Видите ли кукери да хлопат с чанове, нестинари да пристъпват по жарава, коледари да благославят, лазарки да пеят, кушии да се вихрят, мартеници да се засмеят помнете, че в тях е духът на дедите - Българите!
   
 

 

ВЛАДЕТЕЛСКИ ТИТЛИ И ТРАДИЦИЯ

В РАННИТЕ БЪЛГАРСКИ ДЪРЖАВИ

Иван Танев Иванов



     Нашите представа за владетелските титли в ранните български държави са твърде неясни и объркани. Причината за това е не толкова в малкия брой исторически източници и свидетелства за тях, колкото в неправилния поглед върху този проблем.

       Основният исторически документ за династичната линия на първите български владетели безспорно е т.н. “Именник на българските владетели”, открит в руски библиотеки в три късни преписа. В него, чрез две независими хронологични формули се утвърждава началната година на българската владетелска линия - 165 г. след н.е. [П. Добрев. Царственик на българското достолепие. Изд. къща Иван Вазов. 1998. София]. В началото е поставена епохата Авитохол, след която идва епохата Ирник, общо 450 години управление на рода Дуло. Веднага след това започват да се изброяват поименно всеки отделен български владетел, първият от които е Гостун или Органа от рода Ерми (603-605 г.). Следва неговият племенник Кубрат отново от рода Дуло (605 – 665 г.). Най-големият син на Кубрат, Бат Баян (Безмер) го наслежда, но за кратко (665 – 669 г.), поради внезапната намеса на хазарите. Бат Баян се покорява на хазарите, заедно със част от своя народ и губи владетелската си титла. Другите синове на Кубрат, заедно с други части от народа на българите се оттеглят далеч от властта на хазарите и дават начало на самостоятелни държавни формирования. От народа на Котраг се формира Волжска България, докато от народа на Аспарух и Кубер се оформя Дунавска България. Алцек и хората му се заселват около Равена, Италия и постепенно се претопяват.

        Много автори досега записваха името на Безмер - Бат Баян като Батбаян или бат Баян и считаха, че думата или частицата “бат” има същия смисъл, какъвто носи съвременната българска роднинска дума “бати, бачо” – по-голям брат. Действително, от петимата синове на Кубрат, Баян е най-големият, но освен най-голям брат, той е и законен наследник на владетелското право на баща си. Изказваха се отделни плахи мнения, че тази дума “бат” може да е владетелска титла, но поради единичния случай на нейното приложение и отсъствието на исторически паралели тази хипотеза не можеше да се аргументира добре. Освен това, тази титла няма нищо общо с хуно-тюркската владетелска традиция и господстващите доскоро у нас и в Русия тюркисти не я приемаха на сериозно. В излязлата напоследък книга [Б. И. Маршак, 3. А. Лвова, И. В. Соколова, В. Н. Залеская и др. Златото на хан Кубрат. Перешчепинското съкровище. Изд. Брифон. 2006 ], при това написана от руски автори, първите български владетели Органа и Кубрат се представят вече като бат Органа и бат Кубрат. Заедно с бат Баян, случаите вече стават три, когато три последователни български владетеля се титуловат по този начин. Ясно е, че в тези имена “бат” наистина е владетелска титла, а не роднинско обръщение.

   Има ли исторически примери, когато думата “бат” е означавала владетелска титла? Има и то точно в района, от където произлизат прабългарите. Източно от днешната планина Памир (древната Белур) днес живее индоиранския народ Кхо (Kho), които наричат своя език Кховар (Khowar), т.е. кховарски език. Думата war означава “език”, сравни с българския израз “говоря завално или завалено”. В езика Khowar намираме много паралели с думите, съставляващи най-вътрешното, неизменяемо ядро от речника на българския език. Например:

Tat  - баща, сравни с ТАТИ
Mosh – МЪЖ, СЪПРУГ
Kay –по-голяма сестра, сравни с КАКА
Nan – МАЙКА, сравни с НАНА
Pech  - горещ, сравни с ПЕЧКА, ПЕЧА
Pushi – котка, сравни с ПИСАНА
Riphe - стани! Сравни с  РИПНИ
Ishperu  - бял, чист, честен. Сравни с варианта ИСПЕРИХ на личното име Еспор, Аспарух
But - ОБУВКА
Chaqu – нож, сравни с ЧЕКИЯ – малко, сгъваемо ножче
Khodba – сватбен годеж, сравни  с ГОДЕЖ

