на Бика на Син и жертвите на Минотавъра в Крит са също асоциирани тук чрез ранната мореплавателска система на Господарите на Морето.  Поклонението на нея има пряка връзка с религиозното поклонение на бога на амонците Милхом (Молох) и на Хамос на моавците. Те изглежда са свързани с нея под формата на Аттар, астралната Венера, на която Ашторет е формата в женски род. Тя е спътницата и съюзника на Ваал при конфликта с Морето-и-Реката в текстовете Рас Шамра и в текста от деветнадесетата династия на Египет тя е младоженката, за която претендира тиранинът Море. Тя е асоциирана с Ваал като Даващия живота и смъртта в сагата на цар Керет в текстовете от Рас Шамра. Тук царят призовава проклятие в името на Ащарат-името-на-Ваал. По този начин името е асоциирано с Ваал и притежава както мъжки, така и женски аспекти като спътница и като дарител на плодородие. При Рас Шамра нейното място било узурпирано от Анат, сестрата на Ваал, но съгласно библейските и финикийските надписи в древността тя била най-знаменитото божество (Interp. Dict., пак там, art. Ashtoreth, стр. 255-256; ср. със статията  Златният телец [222]).
По време на династията на Птолемеите египтяните при Едфу изобразявали Ашторет като богиня с глава на лъв. Това отново има връзка с Еона с глава на лъв и с мистериите. Като Quodshu или святост, държаща растението папирус и змия, тя стои върху лъв между египетския бог на плодородието Мин и семитския бог на разрушението и смъртта Решеф. Нейната коса се носи в стилизираната форма на рогата на богинята-крава Хатор. Бронзови фигурки от Гезер изобразяват гола фигура с рога, за които се счита, че са рогата на Ащерот. Системите на култа към нея процъфтявали във Ветсан от петнадесети до тринадесети век пр. Хр. и във втори век пр. Хр. имало култов център в Делос, посветен на Астарта от Палестина (пак там, стр. 256). Намерените символи на плодородието са на богинята с прическа във формата на рога и с добре изразени гърди, държаща често цвете от лотус и змия. Там, където е изобразена Маката-богиня, това е Ашера и има гълъб, който е закрепен за гърдата. В един надпис без датировка от Картаген тя се асоциира и с финикийския бог на изцелението Ешмун. Тази роля е задължително присъстваща част на култа нявсякъде и може да се намери и сред келтите и друидите, които още от дълбока древност били изложени на Господарите на Морето. Свързано с нея име в асирийската форма Ищар е името Ishtar-miti-uballit или “Ищар, направи мъртвите да оживеят” (пак там). По такъв начин по време на Великден темата за възкресението е свързана с нея чрез английската дума за Великден (Easter).

Небесната царица

Пророк Езикиил осъжда жените в Израел, че плачат за Тамуз (Езикиил 8:14). Това сирийско божество като умиращ бог било оплаквано от идолопоклонническия Израел.
Тамуз бил свързан с Небесната царица, която, както видяхме, била също и Небесната дева. За нея се печали пити и пророк Йеремия осъжда категорично тази практика (Йеремия 7:18; 44:19).
Както виждаме Небесната царица била древна източна богиня. Тя се свързвала също и с реколтата и последният сноп и зърно от реколтата често били посвещавани на нея, а тя била наричана Царицата (Frazer, ii, стр. 146; vii, стр. 153).
В Атина Царицата била омъжена за бога Дионисий (ii, стр. 136 и сл.; vii, стр. 30 и сл.). Изглежда, че консумирането на божествения съюз, както и бракосъчетонията били пресъздавани по време на церемонията. Не е известно дали ролята на бога е била играна от мъж или от идол. Атическият закон изисквал Царицата да е пълноправна гражданка и да не е познавала друг мъж освен своя съпруг (Frazer, ii, стр. 136). На нея й помагали четиринадесет свещени жени---по една за всеки от жертвениците на Дионисий. Тази Дионисиева церемония на култовете-мистерии била извършвана на 12-ти анастерион (или около февруари). Четиринадесетте жени се били заклели на Царицата да са чисти и целомъдрени в древното светилище на Дионисий на блатата, което било отворено само в онзи ден през годината. Нейното бракосъчетание както изглежда се извършвало по-късно и според Аристотел (Constitution of Athens (Атинска конституция), iii, стр. 5) при старата резиденция на царя в северо-източната страна на Акропола и известна като Обора за добитък. При все това, тя била част от празника на лозите и овощните дървета, на които богът бил Дионисий (Бакхус за Римляните) (ср. Frazer, ii, стр. 136-137 и бел. 1).