Pazhal – човек, който пасе овце, ПАСАЧ (забележете прабългарския суфикс – ал)
Kumoru, Kimeri  -  момиче, жена (сравни с КИКИМОРА, женски дух)
Kumoran – момичета (крайно –n за образуване на множествено число)
           

        Ясно е, че този език се намира в далечно сродство с българския език и това се обяснява с общото междинно звено, езикът на прабългарите, които в миналото са обитавали района на народа Кхо. Най-важното в случая е обаче, че в този език bacho (БАЧО) означава ЦАР, КРАЛ (king), а bachan  - крале, царе (kings). Това е точно титлата, която са носели първите български владетели – Органа, Кубрат и Баян. Може следователно да се заключи, че титлата “БАТ” може да е владетелска титла с памирски (белурски) произход, обясняваща се напълно с династичните традиции в прародината на древните българи.

        Друго доказателство, че БАТ може да е означавало “владетел - самодържец - цар” е вековната народна традиция в царска Русия, руския цар – император да се нарича с прозвището “БАТЮШКА”. Очевидно, основата на тази дума е БАТ и тя може да е дошла със значението ЦАР от средновековна България, заедно с християнството, кирилицата, книжнината и официалния старобългарски (църковно-славянски) език.

        Ако основателно приемем “БАТ” за първа владетелска титла на българите, трябва да констатираме, че владетелските титли на ранните българи се променят, като стриктно следват историческите превратности. Действително, Аспарух никога не е титулован с титлата БАТ, понеже той фактически не я притежава. Тя е останала при брат му Баян, но победата на хазарите я отнемат веднаж завинаги. Византийците назовават Аспарух (680 – 700 г.) и следващите го наследници от главния владетелски род Дуло с титлата АРХОНТ – владика, повелител. Това е византийска титла на владетел от среден ранг, в частност употребявана по отношение на управители на варварски племена. Едно изключение е синът на Аспарух, Тервел (700 – 721 г.), който в 705 г. успява с предвидлива дипломация да спечели титлата КЕСАР и областта Загоре, помагайки на византийския император Юстиниан II да си възвърне властта. Това е било обаче временно решение, тъй като още след няколко години същият Юстиниан започва война срещу България за да си отнеме подарената област Загоре.

        Омуртаг (814 – 836 г.) се титулова “CANAS VВHГY – КАНАС ЮВИГИ, от бога архонт на земята, гдето се е родил”. Титлата CANAS VВHГY се среща само три пъти в историческите документи  до приемане на християнството. Какво означава тази титла досега никой не е намерил със сигурност, но е съвсем ясно, че тя не е равносилна на БАТ – самодържец  цар. Титлата КАНАС ЮВИГИ се среща при аварите - ефталити (КАНА ЗАУЦИ) и частично при ираноезичните алани (АЛАНУИ КАН - алански кан). Може само да се предполага, че тя ще се е използвала при всички владетели от Аспарух до Борис, защото поради оскъдицата от  исторически документи за този период това не може да се докаже със сигурност. За КАНАС ЮВИГИ се предлагат различни етимологии: “от бога поставен владетел” [Цв. Степанов], “звезден владетел”[П. Добрев], “божествен родоначалник” [Ж. Войников] и др.

        Сред многобройните, около 40, прабългарски титли се срещат няколко в които е включена думичката КАН. Заместникът на българския владетел е носел титлата кавкан. Това е вторият човек в държавата след кана. Престолонаследникът е носел титлата канар-тикин. Така както първоначално иранската и в последствие международна титла "таркан" - управител е възникнала на основата на санскритския глагол "тарк - съдя, отсъждам", може да се предположи подобен индоевропейски произход и за "канар-тикин". В  санскрит takman – дете, потомък, в  древногръцки  teknon – дете, tokos – раждане. Така  че  канар-тикин, може да означава  син или потомък или наследник  на  кана. Титлите  тегин, текин, тексин,  както и таркан са възприети и от по-късно възникналите тюркски  племена.

        Друга прабългарска титла е кана-таркан. Известно  е  че  сановник  с  титлата  кана-таркан (κανα  ταρκανος), Илия  е  участвал  в  българската  делегация  на  VІІІ Вселенски  събор  в  Константинопол – 869 г. (АС-БПСР стр.54-55). Фигурирането  на  титлата  "кана"  допълнително  доказва  нейното  значение  като  господар, старши, управляващ. Счита се, че топонимът ТУТРАКАН означава "крепостта на кана". Използваното в продължание на 5-6 века название на град в полуостров Крим - ТМУТАРАКАН, ТЪМАТАРКАН най-вероятно означава "тъмния, черния управител", от старобългарската и санскритска дума ТМА - тъмен, черен и иранската ТАРКАН - управител. Това е всъщност резиденцията на управителя на "черните българи" в пределите на Хазария. За град Киев, в Средновековието сред скандинавските народи е използвано и названието KANUGARDR (Кенугард), което руски автори обясняват като производно от КАН – ГАРД, "Кански град" или "град на Кана". Предполага се, че Киев е основан от Кубрат и е бил негова резиденция. Думата GARD е иранска и означава "град", сравни ПАРСУГАРД - "Персийски град" - столицата на древна Персия.

      Въпреки горните факти, в учебниците по българска история продължава изкуствената деформация на  израза КАНАС ЮВИГИ до ХАН, което е резултат от първоначалната представа за тюркски произход на древните българи. Думата "хан" обаче започва да означава владетелска титла едва след XIII – ти век, когато монголците временно превземат Пекин и Китай.

        Очевидно появата на новата титла е опит да се разреши възникналия династичен проблем, защото владетелите на новата и силна държава са в действителност наследници на управляващия род Дуло, но не и на управляващата титла БАТ. Формално, нямало е нищо по-лесно те да си я създадат отново. В действителност това очевидно е било невъзможно, защото заедно с титлата са били загубени и съответните атрибути. Ясно е, че ранните български владетели са гледали на своята власт и нейните атрибути не като на резултат от силово действие, на завоевание или случайност. Очевидно владетелската власт, титлата и съответните атрибути са се предавали в едно цяло по силата на определена дължавна традиция и церемония. Отсъствието на определени елементи от тази традиция е направило властта и титлата нелегитимни и никой от владетелите след бат Баян не си е позволил да изфабрикува съответните нови елементи. Този факт потвърждава една важна констатация за характера на държавното управление в ранна България. Основен принцип в управлението на държавата е била СПРАВЕДЛИВОСТТА. Ясно е, че в името на този принцип никой от следващите владетели не си е позволил да си натрапи титлата БАТ, която сигурно е значела много в очите на неговия народ и боляри. Кой е играел ролята на върховен гарант за тази справедливост, след като самият владетел е бил и върховен законодател, жрец и военначалник и собственик на огромно имущество? Най-вероятно вярата в бога и страхът от божествено възмездие ще да са били основните пазители на установения и доста строго поддържан ред. Не случайно, в каменен надпис от времето на кан Персиян се казва: “Който търси истината, вижда бог и който лъже, вижда бог. Българите са правили за християните много добро, и християните го забравиха, но бог вижда” [Veselin Besevliev. Die protobulgarischen insschriften, S. 83-84, надпис № 14, S. 164-174].

При Борис I (852-889, +907) дотогавашната владетелската титла CANAS VBНГY се променя. Промяната съвпада с приемането на християнството (865 г.) и почти едновременното преминаване от официален гръцки език и писменост на една нова писменост наречена глаголица, която по-късно се трансформира в кирилица. Днешните славянски учени считат, че езикът на който се пишат служебните книги с новите букви е езика на славините, северните венети - бъдещите славяни, но в действителност той бъка от иранизми, а и значителна част от кирилските букви съвпадат с прабългарски руни. От преходния период са запазени даже документи писани на латински, което отразява колебанието на управленския елит от кой християнски център, Рим или Цариград, да възприемат светото причастие. Съгласно новата писменост, владетелят на българите CANAS VBНГY БОРИС след прекръстването си става МНХАНЛЪ ВЕЛНКІН КNZZЪ БОЛГАРСКІН.   

Славянските учени считат, че новата титла е КNZZЪ и тя е славянска (венетска) и първоначално е означавала “племенен вожд”. Днес тази дума присъства във всички славянски езици, но под различни значения: сръбски и хърватски - кнез (племенен вожд, кмет), руски  - княз (племенен вожд, принц), словашки – кньежа (племенен вожд, свещеник), полски – кшиондз (свещеник), български – княз (племенен вожд, принц). Предпола се, че ранните предшественици на славяните са заимствали тази титла от германското племе готи (I – IV –ти век), където подобна титла е присъствала под формата kuningas. В средновековието, подобна титла се появява при германците, könig – владетел, крал.