Царицата станала съпруга на боговете, но останала и богиня на плодородието и Майка-богиня. В тази роля Царицата на житните класове била теглена в процесии в края на прибирането на реколтата.
Царицата на Египет била също и съпруга на Амон (ii, стр. 131 и сл.; v, стр. 72) и по тази начин олицетворявала в себе си богинята. Това се изродило в по-късни години, когато божествената съпруга била младо и красиво момиче от добро семейство, което се отдавало на възможно най-свободните сексуални връзки преди да стигне пубертета и след това била оплаквана и омъжвана. (Strabo, xvii, I, 46, стр. 816). Гърците ги наричали Палладес по името на тяхната богиня-девица Паллас.
Това проституиране било както изглежда свързано в древността с култа към Ищар и наистина повечето от поклонничките на Истър или Ищар като млади момичета били прекарали поне известно време в списъка на храмовите проститутки в култовите центрове на Мала Азия. В Коринт проституцията била всеобща и буквално всеки в града по едно или друго време бил въвлечен в нея.
Пророчицата на Аполон също играела ролята на съпруга. Докато богът оставал в Петара, неговото зимно светилище и дом, неговата пророчица била затворена с него всяка нощ.
Като Артемида, богинята на плодородието с много гърди в Ефес имала мъже-придружители, които били наричани Есеи или Царски пчели и изглежда са били напълно безбрачни за определен период от време, за да са посветени на богинята. Документите или надписите в Ефес посочват, че някои са били женени.
Тя имала горичка с овощни дръвчета около нейния храм (Frazer, i, стр. 7). По такъв начин тя била асоциирана с Деметра, която била наречена носителка на плодове (vii, стр. 63). По същия начин тя била идентифицирана и с Диана, която била покровителка на овощните дървета, както и тя самата (i, стр. 15 и сл.). Тази Майка-богиня е идентифицирана от Фрейзър с Царя на Гората и неговата горска богиня Диана Немийска. Това като че ли е напълно логично и би обяснило защо тълпата в Ефес, описана в Деяния, нарича богинята с името Диана Ефеска. Този аспект е бил прехвърлен върху култа на Девата и в деня на Успение Богородично се благославят овощни дървета (Frazer, i, стр. 14 и сл.). Култът към Девата в християнството не е нищо друго освен култът към Ищар, Астарта, Диана или Артемида в древния паганизъм, но под нова външност, а понякога в същите дрехи.
Връзката с мистериите на Египет отвежда до култа към Озирис, на чиито поклонници било забранено да нараняват плодни дървета. (Frazer, vi, стр. 111). Дионисий бил също бог и на овощните дървета (vii, стр. 3 и сл.). Тук виждаме преплитащи се взаимоотношения, което показва, че това всъщност не били различни богове, но различни аспекти на същата система на религиозно поклонение с вариации.
От тези Есеи в Ефес се очаквало да нямат сексуални връзки със земни жени, така както от съпругите на Бел и Амон от древни времена се очаквало да нямат сексуални връзки със смъртни мъже. Както изглежда в безбрачното посвещение на Небесната царица като Майка-богиня има логика. По тази причина посветените на нея свещеници били неженени или евнуси. Този обичай навлязъл в християнството от паганическите култове и от гностицизма и неговото приспособяване към култовете-мистерии (вж. статията Вегетарианството и Библията [183]). Жените в култа на Ищар в Мала Азия не били девствени, а отдадени на безразборни сексуални връзки. Възможно е Плиний да е нарекъл синовете на Садок в Кумран с името Есеи поради факта, че някои от техните свещенически отряди били безбрачни аскети. Самите те не наричали себе си по този начин и да бъдат наречени с прозвище, свързано с езическо божество, за тях би било изключително обидно.
Като Царица на месец май богинята представлявала духа на растителността (ii, стр. 79, 84) както във Франция (ii, стр. 87), така и в Англия (ii, стр. 87 и сл.).
Както изглежда общият възглед е, че Майката също била богиня на Житото и краят на прибирането на реколтата често е посветен на нея в символизъм и специална пита, която се прави от последната част на реколтата и се посвещава на нея. Този символизъм се среща навсякъде в Европа в различни форми и е същият символизъм, който се идентифицира с тази Царица на реколтата (ср. Frazer, vii, стр. 149-151).
Жертвената пита се опича от нов ечемик или от ориз (Frazer, viii, стр. 120). Реколтата от ечемик се прибира по време на Великден или Пасха. Сред хиндуистите жертва се принасяла в началото на реколтата--при новолуние или при пълнолуние. Ечемикът се жънел през пролетта, а оризът през есента. От новото зърно се поставяла жертвена пита върху дванадесет парчета от керамичен съд  и това било свещено за Индра и Агни. Кашена попара или варено жито се принасяли на пантеона от божества Висве Девах, а пита върху парче от керамичен съд се принасяла на небето и на земята (пак там). Това е подобно на написаното от  Йеремия  относно принасянето на питки на Небесната царица и както изглежда в древността е било общо за всички арийци. Жертвите в хиндуистката система били от първите плодове, а заплатата за свещеника били първородните от добитъка и по този начин виждаме древната система на първите плодове сред арийците да навлиза в хиндуизма. Богинята на реколтата е Гаури, съпругата на Шива. Оризови питки или палачинки се принасят на направено от растение изображение на Гаури. На третия ден се хвърля в река или във водоем. Шепа пръст или камъчета се донася от мястото у дома и се хвърля около къщата и в градината и сред дърветата, за да се осигури плодородие. Това е в същият смисъл като обичая да се метат църквите в Италия на третия ден от Великденския празник и показва обща древна традиция, която е много по-стара от християнството.  В християнството питите са станали кифлички, украсени с кръст.
Същият обичай го има и сред Хините в Горна Бирма като принос на първи плодове на богинята Пок Клай.
Тази фигура на Майката-богиня влязла в будизма и в изтока като богинята Куан-ийн, която станала Авалокитесвара на системата Махаяна.
Тя влязла в християнството като Небесната дева, наричана Мария. Тя била направена да е майката на Исус Христос и богохулно наричана Божията Майка.

Черната Мадона

Сега вече можем да видим, че фигурата на Майката-богиня влязла в християнството като Дева Мария. Тя е наричана Мадоната. Можем да видим, че нейният аспект на богиня на духа на растителността бил подчертан чрез нейното представяне с черно лице в ролята й на богинята Деметра или на пролетната богиня на плодородието в аспектите й на Артемида или Диана.
В християнството този аспект както изглежда е познат като Черната Мадона.
В ранните векове на християнската църква култ към Девицата Мариам или Мария не съществувал. В справочника ERE се казва следното за култа към Мария:
Името на Мария нито се посочва, нито се споменава в бележките в Новия завет, посветени на святото причастие; нито в литургическото благодарение в първото послание на Св. Климент Римски; нито в Дидахе; нито в разказите на Юстин Мъченик или на Тертулиан относно евхаристийните служби. Единственото място, където би могло да се появи позоваване на Св. Мария е при Възпоменанието на мъчениците и Възпоменанието на починалите; а по повод тези неща, всичко, което Св. Киприян има да каже, е:
‘Църковната дисциплина, както знаят верните, учи, че в мястото, където се споменават мъчениците при Божия олтар, там за тях не се отправя молитва, но за други, които се възпоменават, се отправя молитва (Epp. i, (Opera, Oxford, 1682, стр. 81))
Няма пряко доказателство, че Девата даже е била споменавана сред “мъчениците” (ERE, Vol. 8, стр. 475-476).
Идолизирането на Мария се въвежда известно време след въвеждането в Източните обряди. След като Църквата била приета от Римската империя, езическият обичай или ерес били възприети и това е записано от Епифаний:
като ерес (Her, lxxix), че “определени жени в Тракия, Скития, и Арабия” имаха обичая да обожават девата като богиня, като й принасяха един вид питка (kolluridatina), от където той ги нарича “колиридийки” (‘Collyridians’). Техният обичай (ср. Йеремия 44:19) и идеята, която лежи в  основата му, бяха несъмнено остатъци от езичеството, които винаги се срещат при женските божества.
Тези питки били правени за Небесната царица по време на нейния празник—празника на Ищар или Истър или Астарта, от времена далеч преди Вавилонския плен.