Хипотезата за славянския произход на КNZZЪ може обаче да се подложи на критика. Поради отсъствие на писмена форма преди глаголицата и кирилицата, никой не може да каже със сигурност какви титли са употребявали ранните венети и славини. Не се прилагат и никакви ранно-славянски изоглоси в съседните писмени езици – гръцки, латински, персийски и др. На второ място, едва ли Борис като владетел на огромна държава – империя (поне пет пъти по-голяма от днешна България) ще изостави старата си титла и ще възприеме без колебание титлата “архонт - вожд на едно славянско племе”. Всъщност, няма исторически причини за смяна на старата титла с нова, при това славино-венетска. Ако сме реалисти, трябва да признаем, че Борис е имал проблеми единствено с византийския император, римския папа и владетелите на няколкото държави на запад от него – Хърватия, Великоморавия, Немското кралство и Франция. Трудно е да се схване, защо един представител на владетелска династия от почти 700 години, която се стреми неистово да възстанови загубената си титла на самодържец ще възприеме отведнаж и без натиск титлата “архонт - вожд на венето-славинско племе”!? 

Като алтернатива на това обяснение, Д. Д. Съсълов [Пътят на България. Стр. 385] предполага, че титлата КNZZЪ произлиза от думата CANAS в дотогавашната владетелска титла CANAS VBНГY. Това е логично и напълно възможно. Морфологично, думите CANAS и КNZZЪ са практически идентични. Може да се смята, че това е една и съща дума, предадена в две различни транскрипции - гръцка и кирилска. Безспорно, кирилската транскрипция трябва да бъде по-точна, защото гръцките букви са недостатъчни за точното придаване на българската реч. По-късно, във времето когато българската държава е упражнявала огромно културно влияние върху съседните държави и народи, дума КNZZЪ е заимствана от много славянски народи, по-далечните от които са и придали  по-различен смисъл от първоначалния. В по-късни български преводни източници от гръцки език, канас ювиги Крум също е титулован "князъ Крагомь", а наследникът му - "Цокь безбожны" [Емил Георгиев. Литературата на втората българска държава. I част. Литературата на XIII век. Изд. БАН. 1977 г. стр. 177]. Ясно е, че за средновековните българи титлата КNZZЪ не е означавала "архонт на славянско племе", а е била равностойна на титлата на Крум, т.е. канас ювиги!

Смисълът на титлата CANAS VBНГY БОРИС би могло да се изведе от по-късния и кирилски еквивалент -  МНХАНЛЪ ВЕЛНКІН КNZZЪ БОЛГАРСКІН. Изразът CANAS VBНГY от езическата титла на Борис очевидно е заменен с кирилската фраза ВЕЛНКІН КNZZЪ. С други думи, CANAS VBНГY вероятно означава ВЕЛИК КНЯЗ. Исторически това е напълно справедливо, защото знаем, че титлата княз не е равностойна на титлите "самодържец - василевс - бат". Титлата ВЕЛИК КНЯЗ съществува не само в ранна България, тя се среща многократно в управляващите дворове на много славянски и източно европейски княжества от по-късно време. Титлата CANAS VBНГY  - ВЕЛИК КНЯЗ  всъщност не е ново изобретение, защото тя е еквивалентна на владетелската титла при ранните индийски княжества – “МАХАРАДЖА”, което означава “велик, силен, мощен (МАХА) владетел (РАДЖА)”. Действително, в народните песни и българските диалекти, “кански рев, викна кански” означават силен, можен вик и рев. Възможно е българското лично име Йово да произлиза от VBНГY и да означава Велико.

Титлата КНЯЗЪ носят само трима владетели от Първата Българска държава – Борис I, неговият наследник, синът му Расате (889 - 893) и другият му син – Симеон (893 - 927). За нещастие, Расате повежда политика за възстановяване на старата прабългарска религия и е заменен на престола от Симеон. Но за още по-голямо нещастие, Симеон си поставя за цел да унищожи Византия и да възприеме правата на византийския василевс [Кратка история на България. Под ред. на проф. Ил. Димитров. Изд. Наука и изкуство. София. 1981, стр. 54]. В интерес на тази параноична идея, той води 40 войни с Византия и изразходва невъзвратимо икономическата, духовната и военна мощ на българската държава. Наследил една голяма и силна държава, в края на управлението си Симеон я оставя значително отслабена и умалена, като в един исторически кратък срок тя е победена и покорена от Византия.