Епифаний твърдо настоявал, че на Мария (или Мариам) не трябва да се отдава религиозно поклонение. В литургията на Св. Марк (Александрия), Мария първоначално била включена в молитвата Бог да даде покой на святите умрели (ERE, пак там, стр. 478). Мария или Мариам била считана със сигурност за мъртва и за една от онези, които очакват възкресението.
Застъпниците за Троицата и особено Кападокийците издигали Мария в отговор на аргументите на несъгласните с Троицата, които по-късно били наричани ариани. (ср. ERE, пак там, стр. 476). Те въздигнали Христос до нивото на Бог, а след това Мария като Божия майка и следователно Майка-богиня и майка на боговете. Тези идеи били изцяло езически и техният произход не е по-рано от четвърти век. У.Р. Рамзи заявява, че:
Още в пети век почитта, която се отдавала на Дева Мария в Ефес, била възраждане в кръстена форма на старото Анатолийско поклонение на Майката Дева (Pauline and Other Studies, стр. 126; ср. ERE, пак там, стр. 477, бел. 1).
Дева Мария не била нищо друго освен Артемида или Диана Ефеска, на които Павел така смело се противопоставял (Деяния 19:24-35).
В периода на Средновековието чак до събора в Трент през 1563 г. виждаме, че Мария е вече въздигната в литургията, като се споменава по име като:
най-святата, неопетнена, благословена Наша Господарка, Майка на Бог, като последователността на мислите, която все още показва, че за нея се отправят молитви, се прекъсва от приветствието “Здравей, ти, която си пълна с благодат ... защото роди Спасителя на света” (ERE, пак там, стр. 478).
Няма никакво съмнение, че Мариам или Мария, майката на Христос, първоначално е била считана за умряла и са се молили за нея, а не на нея, и това било подкопано от култа към Майката-богиня, чието място заела тя.
На Майката-богиня се давало черно лице като на богинята на плодородието Деметра по време на декемврийските ритуали и като Черната Мадона тя била по такъв начин свързана с плодородието и с култовете-мистерии. Култът към нея под каквато и да е форма е езически и оскърбление за християнството.
Съборът в Трент се опитал да намали свързаното с Мария идолопоклоничество и да направи разграничение между понятията за поклонението, което се отдава на Бог, на Исус, на Мария и на светците.
Резултатите от събора били по-късно подкопани от поредицата папи до днес.

Ханука и Пурим

Един празник на юдеите, в който се отразява влиянието на персите и на гърците, е празникът Ханука. Той няма никакво религиозно значение и не се прекратява работата. Той е празник на 25-то число на деветия месец, наричан Хислев (или Кислев), който приблизително съвпада с декември.
От книгата на Варух, глава 6, стихове от 19 нататък знаем, че вавилонците палели свещи пред своите идоли и това е споменато някак си с презрение в книгата на Варух. Гърците също били възприели тази система, както виждаме от по-горните препратки. От времето на царството на Селевкидите и на влиянието му върху Юда, хеленизацията на Палестина била неизбежна.
Политическото му влияние било считано за незначително над Йерусалим според Хайим Шаус в неговото произведение (The Jewish Festivals: History and Observance, Chanukkoh, Schocken Books, стр. 211). Необходимо е само да погледнем факта, че във Витлеем е имало горичка на гръцки бог (вж. по-долу), за да разберем наивността на това твърдение. Той признава на стр. 212, че процесът на елинизация бил свързан с политически и икономически интереси.  При сирийското управление в Йерусалим управляваща партия била Елинистичната аристократична партия. Конфликтите в тази система достигнали върха си при Антиох Епифан. Първосвещеник бил елинизираният юдеин  от аристократичната про-сирийска партия Йасон (променен от Йошуа). Той издигнал гимназиум в Йерусалим и въвел гръцки игри. Юдеите приемали гръцки имена и култура (ср. Schauss, стр. 213). Когато избухнала войната между Сирия и Египет, консервативният Йасон бил свален и заменен от по-радикално про-гръцко-сирийския Менелай (Менахем). Един слух, че Антиох Епифан е убит на бойното поле, дал смелост на Йасон да влезе в Йерусалим с 1000 мъже и да нападне Менелай. Антиох влязъл в Йерусалим и започвал да избива всеки застъпник за про-египетската партия. Той плячкосал Храма и отнел съкровището и всичките златни и сребърни съдове и прибори. Менелай бил оставен да властва. Една година по-късно Антиох отново атакувал Египет, но Римският сенат му заповядал да се оттегли и той бил принуден да се подчини (ср. Schauss, стр. 214). Тогава Антиох бил заставен да укрепи своята империята срещу силите на Рим и Египет. За да направи това, той насила въвел поклонение на гръцките богове. Юдеите не се съгласили и той бил принуден да изпрати армия в Палестина, за да наложи подчинение. Храмът бил превърнат в гръцки храм. Било въведено смъртно наказание за онези, които съблюдавали юдейската вяра.