Главното постижение на Симеон е войната му през 913 год. В Цариград управлява регентството на малолетния 7 годишен император Константин VII Багрянородни (913-956), бъдещия летописец и автор на книгата “За управлението на държавата”, извор на неоценими исторически данни за народите на Източна Европа. Възползвайки се от това,  Симеон начело на българската войска обсажда Цариград. Съгласно други български автори [Византийските василевси. Под ред. на проф. Ив. Божилов. Изд. Абагар. София. 1997, стр. 240], целта на Симеон “била не просто да бъде коронясан за “василевс на българите”, а за “василевс на ромеите”, но не като седне само на престола в Константинопол, а като положи началото на една нова универсална Империя на мястото на старата Византия, в която именно България трябвало да играе водеща роля”. Регентството начело с патриарх Николай Мистик се уплашва, повежда преговори за мир и признава на Симеон достойнството и титлата “василевс” [Византийските василевси. Под ред. на проф. Ив. Божилов. Изд. Абагар. София. 1997, стр. 240] или “цар на българите” [Кратка история на България. Под ред. на проф. Ил. Димитров. Изд. Наука и изкуство. София. 1981, стр. 54]. Уговорен бил и брак на малолетния император с дъщерята на Симеон. В центъра на Цариград, във Влахернския дворец бил даден тържествен прием в чест на Симеон и неговите синове, при което Николай Мистик в присъствието на Константин VII обявил новата титла на Симеон и го коронясал. Вместо короната на Империята, на главата на Симеон обаче била сложена епирпитарията на патриарха. Някои представители на византийската аристокрация се обявили против този договор и още през февруари следващата 914 год., договорът и планираната сватба били анулирани. Във всички следващи исторически документи, написани на старобългарски или църковно-славянски език, Симеон е титулован “цар на българи и гърци”. В текстовете на гръцки език, Симеон се титулова Micail dx kai prwtoz basilenx Boulgarwn "Михаил, първият василеос на българите".

Връщайки се в Преслав, на Симеон е уредена нова церемония, на която го провъзгласяват за "цар на българи и ромеи". Така възниква още една нова българска титла - ЦАР, която се носи от всички следващи български владетели. По-късно, много влашки владетели също възприемат тази титла. Но най-широко известна е тя при владетелите на Русия, които от средновековието до последните дни на руската династия носели титлата “цар”, след което се изброявали най-важните народи, населяващи обширната Руска държава. При някои от руските владетели, в обширния списък на  народите над които те царстват се изброявали и българите, имайки пред вид населението на губерниите, включващи територията на бившата Волжска България.

            Произходът на титлата ЦАР не е съвсем ясен. Предполага се, че тя произлиза от латино- византийската титла КЕСАР, втората по важност във Византийската империя след тази на василевса. Формално погледнато, това е възможно, като се има пред вид че при германците се появява подобна титла КАЙЗЕР, за която се знае, че е пряк дериват на латинското КЕСАР. От гледна точка на морфологията обаче, ЦАР стои твърде далече от КЕСАР. Разликата в семантиката е още по-голяма, защото титлата ЦАР е равностойна на "василеос", докато "кесар" е титла от по-нисш ранг. Едва ли параноикът Симеон, завършил Магнаурската школа в Константинопол ще търпи да го титуловат на развален гръцки език "кесар"! Поради тези причини и пред вид на иранския произход на ранните българи, по-голямо внимание заслужава версията за иранския произход на тази титла.

        На всички ирански езици, САР или ШАР означава "глава", включително "глава на семейство" и което е особено важно - "владетел, глава на държава". Всъщност, титлата ШАР е първата, най - древна и най-известна персийска и иранска владетелска титла. Според Явор Шопов [Исторически и археологически следи от присъствие на древните българи на територията на днешен Иран.  -под печат], най-древният писмен паметник, където е фиксирана титлата ШАР - цар на владетеля Енридавизир са клинописни плочки от Западен Иран, 2478 г. пр. н. е. Титлата е пояснена с израза "владетел на четирите четвъртини на света". Счита се, че племенното название САРМАТИ, част от които са и древните българи, означава "царските мидийци". В по-късния персийски език титлата ШАР е преминала в ШАХ и така тя е известна до сега. Среща се и във формата ШАХИНШАХ, което значи "цар на всички царе". 

        Иранския характер на титлата ЦАР може да се обясни не само с иранския произход на древните българи. В цитираната по-горе книга - описание на погребалния инвентар на бат Кубрат от с. Малая Перешчепина  се твърди, че по-голямата част от това съкровище има персийски произход или е изготвено в персийски (по-точно кушански) стил. В същност, според авторите, това е най-значителното находище на персийски скъпоценности на територията на Източна Европа и тези предмети са били притежание на един от владетелите на Стара велика България. Това говори за продължителни културни и исторически връзки с Персия, за познаване на персийската култура, която без съмнение е родствена на древнобългарската. От предхристиянския период на Първото българска държава е останала и още една дума - САРАКТ, която много изследователи превеждат като "държава, царство, царщина". 

     

Copyright © 2009 Daniel Iliev