Появила се нова строго националистическа партия под ръководството на Юда Макавей и неговите братя от рода на Хасмонеите.
На 25-ти Кислев те отново осветили жертвеника на Храма и въвели ежегоден осемдневен празник, който да започва на този ден. Те чрез сила анулирали анти-юдейските закони на сирийците и започнали да издигат независимо юдейско царство в Палестина.  Това царство продължило да съществува по-малко от 100 години преди да бъде погълнато от Римляните.
Шаус прави показателно заявление на стр. 216. Той казва:
В продължение на векове след Вавилонския плен те били малка и слаба общност в малката страна Юдея ... Едва след възстанието и победата на Хасмонеите скритите сили на народа били събудени и различните тенденции в духовния живот на юдеите достигнали отличителни форми. Юдеите извънредно много нараснали като брой и сила през този период.
Твърди се, че Ханука има за цел да бъде възпоменание за победата на Хасмонеите. Това, което виждаме, е един период на тотален религиозен синкретизъм с подкрепата на една партия сред юдейския народ. Обичаят да се палят лоени фитили или свещи за период от осем дни, който започва в началото на декември и трае осем дни, често съвпада със Сатурналиите или с празниците на Деметра и на Майката-богиня в Египет, както виждаме по-горе. Това е показателно за приспособяването на чужди обичаи с цел да се възпоменава победата на една юдейска аристократическа партия и да си присвои легитимността на предишната аристокрация пред народа. Този обичай не се основава на библейско одобрение. В Агей 2:10-19 се говори за 24-ти Кислев като период за възстановяването на Храма. Използва се погрешната дата за прилагането на това пророчество (вж. също статията Божиите слова [184]).
Едно указание, че в тези юдейски празници е замесен същият тип мислене, е бележка 305 от Шаус (на стр. 310) към текста за Пурим и обичая да се ядат там бобени зърна, където той казва:
Първоначалните корени на този обичай трябва да се търсят в първоначалния характер на Пурим като сезонен празник. Защото точно както удрянето и участието в маскаради, зърната на бобените растения били също, съгласно вярванията на народите, магия срещу духовете. По същата тази причина се ядат бобени зърна по време на сключването на брак.
Забележете удрянето и участието в маскарад, които съпровождат яденето на боба. Друг обичай, който сега се среща само сред източните юдеи, е изгарянето на Хаман по време на Пурим.
При същия процес римо-католиците в Европа изгарят Юда. Същите аспекти на удрянето и участието в маскарад са общи за всички.
Шаус казва (на стр. 270) във връзка с Пурим и относно консумацията на Креплех и на Хаманташен.
Думата Креплех очевидно идва от немски език и като много други форми на съблюдаване на Пурим е била възприета от християнския вторник на заговезни и направена част от Пурим. Трябва да се предположи, че от Пурим обичаят да се яде Креплех е пренесен и в деня преди Йом Кипур и в Хошано Рабо.
Той предлага, че е дадено насмешливото обяснение, че се ядат в деня, когато става биенето, и от там в деня преди Йом Кипур, когато хората се бичуват; Хошано Рабо, когато се удрят върбовите клонки; и Пурим, когато бият Хаман (стр. 270).
Някога обичаят бил да се палят светила по време на Ханука. Хаман бил изгарян по време на Пурим на бесилка. Това е причината за несъгласието на християните с обичая поради това, че го идентифицират с Христос. Когато се правило това, запалвали десет свещи за синовете на Хаман.
Тук виждаме понятието за свещта като отделна душа на индивид и изгарянето на свещите, за да се създава светлина. Този обичай може да бъде само асиро-вавилонски по произход и извлечен от езическия анимизъм. Той отмрял заедно с изгарянето, но бил съчетан с него. Свещите се палят за да се спечели благоразположението на духовете на десетте демона.
Шаус показва, че обичаите на тетралните аспекти на празниците започнали по време на Хануко (или Ханука), но преобладавали на Пурим в гетото.
Той казва за маскарада по време на Пурим:
Обикновено се приема, че маскарадът на Пурим е произлязъл сред юдеите в Италия чрез влиянието на християнския карнавал и че от Италия се е разпространил сред юдеите в други страни. По-логично обаче е да се приеме, че маскарадът е бил част от Пурим още от самото начало заедно с вдигането на шум. Както вдигането на шум, така и маскарадът били в началото предпазни средства срещу зли духове, от които било необходимо човек да се пази при смяната на сезоните. По-вярно би било да се каже, че маската на Пурим и християнският карнавал имат същият езически произход със сезона на годината и приближаването на пролетта, като и двете по-късно възприели нов смисъл (стр. 268).
Той посочва обичаят до неотдавна сред учените Талмудисти да избират равин на Пурима (стр. 269). Този обичай се развил от обичая да се избира цар на Пурима, което е сродно с избирането на Царя на бобеното зърно или на Царя на глупаците в Европа (вж. по-горе).
Тези ясни и по общо признание езически практики, свързани с празниците, които не е заповядано да се съблюдават, сочат, че имаме работа с древните примитивни празненства на култовете на плодородието, които проникнали в юдаизма от същите източници, от които навлезли в Римската и в Православната системи, а именно, от асиро-вавилонците и след това гърците и египтяните. Те довеждали до Пасхата по същия начин, по който другите системи довеждали до Великден.
Традициите на юдаизма са така изопачени, както и традициите на традиционните християнски църкви. В действителност те имат същия езически произход; Вавилон Велики управлява целия сват.

Поклонение на Адонис на Великден

Остатъците от култа на поклонението на Адонис се намират и до днес в сицилия и Калабрия. В Сицилия все още се засаждат градини на Адонис през пролетта, както и през лятото, от което Фрейзър вади извода, че Сицилия, както и Сирия са празнували стар пролетен празник на умрял и след това възкръснал бог. Фрейзър казва:
При наближаването на Великден жените в Сицилия сеят пшеница, леща и семе за канарчета в чинии, които държат на тъмно и поливат веднъж на два дни. Растенията скоро покарват; стъблата се завързват с червени ленти и чиниите, в които се намират, се поставят на гробовете, които заедно с изображенията на умрелия Христос се правят в католическите църкви и гръцките църкви на разпети петък точно като градините на Адонис, които били поставени върху гроба на умрелия Адонис. Обичаят не е ограничен само до Сицилия, но се спазва и в Калабрия и вероятно на други места (Frazer, пак там, v, стр. 253-254).
Градините все още се сеят в Хърватско и са често завързвани с националните цветове.
Фрейзър обръща внимание на широко разпространения характер на този култ зад християнска маска. Гръцката църква възприела празника в процесията, посветена на мъртвия Христос, из гръцките градове от къща на къща, като се оплаква смъртта Му.
Фрейзър е на мнение, че Църквата изкусно е присадила празника на умрелия бог Адонис върху празника Великден на така нареченото християнство. Умрелият и възкръснал Адонис станал умрелия и възкръснал Христос. Изобразяването от страна на гръцките художници на тъжната богиня с умиращия любовник Адонис в нейните ръце наподобява и изглежда е било образецът за Пиета в християнското изкуство като Девата с мъртвото тяло на нейния син в скута й (пак там, стр. 256-257). Най-прочутият пример за това е композицията на Микеланджело в църквата Св. Петър.
Йероним ни разказва за горичката, посветена на Адонис, намираща се във Витлеем. Там където плакал Исус, сирийският бог и любовник на Венера бил оплакван (пак там, стр. 257). Витлеем означава Домът на хляба и по този начин поклонението на Адонис  като бог на житото започнало да се свързва с Витлеем вместо по-скоро с Хляба на живота, който е Христос.
Същото това нещо вероятно е било преднамерено с цел да бъде асимилирана вярата в сирийския бог Адонис и неговата любовница Ищар, Венерата на Римляните.
Първото седалище на християнството извън Палестина била Антиохия и то било заемано от апостол Петър като епископ. Тъкмо тук култът към Адонис бил дълбоко вкоренен и всяка година с голяма тържественост били празнувани смъртта и възкресението на бога.
Когато император Юлиян влязъл в града, което станало когато се празнували смъртта и възкресението на бога Адонис, той бил поздравен с големи приветствени възгласи дотолкова, че им се чудел, докато викали “Звездата на спасението изгря над хората от Изтока” (Ammianus Marcellinus, xxii, 9. 14; ср. Frazer, v, бел. 2 към стр. 258).
Предизвикване на дъжд по време на Великден
За да бъде растежът на реколтата сигурен, било нужно към времето на равноденствието да има валежи, за да започне пролетта.
За да се направи това, в древността се провеждали разнообразни церемонии  за предизвикване на дъжд, като боговете се подлагали на различни видове трудности. В Италия Връбница, денят на на бога-слънце по време на великденските празненства, била използвана, за да се окачват посветените палмови клонки по дървета. Църквите били помитани и боклукът бил разпръсван из градините (вж. също по-горе). Специални осветени свещи също се палели, за да се осигури дъжд. На статуята на Св. Франсиск от Паола се приписва, че ежегодно докарва дъжда, когато светецът е носен всяка пролет през градините около пазара.
По време на голямата суша през 1893 г. е записано, че след около шест месеца суша италианците не могли да убедят светиите да дадат дъжд чрез свещи, звънци, илюминации, фойерверки, и специални меси и бдения. Те се отказали от светиите след като напразно се били бичували с метални бичове. В Палермо изхвърлили статуята на Св. Йосиф в една градина, за да види сам какво е положението на нещата и с намерение да бъде оставен там, докато не завали дъжд. Други статуи били обръщани с лице към стената подобно на непослушни деца. Други били лишени от своите царски знаци и премахнати от своите енории, като били захвърлени във водоеми за поене на коне и били заплашвани и грубо обиждани. В Калтанисета статуята на архангел Михаил била лишена от златните си криле и роби и вместо тях й били сложени крила от картон, а той самият бил увит в кърпа. Статуята на Св. Анджело в Ликата имала даже още по-лоша съдба, тъй като била разсъблечена и оставена гола. Статуята била хулена, завързвана с вериги и заплашвана с удавяне или обесване. Разгневените хора му крещели “Дъжд или въжето” (Frazer, i, стр. 300).
Тази история, независимо, че е такъв фарс, била осъществена с убийствена сериозност преди около 100 години в една цивилизована така наречена християнска страна със знанието и съгласието на  Католическата църква. Действията показват връзката в умовете на селяните с древната земеделска система и така наречените статуи на светиите просто са заменили статуите на древните богове на жътвата Адонис, Атис, Астарта, Зевс като бог на дъжда и т.н.
Тези практики били базирани върху същите идеи и представи, които намираме в древен Китай и на други места на Изток. През 1710 год. на остров Цонг-мин в провинция Нанкинг вице-кралят, след като се опитал да спечели благоразположението на божеството, затворил храма му и поставил катинари на вратите, след като осъдил на изгнание божеството. Скоро след това завалял дъжд и божеството било възстановено. През месец април 1888 год. мандарините от Кантон се молили на бога Лунг-вонг да спре непрекъснатите дъждове. Той не ги послушал и тогава те го заключили в един шкаф за пет дни и дъждът надлежно спрял. След това свободата му била върната (Frazer, i, стр. 298-299). По такъв начин идеите са напълно еднакви и предшестват християнството с хилядолетия. Те обаче били възприети от него и преобладавали до този век.
Всъщност, идеите все още съществуват в легендите и умовете на едно суеверно селячество, насърчавано от невежеството си и от манипулативното  свещеничество.

Утренната звезда

Култът към Адонис включвал божествената любовница на Адонис, чието древно име било Астарта, отъждествявана с планетата Венера. Така звездата била символ и на бога и на неговата любовница.
Тя е библейският символ и на Сатана и оттам виденията на Девата са свързани с Утренната звезда и могат да имат само демонично значение. Противникът се представя като ангел на светлината.
Божествената любовница на Адонис Астарта била отъждествявана с Венера от вавилонците, чиито астрономи водели грижлива отчетност за нейното преминаване от Утринна във Вечерна звезда и извличали поличби от нейното появяване и изчезване (Frazer, v, стр. 258). Затова е разумно да се допусне, че празникът на Адонис е бил определян да започва с появата на утринната или на вечерната звезда. Тъй като звездата, която хората в Антиохия приветствали, била виждана и на Изток, и ако е била Венера, тогава е можело да се вижда само като Утренната звезда. От това можем да заключим, че терминът Истър има връзка с думата Изток и се отнася до тази езическа богиня на зората.
Фрейзър държи, че празникът на Астарта в древния храм при Афака в Сирия е бил предвиждано да започва с падането на метеор от небето, който на определен ден трябвало да падне от върха на планина Ливан до реката на Адонис (v, стр. 259). Това изглежда твърде удобно и е възможно утринната звезда, която той приписва на Антиохия и на други места, да е същият този метеор, който представлява звездата на богинята, падаща от небето в обятията на нейния любовник (пак там). Поставянето на храма в Афака във връзка с планина Ливан и река Адонис би дало по тази причина точно местоположение на храма спрямо изгрева на утренната звезда в първия ден на слънцето след пролетното равноденствие всяка година. При тази хипотеза една точна триангулация би трябвало да локализира храма с голяма степен на точност.
Опитите на Фрейзър да локализира тази звезда с Витлеем и с мъдреците не биха могли да са правилни.
Връзката обаче с бога Адонис и Астарта е абсолютна. Съчетаването на тези празници с Адонис и също Атис като умрелия и възкръснал бог, за които борът бил свещен, както виждаме при Атис, е решаващо (Frazer, v, стр. 306). Символът на умрелия човек, обесен на дърво и погълнат с него и след това възкресен, е основата зад реликвите от кръста, всички от които са от борова дървесина. Системата на Истър с нейното повтарящо се запалване на нови огньове или огньове на нуждата са напълно не-библейски и анти-християнски.
Християнството направило компромис със своите съперници с цел помирение с един все още опасен враг. По думите на Фрейзър, проницателните служители на Църквата видели, че:
За да завладее християнството света, то би могло да го направи само ако разхлаби твърде строгите принципи на своя Основател, като разшири малко тясната врата, която води към спасение.
Той поднася показателния, но неправилен аргумент, че християнството било като будизма, при което и двете били по същество реформи в областта на етиката, които можели да се осъществят само от малък брой последователи, които били принудени да се отрекат от своето семейство и от държавата. За да бъдат верите приети, те трябвало да бъдат съществено реформирани, за да се харесат на предразсъдъците, страстите и суеверията на  простолюдието. Това се случило както при юдаизма, така и при християнството.

Епилог

По този начин вярата на Месията била изопачена от светски свещеници, които нагласили вярата към религиите на древния Рим и към почитащите слънцето култове-мистерии. Това извращаване на вярата започнало с основните празници, които заместили празниците на Библията с тези на поклонниците на слънцето. Те въвели Коледа и Великден (Истър) и след това почитането на неделята, която заместила четвъртата заповед относно съботата. Те измислили мита за вечното девство на една жена, която предпочитали да наричат Мария вместо Мариам, за да прикрият факта, че са убили нейните синове и техните потомци, братята и племенниците на Месията на света, Божия Син, Който дошъл да ги научи на истината и да ги спаси от тях самите (вж. статията Девицата Мариам и семейството на Исус Христос [232]). Символизмът на Коледа включва Девица, която извежда син от една пещера година след година, както вечното слънце се появява в своето детство по време на слънцестоенето.
Символизмът, който се предава чрез истинските Божии празници, които се съдържат в Библията, е умишлено прикрит, така че никакъв растеж във вярата и в познанаването на едничкия истинен Бог не е възможно.
Невежите учат децата си на лъжи, вярвайки погрешно, че това по някакъв начин ще ги направи щастливи. Обществото свежда своите хора до нивото на идолопоклонци на базата на комерсиализма и алчността, като следва практики, просмукани от паганизъм и фалшиви религиозни обичаи. Почитането на Коледата и на Великден е пряко участие в поклонението на слънцето и в култовете-мистерии и е директно нарушаване на първата и на четвъртата заповеди сред останалите.
Христос ги нарекъл лицемери и цитирал Божиите думи чрез Исаия (Исаия 29:13):
Тия люде се приближават при Мене с устата си, и Ме почитат с устните си; Обаче напразно Ми се кланят, като преподават за поучения човешки заповеди (Матея 15:8-9; Марка 7:6-7).
Бог е дал Своите закони чрез слугите Си пророците. Скоро Месията ще се завърне, за да приведе в действие тези закони и тази система.

     

Copyright © 2009 Daniel Iliev